6
Всяка сутрин,
вече две години,
да четеш постовете ѝ в мрежата,
да си мислиш
все още ме помни,
все още си говори с мене,
все още пише за мене,
когато пише за съседите – за мене е,
когато пише за нови дрехи – също за мене е,
но най-вече когато пише за времето.
Колко възмутена и огорчена е,
когато си спомня
за циклона.
7
Тези няколко седмици
можеше да се наблюдава
жълто-червеното умиране на листата.
Като онкоболни стоят дърветата:
вече е ясно как ще свърши,
вече може всичко да се предвиди,
вече се вижда, че смъртта ще победи,
но после все пак
ще бъде принудена да отстъпи.
Да гледаш златото, което си тръгва,
да гледаш водата, която изтича.
Най-тревожното време.
Време, в което наистина започваш да обичаш въздуха.
Ето че тя разказва
на баща ѝ за смъртта,
за неумолимостта и неминуемостта.
А той слуша и чака,
слуша и чака,
кога ще свърши тя,
кога най-накрая
ще може я прегърне.
8
Стоят дълго на перона.
Не знаят – да се разделят ли или да си стоят,
не знаят за какво да си говорят,
с ръцете си що да сторят.
Черно и неподвижно небе.
Не остава нищо от дихания и словоизлияния.
Не остава нищо от допира на топлата материя.
Сърцето превърта малиновата кръв,
като река, която върти всичката вода на света.
И докато не изчезне всичко,
докато не изчезне черното небе,
докато има възможност поне нещо да споделят –
стоят да се целуват на перона,
заедно с десетките бежанци,
заедно с десетките желаещи
поне нещо да споделят,
нещо след себе си да оставят.
Страна на лошите новини,
нима с болните дробове
сама ще се излекуваш
без чужда помощ ще се оправиш.
Целувай се с тези, които в нищо не вярват,
целувай се със загубилите мъжествеността си.
Подари им глътка кислород.
Подари въздух глътка
на тези,
които се задъхват.
9
Студен сутрешен въздух.
Няма никого навън, само птиците.
Стои той на спирката, с торба в ръце.
Духа да стопли замръзналите си ръце,
съжалява, че си е забравил ръкавиците.
Друг с колата се задава
и отдалече го разпознава.
Изчаква малко, излиза.
Този с торбата се колебае,
мисли да подаде ръка,
накрая в юмрука духа
все едно да го сгрее.
Мълчаливо се гледат в очите.
Мълчаливо се мразят.
Студена съботна утрин,
Студен есенен вятър.
Накрая не издържа, дава торбата,
без да се сбогува, слиза в метрото,
постепенно се стопля.
Другият стои дълго,
не усеща студ,
държи в ръце торбата
с нещата на жената,
с която живее,
която обича.
10
Ето още един стих,
за да ѝ докажа, че земята
е плоска и изчезва,
че я въртят дяволите на музиката,
че танцуват светци на повърхността
и слизат от небето на селска сватба.
Ето още няколко думи,
които трябва да променят разбирането ѝ
за божествената природа,
които трябва да я убедят,
че всички
коледни разпродажби
със страшен съд накрая приключват
и мъртвите ще станат и ще потърсят
мястото си сред живите.
Сега не може да не ми повярва,
сега не може да се направи,
че нищо не знае,
сега сигурно всичко ще се промени,
след този стих,
след още един стих.
С какво може да се отключат ключалките на сърцата?
Само с думи, обърнати
с краката нагоре.
С какво може да се омагьоса чуждата любов?
Само със стихове, написани
на страници от библията.
Върху детайлни описания
на апокалипсиса.
Започва още една зима.
Прекъсва още един разговор.
Прекрасният свят замлъква в очакване на чудеса.
Никой в нищо не може да бъде убеден.
Никой не вярва в страшния съд.
В поезията също никой не вярва.
Толкова по-зле за вас.
Толкова по-зле.
* * *
Още една година своите се държат за свои.
Нощните огньове приличат на птичи опашки.
Какво прави смъртта? Разделя ги,
чупи езика, като железопътни завои.
Когато прекършат напълно на езика гръбнака,
все пак ще го изправят, веднага след като мине шока.
Поетите са лисици: първи усещат смъртта
първи лъжат луната, още не изгряла.
Пишат със знаци, между които живеем.
Но знаците се променят, като всеки един от нас.
Променя се всичко.
Променя се почерка.
Променя се писмото –
все повече минало време присъства в него.
В минало време се споменават имена,
в минало време са повечето глаголи,
в минало време се пишат територии, а войната
се пише в сегашно
и с малка буква на всяка страница.
В сегашно се говори за гостите нощни.
Мракът придава тежест на думите.
Хората наричат децата си така,
като че ли кръщават реки и езера.
Когато всяка буква в думата „нежност“ е важна и нова.
Когато старото писмо отстъпва с реколта.
Научи се да говориш така сякаш твоите слова
ще са последното, което ще чуе този, който ще умре утре.
Тревата превзема летните реки.
Топлото блато докосва тежкото весло.
Приците горе летят като глаголи
събират в глаголни рими всичкото зло.
Превод: Райна Камберова