На Кристофър Синклер-Стивънсън
Томас Чатъртън (1752 – 1770 г.) се родил в Бристол. Обучавал се в училище „Колстън“ в същия град и за няколко месеца чиракувал при адвокат, но образованието било по-маловажно от поривите на собствения му гений. Баща му починал три месеца преди раждането на сина си и Чатъртън от най-ранна възраст бил запленен от древната църква „Сейнт Мери Радклиф“, където баща му някога работел като хорист. Бил седемгодишен, когато получил от майка си парчета пергамент, открити в архивите на същата църква, и въображението му изведнъж оживяло. Казал й, че е „открила съкровище“, и бил безкрайно доволен, че е „единствено по рода си“. „Влюби се, разправяла майка му, както в античността, така и в миналото на самия Бристол.“ Започнал да пише стихове, а на петнайсет-шестнайсет годишна възраст създал цикъла „Роули“ – тези стихове на пръв поглед били написани от средновековен монах и дълги години се смятало, че е така, но всъщност били дело на младия Чатъртън, който успял да създаде автентичен средновековен стил, като по неповторим начин съчетал прочетеното в книгите със собственото си въображение.
Накрая Бристол му омръзнал и примамен от изгледите за литературен успех, на седемнайсетгодишна възраст Томас Чатъртън заминал за Лондон. Надеждата му да се прослави обаче нямало да се осъществи – поне не и приживе. Книжарите не се въодушевявали или проявявали безразличие, а лондонските списания отказвали да публикуват повечето елегии и стихове, които им предлагал. В началото живеел при роднини в „Шордич“, но през май 1770 г. се преместил в малка мансарда на Брук Стрийт, „Холбърн“. Именно там сутринта на 24 август 1770 г., очевидно изтощен да се бори с мизерията и провала, той погълнал арсеник. Когато разбили вратата на стаята му, по пода били разпилени късчета хартия, изписани с неговия почерк. Провели разследване и обявили случая за самоубийство. На следващата сутрин го зарови в гробището към приюта за бедни на Шу Лейн. Знае се за съществуването на един-единствен негов съвременен портрет, но образът на „удивителното момче“ е запечатан за поколенията в картината „Чатъртън“ на Хенри Уолис. Творбата била завършена през 1856 г. и на нея позира младият Джордж Мередит, който се превъплътил в ролята на безжизнения поет, лежащ в мансардата си на Брук Стрийт.
− Хайде – каза той. – Ела да се разходим из ливадата. Приготвил съм ти най-гениалното нещо на света. Струва си половин крона само да ти го прочета.
Той размаха книжката пред нея, но въодушевлението му стресна момичето и то бързо се отдалечи. После видя свой приятел да седи на стъпалата на църквата и събра куража да извика през рамо:
− Само какъв си бедняк! И за бога, Том, обувките ти са разпорени!
− Не съм толкова беден, че да се нуждая от съжалението на такива като теб! – Чатъртън се затича през откритите полета, а вледеняващият вятър брулеше лицето му. После изведнъж се спря, седна на окосената трева и вперил поглед в кулата на „Сейнт Мери Радклиф“, промълви думите, които така силно го бяха впечатлили:
Настава време да си тръгна.
Ураганът иде листите ми да разпръсне.
Навярно утре скитник ще доходи –
Погледът му всяко кътче ще претърси
И не – на мен не ще попадне.
Той погледна към църквата и с вик вдигна ръце над главата си.
* * *
− Да, аз съм поет модел – каза Мередит. – Преструвам се на другиго.
Уолис вдигна ръка и го спря.
− Сега светлината е подходяща, пада върху лицето ти. Отпусни глава. Ето така – той наклони собствената си глава, за да му покаже какво има предвид. – Не. Все още лежиш така, сякаш се подготвяш за сън. Позволи си лукса на смъртта. Хайде.
Мередит затвори очи и отметна глава на възглавницата.
− Мога да понеса смъртта. Не понасям обаче да я изобразяваме.
− Ще бъдеш увековечен.
− Безспорно. Но ми се ще да знам дали увековеченият ще е Мередит, или Чатъртън?
* * *
Хариет Скроуп се надигна от стола, нетърпелива да съобщи новината.
− „Отсечен, рухна стволът – каза тя – прав и силен.“[1]
И се преви, сякаш всеки момент щяха да я разполовят.
− Клонът – Сара Тилт беше много предпазлива.
− Моля?
− Клонът, мила, а не стволът. В случай че цитираш.
Хариет се изправи.
− Мислиш ли, че не зная? – тя замълча, преди отново да продължи. – Поетите, в младостта си, живеем с настроение. Но накрая ни застигат лудост и обезверение.[2] – Тя изплези език настрани и завъртя очи. После пак седна. – Естествено, знам, че е цитат. Посветих живота си на английската литература.
Сара продължаваше да е все така хладнокръвна.
− Тогава жалко, че не си получила нищо в замяна.
И двете се разсмяха.
Превод от английски: Кристина Димитрова
[1] „Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст“ от Кристофър Марлоу. Превод Александър Шурбанов. – Бел. прев.
[2] Resolution and Independence от Уилям Уърдсуърт. – Бел. прев.