Чудовището

Серж Дубровски

I was just thinking, аз. Има толкова, има всичко. За казване. Спира ме, отрязва ми. Думата. На две. Задушавам се. Това ме притиска. Трябва да прибера всичко обратно вътре. Да чакам следващата седмица. Да чакам реда си. Неврозата ми в сандвич между две други. Толкова далеч. На светлинни години. Толкова е тъмно. Пладнето е съвсем сиво. Отчайващо. Нужда от него. Той ме доминира. Седмица за чакане. Салон за чакане. Аз съм. Васалон за чакане. Той е. Сюзеренът на седемнадесетия. Долу се тропа. Внезапно. В сърцето. Отново. С един-единствен удар, блъска се. Право в гръдния кош. Замаян съм. Удар с боздуган. Ме зашеметява. Едва приключило. И пак започва. Веднага. Едва излязъл. Не мога да се измъкна. Вече не мога. Не е негова грешката. Няма изход. Когато животът е запушен. Не може да се отпуши. Да се измъкнеш къде. Там горе в креслото, в паметта ми. Има хора. В главата ми има мебелировка. Едва напуснал сградата. Нищо, никой. Нямам дъх. Ако изключим вятъра. Самотата ми. Е замръзнала. Уест Енд. Е леден. На четиридесет години. Внезапно. Имам ледена възраст. Таксито тръгна, бабишкерата се е качила. Всичко изчезна вихрено. Остър въздух, портиер, върнал се в хола, мях на Еол. Пардесюто се издува, набъбвам във вихрите. От какво да се пукна. Студ. Да побегна. И хайде музиката. Погребален марш. Да побързам. Не ми пречи. Да мисля. Не казвам нищо, но това не означава, че не си го мисля. Тормози ми куфалницата. Стиска ме в гърдите. Мислите са нещо физично. Умственото ни е в крайниците. Да побързам. Влача си краката. Сърцето ми е напълно кух мускул. ЖИВОТЪТ МИ. Е ПРАЗЕН. Трябва да го изпълня. С КАКВО. Със СЕБЕ СИ. Не успявам. Не успявам повече. Знам. Пълен съм със самия себе си. Но надолу имам утечка. Постоянно се изливам. Извор на живота при кранчето, водата се губи в дъното на мивката. Изчезва. Надолу в коритото. Пълзя. По склона на стръмната улица. Сутрешен дъждец спрял. Влажно е. Тротоарът е мазен. Силен наклон, каучуковите подметки на обувките ми се хлъзгат. Тук Уест Енд оформя легнал полицай. Спуска се отвесно. Внимавай да не паднеш, можеш да се удариш. Принуден, ако е хлъзгаво, може да падна. И ще си счупиш крака. Успокоявам крачката си. Да умра, окей. По-добре да приключим с това. Най-бързото ще е най-добро. Да се осакатя, не. Не служи за нищо. Не ме придвижва наникъде. Има осемдесетгодишни сакати хора. Малко паралитично столче. Парализиран съм откъм психиката. Блокиран в сърцето. Не, не е стигнало до главата. Като след автомобилните катастрофи. Счупени кости, раздробен гръбначен стълб. Ще се лежи по гръб завинаги. Като при полиомиелит. Вкаменен. Но с бистър мозък. Функционален съм откъм тимберицата. Никога не съм бил засегнат там. Интелектът прави своя номер там горе, сам. Откъснат от останалото. Умът не притежава отборен дух, не е верен на тялото. Имам мраморни крайници. Оловни мускули. Епигастърът ми тежи десет тона. Не мога повече да си повдигна хълбоците. Задушаване, задъхвам се, вече няма възможно дишане. Акерет е машината ми за дишане. С очакването за кислород се оживявам. Сеансите ни са реанимация. До следващия път. Как ще издържа. Какво да направя. Как. Дванадесет без пет. Срещата е в един. Повече от час. Цяла вечност. Това е междузвездната празнота. Изгубен сред планетите. Скитам в бездънен космос. Вече не разполагам с небесно светило. Където да се приземя. Няма къде. Да отида. Има хора, които убиват времето. Аз пък трябва да убия също така и пространството. Един затвор си е теснотия. Затворен в лабиринт. Задъхвам се в тунел. Или нещата се отварят. Във всички посоки. Това е. Зеещ портал. Разсейваме се с всички повеи във въздуха. Или е едното. Или другото. Красив пейзаж, великолепна панорама. Губим се в хоризонта. Гледката ви изпарява. Хубаво е понякога да се измъкнеш от кожата си. После се връщаме в нея. Връщаме се в торбата с черва. 94-а улица. Внимавай с колите, оглеждай се. Гледам. Нищо. Минавам. На червено. Трябваше да изчакаш да стане зелено. Минавам. Отвъд. Час преди обед. За да убия времето. Трябва да убия пространството. Самолета не мога да го понасям, клаустрофобия. Прикован там за седалката си, два часа са като десет века. Тук съм клаустрофобичен по отношение на тухлите. Улици като дула се пресичат в прави ъгли, пропасти, измерени с отвес, бездна от крачещи. Аз когато крача. Като метрото. Колкото и да се разтяга километри наред. Тясно, направо ме души. Задъхвам се. Дори и когато вее вятър, толкова силен, че направо да откъсне рогата на добитъка. В Манхатън никога няма въздух. Не бих могъл да дишам. Задъхвам се във вятъра. Уест Енд е измамен. Въздушен коридор. Не сме на земята. Там горе Хотел Париж се очертава. Бели букви. С бели ръбове. На червен фон под назъбения отгоре небостъргач. Става четимо. MODERATE RENTALS. Насладите. SOLARIUM, SWIMMING POOL. Делириум. PANORAMIC RESTAURANT. Небесни радости. Хотел Рай. Там, най-горе, са селенията на боговете. Тук е земята на смъртните. Влажната сивота се разприда на парцали, таван с разкъсани облаци виси на късове. Които се оплитат, плякат в ушите. Емили Дикинсън Скуул е затворено. Това не е часът на хлапетиите. Пустош. Не са разделени, момчета, момичета. На нишки, на чепки, ходех на училище на улица Боасиер, лудувайки, биейки се, търсех брат си на улица Дьокан, не, нищо, по пладне не е моментът, не се излиза от американските училища, по тротоара тишина, никакви пързаляния, никакви падания. Чудесно съвпадение. Няма желание за махане с ръце, за поклащане на торсове, за спъвания, никакви дечурля, които да раздвижват обстановката. Нямам желание. Да гледам. Живот. Който кряка. Кокошарническите крякания ме отвращават. Стигнах долу. Долина под формата на V. В дъното на депресията. В дъното на гърлото. 96-ата цепнатина. Напречна. Вдясно тя се катери към Бродуей. Трябва да се пресече. След това стръмен склон, катерене. Блок. Забързана улица горе, улица на сделките, продажби, желания, всичко, панаир на стоките, бързешката, хайде, давай, хора, тълпа. Хванат в пресата. Вляво урва към кофите за боклук, изтърбушени таратайки, мъртви шасита, джанти без гуми, остатъци от уличното движение, смесени с останки от храна. Сметището за надежди. Плъхове ровичкат. Ерозия на цял един град. Това е кралството на закръгленостите. От време на време прекаленото води до бомба. Труп на сгазен плъх. Разпилени, стърчащи черва, понякога човек се препъва в тях, залита. Никой не ги пипа. Това е работата на каналджиите. Понякога също. Котка с пръснати по платното черва. Дори един път дебел, по-скоро грозен пес. Череп на кървава каша. Кучето на Павлов на паветата. Никой не събира. Котки, кучета, хора. Ню Йорк е идеалното място. За да си пукнете на спокойствие. Няма кой да ви смути. В колата, когато тръгвам по Боъри, често има. Рошава брада, вирната брадичка, един тип, проснат върху асфалта. С отворена човка. Абе, малко е гъстичка. Никой не забелязва. Спящ, трупясан. Все тая. Сноване. Хора минават. От живот към покой. Оставят ви на мира. Вечно. Трябва да се вземе решение. Наляво, урва към кофи за боклук, секция боклуци. Ако се кача на кола. Наляво. Паркиран в края на сметта, най в дъното. Под зеления, пещерест пешеходен мост, Ривърсайд драйв, прехласвайки се. Отгоре. Авенюто е шик, носи се в пространството. Дървета. Това са висящите градини. Вавилон. Долу, кенефите. Отпадъците. NO PARKING. Спрях точно там. Тук никога няма глоба. Полицията не се занимава с каналите. Пукясали плъхове. Тя си има други грижи. Това не е Нийдъл парк. Това не са околностите на Таймс скуеър. Тук няма убийства. Улички, перпендикулярни на Уест Енд, това са Welfare hotels. Мебелирани стаи за безработни, приюти за пуерториканци, това са убежища за стари работници. Общински старчески домове. В нездравословни островчета. Там се настаняват илотите. Полицията тук не се старае. Няма защо. Не слага глоби по чистачките. Това е място без значение. Човек умира сам. Смъртта е на самообслужване. Няма кой знае колко гангстери, безпътни хора. Това е пътен въпрос. За пътните служби. Изпразване на кофите за боклук, на канавките. Цистерните за миене на улиците. Никога не минават оттук. Не им е на път. Има ги само кучетата. Които поливат. Това е просто обществено сметище. 96-а улица няма право на пътен глас. Дванадесет без две. Имам цялото време на света. Имам твърде много време. Преди да се кача обратно в колата. Малко упражнения. Здравословно е. За мускулите. Проветрява мислите. Оросява темето. Завивам надясно.

Превод: Владимир Сунгарски, Тома Георгиев

Коментари