„Бях кум на Хитлер“

Петер Кеглевич

НЕДЕЛЯ, 1 АПРИЛ 1945: 20:40

Събудих се от здрави ритници и стреснато се надигнах.

– Я, какво имаме тук! Дива свиня, която да разстреляме на часа!

Патрул от трима души ме беше открил и измъкваше изпод отсечената мура. Беше рано сутринта и сетивата ми бавно се възвръщаха. Изправих се, нуждаех се от няколко минути за да се сетя: Бях загубил другарите си по пътя, продължил сам и разбрал, че съм пребивавал вече на това място. Бях решил да не продължавам да вървя и избрах защита под широките клони на една отсечена мура. Сега забелязах, че на отсеченото стъбло имаше издялани три кръста, но преди отново да се отклоня в спомени, усетих удар в гърба.

– На колене! Ръцете на тила! – изрева ми най-младият войник, насочил автомата К43 право в лицето ми, така че усетих в носа миризмата на барут от дулото му.

– Заблудил съм се! – заекнах – отклонил съм се от пътя през нощта.

В този миг се включи алармата. Почти ни спука тъпанчетата, защото бяхме застанали точно пред фуниите на сирените. Затиснах с две ръце ушите си и хукнах заедно с патрулите далеч от източника на звука. После не видях нищо повече. Потънах в едно бяло Нищо. Вонеше на сяра и хлор. Борех се за малко въздух, очите ми горяха, сълзяха, и малко преди да изгубя съзнание, една ръка ме сграбчи и ме повлече със себе си.

Все още в непрогледната белота, но встрани от нейния източник, повърнах и раздрах дробовете си от кашлица. Виждах неясно хора в гумени престилки, гумени ботуши и противогази. Търкаляха големи казани, изплуваха от мъглата и отново изчезваха, мъглата поглъщаше всеки един шум. Бях чувал за подобно нещо, а сега се намирах вътре в него: в поделението по осигуряване на мъгла на алпийската крепост. Неговата задача беше при въздушна тревога над долината от Берхтесгаден до Бад Райхенфелд да спуска мъгла и да осигурява невидимост. Една облачна шапка-невидимка. Невидимката на Алберих, защото тук той бе пазителят на леговището на Нибелунгите.

Бях изгубил своите трима патрули, но ръката, която ме бе спасил от смърт от задушаване, ме доведе в бараката на охраната. Когато спасителят ми свали противогаза, видях, че това всъщност беше спасителка. Валкирия? Не беше ли задача на валкириите да отвеждат падналите в битките във Валхала? Да не би да бях попаднал в празничната зала на Один? Моята шаферка принадлежеше без съмнение към SS-девическата организация, момичетата от която обслужваха акумулаторите за мъглата.

– Изплакни си очите.

Подаде ми туба с надпис „стерилна вода“ и измих парещите ми очи. През това време информира охраната относно моя милост.

– Какво правите тук? Как стигнахте до тук? Документи!

Подадох му ги. Часовоят запрелиства и ме погледна неразбиращо.

– Какво означава това?

– Документите ми.

– Що за документи са това?

Той ме заведе при началството. Той от своя страна – при коменданта на охраната.

– Какво означава това?

Той ме удари по лицето с документите.

– Моите документи – не отстъпвах аз.

Отведоха ме в SS-комендатурата в Берхтесгаден. Докато пътувахме през тесните завои дадоха отбой. Значи – фалшива тревога, никакви вражески самолети не се очакваха. Откъде можех да знам! В планинския райх на кралете и на фюрера високият, протяжен тон се носеше над мъгливите хълмове и ни съпровождаше из завоите. След една минута заглъхна и като по договорен знак, мъглата се отдръпна. Слънцето се показа иззад върха на планината и проби стопяващите се облаци пара и парцалите мъгла. Какъв чудесен ден! Какъв изглед се отвори пред мен! Наслаждавах се на него, сякаш беше за последно. Не ми казвай, че един красив пейзаж би бил последен подарък от Бога, за да облекчи някому последното пътуване към мрака. Въпреки че бях отзад в джипа и чергилото беше спуснато, виждах през плексигласа на задната врата стръмните планински склонове, мокрите от утринна роса ели и лиственици, блестейки огрени от слънцето. По-нагоре пълзеше клекът и нискостеблената мура, промъкваха се между скали и прорези чак до върха на Манкьопфе и накрая до масива Гьол. Когато от завоите се променяше ъгъла на моя изглед, тогава виждах в далечината алпийските върхове Зонтагсхорн и Хохкалтер и накрая планинския масив Вацман с искрящо бял остър връх. До нас на високото достигаше звън на църковни камбани. Чувах ги, въпреки шума от двигателя. Беше плътен звън, значи беше неделя – Великденска неделя, хрумна ми. Със загубените ми по пътя приятели днес щях да се насладя на една съзерцателна почивка. Къде ли бяха стигнали вече?

– Днес е Велика неделя – казах на двамата ми придружители. Отначало никой не отвърна нищо, обаче после към мен се обърна онзи до шофьора.

– Точно така. Затова и ще те приковем веднага на Кръста.

Беше още рано когато пристигнахме в Берхтесгаден, но градът бе пълен с народ. Въпреки че шофьорът постоянно натискаше клаксона, с мъка се промъкнахме нагоре по Шисщетщрасе. Аз се надигнах, за да мога да виждам по-добре.

– Какво става тук?

Спътникът ме плесна с длан по лицето и ме бутна назад.

– Сядай долу веднага! Ръцете на тила, главата между коленете!

Направих, както ми бе заповядано. В тази поза всичко ми се разбърка като каша: дрънченето на VW-двигателя под мен, непрекъснатият клаксон, бъбренето на много хора на тясната улица, камбанен звън. Всички ли са тръгнали на Великденската служба, питах се.

Превод: Александър Александров

Коментари