Питър Акройд: ЧАТЪРТЪН

На Кристофър Синклер-Стивънсън

Томас Чатъртън (1752 – 1770 г.) се родил в Бристол. Обучавал се в училище „Колстън“ в същия град и за няколко месеца чиракувал при адвокат, но образованието било по-маловажно от поривите на собствения му гений. Баща му починал три месеца преди раждането на сина си и Чатъртън от най-ранна възраст бил запленен от древната църква „Сейнт Мери Радклиф“, където баща му някога работел като хорист. Бил седемгодишен, когато получил от майка си парчета пергамент, открити в архивите на същата църква, и въображението му изведнъж оживяло. Казал й, че е „открила съкровище“, и бил безкрайно доволен, че е „единствено по рода си“. „Влюби се, разправяла майка му, както в античността, така и в миналото на самия Бристол.“ Започнал да пише стихове, а на петнайсет-шестнайсет годишна възраст създал цикъла „Роули“ – тези стихове на пръв поглед били написани от средновековен монах и дълги години се смятало, че е така, но всъщност били дело на младия Чатъртън, който успял да създаде автентичен средновековен стил, като по неповторим начин съчетал прочетеното в книгите със собственото си въображение.

Накрая Бристол му омръзнал и примамен от изгледите за литературен успех, на седемнайсетгодишна възраст Томас Чатъртън заминал за Лондон. Надеждата му да се прослави обаче нямало да се осъществи – поне не и приживе. Книжарите не се въодушевявали или проявявали безразличие, а лондонските списания отказвали да публикуват повечето елегии и стихове, които им предлагал. В началото живеел при роднини в „Шордич“, но през май 1770 г. се преместил в малка мансарда на Брук Стрийт, „Холбърн“. Именно там сутринта на 24 август 1770 г., очевидно изтощен да се бори с мизерията и провала, той погълнал арсеник. Когато разбили вратата на стаята му, по пода били разпилени късчета хартия, изписани с неговия почерк. Провели разследване и обявили случая за самоубийство. На следващата сутрин го зарови в гробището към приюта за бедни на Шу Лейн. Знае се за съществуването на един-единствен негов съвременен портрет, но образът на „удивителното момче“ е запечатан за поколенията в картината „Чатъртън“ на Хенри Уолис. Творбата била завършена през 1856 г. и на нея позира младият Джордж Мередит, който се превъплътил в ролята на безжизнения поет, лежащ в мансардата си на Брук Стрийт.

− Хайде – каза той. – Ела да се разходим из ливадата. Приготвил съм ти най-гениалното нещо на света. Струва си половин крона само да ти го прочета.

Той размаха книжката пред нея, но въодушевлението му стресна момичето и то бързо се отдалечи. После видя свой приятел да седи на стъпалата на църквата и събра куража да извика през рамо:

− Само какъв си бедняк! И за бога, Том, обувките ти са разпорени!

− Не съм толкова беден, че да се нуждая от съжалението на такива като теб! – Чатъртън се затича през откритите полета, а вледеняващият вятър брулеше лицето му. После изведнъж се спря, седна на окосената трева и вперил поглед в кулата на „Сейнт Мери Радклиф“, промълви думите, които така силно го бяха впечатлили:

Настава време да си тръгна.

Ураганът иде листите ми да разпръсне.

Навярно утре скитник ще доходи –

Погледът му всяко кътче ще претърси

И не – на мен не ще попадне.

Той погледна към църквата и с вик вдигна ръце над главата си.

* * *

− Да, аз съм поет модел – каза Мередит. – Преструвам се на другиго.

Уолис вдигна ръка и го спря.

− Сега светлината е подходяща, пада върху лицето ти. Отпусни глава. Ето така – той наклони собствената си глава, за да му покаже какво има предвид. – Не. Все още лежиш така, сякаш се подготвяш за сън. Позволи си лукса на смъртта. Хайде.

Мередит затвори очи и отметна глава на възглавницата.

− Мога да понеса смъртта. Не понасям обаче да я изобразяваме.

− Ще бъдеш увековечен.

− Безспорно. Но ми се ще да знам дали увековеченият ще е Мередит, или Чатъртън?

* * *

Хариет Скроуп се надигна от стола, нетърпелива да съобщи новината.

− „Отсечен, рухна стволът – каза тя – прав и силен.“[1]

И се преви, сякаш всеки момент щяха да я разполовят.

− Клонът – Сара Тилт беше много предпазлива.

− Моля?

− Клонът, мила, а не стволът. В случай че цитираш.

Хариет се изправи.

− Мислиш ли, че не зная? – тя замълча, преди отново да продължи. – Поетите, в младостта си, живеем с настроение. Но накрая ни застигат лудост и обезверение.[2] – Тя изплези език настрани и завъртя очи. После пак седна. – Естествено, знам, че е цитат. Посветих живота си на английската литература.

Сара продължаваше да е все така хладнокръвна.

− Тогава жалко, че не си получила нищо в замяна.

И двете се разсмяха.

Превод от английски: Кристина Димитрова

 

[1] „Трагичната история за живота и смъртта на доктор Фауст“ от Кристофър Марлоу. Превод Александър Шурбанов. – Бел. прев.

[2] Resolution and Independence от Уилям Уърдсуърт. – Бел. прев.

Коментари