„7“

Тристан Гарсия

Когато се излегнах върху старото кабилско одеяло, нежно напомнящо ми за леглото на мама, след като си развързах връзките на патъците и сложих очилата си в калъфа, бях заслепен от слънцето и се почувствах като доброволна жертва в ацтекско човешко жертвоприношение. Почти очаквах момичето да ми изтръгне сърцето. Тогава защо изобщо се пробвах? Понякога няма друг начин да разбереш какво се случва, освен да престанеш да бъдеш просто зрител. След като Лориан разчупи захарната керемидка на две, Емилиен премери грижливо едното парче на кухненски кантар и после ме попита:

– За колко години?

Това беше абсурдно.

– Няма значение.

Той изстърга дозата, даде я на Лориан, която отвори широко устата ми. Къдрица от дългата ѝ коса погали челото ми и си спомних, че когато бях дете и се разболеех, майка ми винаги стоеше край леглото ми точно по същия начин. Лориан плъзна хеликеина под езика ми: затворих очи за времето, необходимо за субстанцията да се разтопи в слюнката ми. Преглътнах с надеждата, че не съм поел необмислен риск. Нещото нямаше нито вкус, нито плътност.

Стори ми се, че малко кръв потече от носа ми, а когато се опитах да я избърша, главата ми се завъртя.

(…)

Когато се събудих, изпитвах болка в червата.

„Къде съм?“

В голямата кухня на приземния етаж, седнал на една маса с всичките младежи от общността. Бяха ми сервирали чаша хладко кафе.

– Какъв е тоя майтап? Трябва да отида до кенефа.

– Да ви се гади, е нормална реакция. Останахте несъзнателен в продължение на двайсет минути.

След като се върнах от тоалетната, седнах и зачаках да ми дадат разяснения относно нещата, които вършеха.

– Наркотик, който ти позволява да те хване дрисък, когато ти се прище? Поздравления, яко ще забогатеете.

– Я вижте по-добре ето това – каза Милан и ми подаде демодирания си мобилен телефон. На малкия екран имаше образ с лошо качество, който показваше как лежа и си отварям очите. Така и така неясният звук беше още повече заглушаван от тежкото дишане на Милан, който снимаше. Трябваше да наостря уши, за да се чуя да питам:

– Ама какво правя тук?

Изпълнен с колебание, се вторачвах във филма като във видеомонитор, който ми дава достъп до стари времена, в които дори и киното не съществува, и се видях как се оглеждам объркано, преди нервно да си почеша тила, нещо, което не правех, откакто си пуснах коса. Имах смътното усещане, че се взирам в далечен образ от младостта си, някъде през осемдесетте години. Но въпреки това си бях аз сега. На екрана изпсувах, докато търсех на безименния си пръст татковия пръстен, който бях изгубил преди три години.

– Кой ми го открадна?

Правех се на актьор, имитирах самия себе си, но с минус двайсет години. И го правех добре. Разпознавах това мачистко и средиземноморско безочие, което днес съм загубил. Перчех се, бях се изправил, за да почна да снова насред старото пусто спално. На стената открих едно голямо овално огледало, в което видях самия себе си, също като някакво невярващо животно, което за първи път съзира собствения си образ в отражението на някое езерце. И едва се разпознах.

– Мамка му, колко съм се състарил…

После вдигнах ръце към сипаничавата си кожа, към увисналите си бузи, към хлътналите си очни орбити. Аз, четиридесетгодишен, се докосвах и се гледах с ръцете и очите на човек, който е два пъти по-млад.

Едва тогава, гледайки това видео, ми се изясни, че този, когото наблюдавах, изобщо не играеше роля. Това наистина си беше духът на младия мъж, който някога съм бил, но потънал в сегашното си тяло. Завърнала се от света на мъртвите, младостта ми откриваше какво я очаква след няколко години: човек брадат, дългокос, потъмнял, сбръчкан и смазан от живота до степен, която не бих могъл да си представя. Значи това било хеликеинът.

На видеото плачех.

– Ах, деба…

А пред екрана и аз се разплаках.

– Сега – измърморих, когато хлиповете ми престанаха – трябва да ми обясните всичко това.

VII

– Ще ви кажа всичко.

Емилиен взе нервно да мачка папийонката си, тръгна към дъската накрая на голямата кухненска маса и извади флумастер от чекмеджето в един бюфет.

– Аз съм независим учен. Интересувам се от връзката между идентичност и халюцинация. Много рано ми хрумна идеята за субстанция, която променя порядъка на възрастите в мозъка и която трансформира себеусещането. Когато започнах изследванията си, знаех, че принципът на хеликеина трябваше да бъде алкалоид, тоест органична хетероциклична молекула, което ще рече пръстен от въглеродни атоми, всеки един от които е свързан с водороден атом, който обаче на свой ред е свързан с азот. Веднага допуснах, че това ще да е индол, органично ароматно съединение, което включва един бензенов пръстен и един пиролен пръстен, които са слепени. Бензеновият пръстен е C6 H6, а пироловият пръстен е C4 H5 N. При слаба концентрация индолът притежава аромат на цвете, но при по-силна концентрация от него се разнася силна миризма на фекална материя. Като се добави етиламин, който се отбелязва CH3 –CH2 –NH2, към опашката на индола, се получава диметил, свързан с триптамин (по друг начин казано: индол плюс пирол). А този диметилтриптамин, по-известен с наименованието ДМТ, е много силно психотропно съединение, естествено или синтетично. Познато ви е. Като се вдиша, то има почти мигновен ефект, много често е усещане за предстояща смърт. Това е химична структура, близка до псилокина или серотонина.

Емилиен говореше като професор. Вдигнах ръка:

– Стойте. Не разбирам.

– Говоря за аяхуаската на шаманите. Вие може и да не разбирате, но ви уверявам, че това все още е ниво „млад химик“. Най-много първи курс в университета. Само че внимание. Аз исках да изобретя нещо друго. Търсех непозната вариация, която да трансформира радикално онтологичните съставки на възприятията ни и да засегне фактора време на идентичността. Първо, добавих към бензеновия пръстен и хинолов пръстен, като работех върху C15 H26 N3  или C12 H18 N2. По време на докторантурата ми ме наричаха самозванец, но съвсем сам открих следното: бензенов пръстен заедно с хининов пръстен, съединен с диметил, и накрая един етиламинов пръстен, също съединен с биметил, който постепенно трансформирах във форма на N,N,N-триметил (2-метил-1,2,3,4-тетрахидро-1-изоквинолинил)-метанамиум. Може да потърсите в базата данни ChemSpider, няма никаква референция и ето на какво прилича това нещо.

Той нарисува молекулата върху дъската и аз снимах (плачевно качество на снимката) рисунката му със смартфона си:

– Добавете и една последна тайна съставка и ето ви го хеликеина.

– Но какво предизвиква той? Халюцинация, която те кара да вярваш, че си се върнал назад във времето?

– Много по-прецизно е – каза той с ядосан вид. – Познавате архивиращите системи на днешните компютри…

– Имам един „Мак“. Не съм съвсем паднал от луната.

Другите младежи се разсмяха.

– …които се наричат Time Machine или Time Capsule. Влизате в софтуера и можете да намерите отново независимо какво предишно състояние на системата си, на апликациите и документите си. Ако междувременно сте изгубили или променили даден файл, той се появява отново непокътнат. Час след час, седмица след седмица, месец след месец, година след година всяка версия на машината се пази вътре. И стига да поискате, имате възможността да изкарате наяве нещо като моментална снимка от миналото. Хеликеинът функционира по аналогичен начин, само че с вашия мозък. Да приемем, че цялостта на синаптичните ви връзки е запазена, докато времето минава и докато вие остарявате, и то по такъв начин, че в даден миг t всички предходни състояния на вашата личност, или във всеки случай на вашия мозък, се оказват записани и подредени някъде в самия мозък. Те просто отслабват като сила, те са непрекъснато затрупвани от настоящия момент, като образ в дъното на ретината ви, затъмняван от новата светлина, която непрестанно приижда отвън. Резултатът – концентрични кръгове с версии на самия вас…

Превод: Владимир Сунгарски

Коментари