ЧАСТ ПЪРВА
1
Телефоните съществуват, за да се съобщават по тях разни неприятности. По телефона гласовете звучат студено и официално, a с официален глас по-лесно се съобщават лоши новини.
Знам какво говоря. Цял живот се боря с телефонните апарати, макар и без особен успех. По цял свят телефонистите продължават да слушат разговорите, да си записват на листчета най-важните думи и изрази, а в хотелските стаи има сборници с псалми и телефонни справочници – всичко необходимо да не се губи вярата.
Спях облечен. С дънки и размъкната тениска. Като се събудих, тръгнах из стаята, преобръщайки празни бутилки от лимонада, чаши, буркани и пепелници, чинии, омазани със сос, обувки, злостно мачках с босите си крака ябълки, фъстъци и мазни като хлебарки фурми. Когато си наемател и живееш сред чужди мебели, се научаваш да се отнасяш към вещите внимателно. Вкъщи държах различни боклуци, като един плюшкин криех под дивана грамофонни плочи и хокейни стикове, забравени женски дрехи и намерени някъде големи метални пътни знаци. Не можех да хвърля нищо, понеже не знаех кое от всичко това е мое и кое – чужда собственост. Още от първия ден, от момента, в който попаднах тук, телефонът стоеше направо на пода по средата на стаята и предизвикваше омраза с гласа си и с мълчанието си. Като си лягах да спя, го покривах с един голям кашон. Сутрин изнасях кашона на балкона. Дяволският апарат стоеше по средата на стаята и с настоятелното си дрънчене съобщаваше, че съм нужен някому.
Ето че и сега някой звънеше. Четвъртък, пет сутринта.
Изпълзях изпод одеялото, махнах кашона, взех телефона и излязох на балкона. Навън беше тихо и празно.
От страничната врата на банката излезе охраната, който излизаше да изпуши сутрешната си цигара. Ако ти звънят в пет сутринта, нищо добро няма да излезе. Сдържайки раздразнението си, вдигнах слушалката. Така започна всичко.
– Братле – веднага разпознах Коча. Той имаше дрезгав глас, сякаш вместо дробове му бяха монтирани стари изтърбушени тонколони. – Хера, брат, спиш ли? – Тонколоните изхриптяха и сдъвкаха съгласните. Пет сутринта, четвъртък.
– Ало, Хера.
– Ало – казах аз.
– Братче – добави на ниски честоти Коча, – Хера.
– Коча, пет сутринта е, какво искаш?
– Гер, чакай – Коча премина на съзаклятническо свирене, – не бих те будил. Стана една работа. Цяла нощ не съм спал, разбираш ли? Вчера брат ти се обади.
– И?
– Накратко, той замина, Хермане – от другата страна тревожно замря дишането на Коча.
– Надалече ли? – трудно беше да свикна с тези негови гласови пропадания.
– Надалече, Хермане – включи се Коча. Когато започваше ново изречение, с гласа му ставаше микрофония. – Май в Берлин или в Амстердам, така и не разбрах.
– Може би през Берлин за Амстердам?
– Може и така да е, Гер, може и така да е – захриптя Коча.
– И кога ще се върне? – успях да се отпусна аз. Помислих си, че това е само работен момент, че просто съобщава семейните новини.
– Както изглежда, Хера, никога – в слушалката отново се появи микрофония.
– Кога?
– Никога, Хера, никога. Завинаги замина. Вчера се обади, за да помоли да ти го кажа.
– Как така завинаги? – не разбрах аз. – Всичко наред ли е при вас?
– Да, наред е, братле – Коча прекъсваше на високите тонове, – всичко е наред. Само където брат ти остави всичко на мене, схващаш ли?! А аз, Хера, вече съм стар, сам няма да мога.
– Как така ти го остави? – не можах да разбера аз. – Какво ти каза?
– Каза, че е в Амстердам, помоли ме да ти се обадя. Каза, че няма да се върне.
– А бензиностанцията?
– Бензиностанцията, Гер, сега е за мене. Само че аз – Коча отново добави към хриптенето си съзаклятничество – няма да мога. Имам проблеми със съня. Гледай, пет сутринта е, а аз не спя.
– Отдавна ли замина? – прекъснах го.
– Вече една седмица – съобщи Коча. – Мислех, че знаеш. А тука стават едни работи.
– Какви? Той нищо не ми е казвал.
– Не знам, Гер, не знам, братле. Той нищо на никого не е казвал, просто взе и се изпари. Може би не е искал никой да знае.
– За какво да не знае?
– За това, че ще духне – обясни Коча.
– На кой му пука?
– Ами не знам, Гер – започна да увърта Коча, – не знам.
– Коча, какво е станало при вас?
– Гер, познаваш ме – зашепна Коча, – не се бърках в бизнеса му. Той не ми обясняваше. Просто взе и духна.
А аз, братле, сам няма да се справя. Ще дойдеш ли тук, на място да се разберем, а?
– За какво да се разберем?
– Ами, не знам, може би той ти е казвал нещо.
– Коча, не съм го виждал от половин година.
– Де да знам – съвсем се обърка Коча. – Гер, братле, ти ела, защото сам няма да мога, разбери ме правилно.
– Коча, какво увърташ? – попитах аз най-накрая. – Кажи нормално какво се е случило при вас.
– Ама всичко е нормално, Гер – Коча се закашля, – всичко е супер. Така де, аз ти казах, а ти си прецени вече. Отивам, че имам клиенти. Хайде, братле, Хайде. – Коча затвори слушалката.
Има клиенти, помислих си. В пет сутринта.
* * *
Ние живеехме под наем в две стаи в една стара обезлюдена комуналка, в самия център, с тих двор, засаден с липи.
Льолик беше в преходната стая, по-близко до коридора, а аз бях в далечната, от която се излизаше на балкона. Останалите стаи на комуналната бяха добре заключени. Какво се криеше зад вратите им никой не знаеше. Стаите ни ги даваше стар заклет пенсионер, бивш инкасатор Федир Михайлович. Наричах го Достоевски. През деветдесетте с жена му решили да емигрират и Федир Михайлович си направил паспорт. Но след като получил новите си документи, изведнъж размислил да не заминава и решил, че точно това е моментът да започне нов живот. Така че жена му емигрирала сама, а той останал в Харков ужким да пази апартамента.
След като усетил свободата, Федир Михайлович ни даде стаите под наем, а той се покри някъде в конспиративни апартаменти.
Кухнята, коридорите и дори банята на това полуразрушено жилище бяха задръстени с мебели от довоенния период, с изпокъсани книги и купчини със списание „Огонек“. По масите, столовете и пода беше затрупано с чинии и цветни парцалки, към които Федир Михайлович се отнасяше нежно и не позволяваше да се изхвърлят. Ние не ги изхвърляхме, а към чуждите боклуци прибавихме и наши. Шкафовете, полиците и чекмеджетата на масата в кухнята бяха отрупани с тъмни бутилки и буркани, които миришеха на олио и мед, оцет и червено вино и в които си гасяхме фасовете. На масата се търкаляха орехи и монети, коркови тапи и копчета от военни шинели, от полюлея висяха стари вратовръзки на Федир Михайлович.
Преводач: Райна Камберова