ПРЕДГОВОР
Три години преди да бъде блъснат от преминаващ микробус, Ролан Барт е съкрушен от смъртта на една жена, с която е прекарал целия си живот – майка му Анриет Бенже. Втората половина на Camera Lucida – последното произведение, което публикува приживе, съдържа някои от най-трогателните пасажи, писани от него, изпълнени с чувства към тази жена – вероятно единствената, която някога е обичал. Барт пише, че докато разглежда фотографиите на майка си, той просто ги съзерцава, без действително да се „потапя“ в тях; добавя и че докато гледа тези фотографии, осъзнава, че никога не бива да ги показва на другите – тези образи вероятно не биха им „заговорили“.
Няколко години преди смъртта на баща ми, докато се местех в ново жилище, открих съвсем случайно малък бележник с плътна кафява корица, съдържащ дневник, започнат от него през 1939 година, след като постъпва в Кралския малтийски полк. Склонността на баща ми да документира личните си преживявания под формата на дневници ми бе известна – например в дневника, воден по време на пътешествието до Италия, което осъществи заедно с един от братята ми през 1982 година, той записва всичко до най-малката подробност, включително какво е ял всеки ден и колко му е струвал всеки трамваен или таксиметров превоз. Въпреки, че наричам съдържанието на кафявия бележник „военен дневник“, той е недотам подробен и в сравнение с творби като Taħt in-Nar („Под обстрел“) от Елул Мерсер е доста беден откъм съдържание що се отнася до съответната историческа информация. Фактически представлява един доста несвързан документ, написан от деветнайсетгодишен младеж, не особено добър в писането и преизпълнен с ентусиазъм и възбуда, предизвикани от слагането на униформа и от разгръщащите се драматични събития. Доколкото си спомням, аз запазих дневника и реших, че ще го издам под някакъв вид или форма „когато му дойде времето“.
Вечерта след погребението на баща ми, докато люлеех на ръце сина си – тогава все още бебе, за да го приспя, отново взех кафявия бележник. Вместо текста в дневника зачетох друг текст, който постепенно започна да изплува по тези страници – текст, съставен не само от спомени, но и от размисли за мъжествеността и бащинството.
Също като Барт и аз малко се притеснявам, че точно тази снимка няма да „заговори“ – на първо място, тези образи са създадени в съвсем различен регистър от онзи, с който съм свикнал. Но аз исках да спазя обещанието си. Исках да спазя това обещание, за да се реванширам за толкова други, които съм дал, ала така и не спазих.
ПЪРВИЯТ ПЪТ, КОГАТО ТЕ ВИДЯХ ДА ПЛАЧЕШ
На гробището Адолората. На майчиния ти гроб. Видях как зад дебелите тъмни стъкла на очилата ти се стича сълза. Не биваше, ала тя го стори – просто бликна и потече. Ти си мислеше, че нищо не съм забелязал, но аз те наблюдавах. Постоянно те наблюдавах, постоянно те държах под око да видя как ще се държиш. Както онзи път, когато те издебнах да правиш знака с рогата с ръка зад гърба, когато някой, вече не помня кой, отбеляза колко добре изглеждаш, Господ здраве да ти дава, въпреки възрастта ти, въпреки трайно увредения ти ляв крак, въпреки всичко, което си преживял. Вечно бях нащрек какво те тревожи. И в онзи ден наблюдавах как тази сълза се стече надолу, изпълнена със срам – срамът, който щеше да те обземе при друг един случай, когато те попитах за друга една сълза, стичаща се по бузата ти. Точно този ден те засрамих дори още повече – когато, увиснал на престилката на жена ти, лъхаща на лук и чесън, разгласих на де когото сваря, че току-що съм те видял да плачеш.
Не знаех, че дори войниците плачат.
Мислех, че войниците са направени от стомана.
Мислех, че лицата им са неизменно строги, силни и сурови.
Мислех, че само аз плача, само аз върша неща, които не бива.
Като онзи ден.
Онзи ден.
Това беше по времето, когато ти все ми казваше, че не бива да плача. Голямо момче съм. Не може да пораснеш и да станеш мъж, щом плачеш. Как може момче като тебе още да плаче? Как може още да плачеш, когато си толкова силен, че можеш да изпотрошиш това място? Не може да плачеш, разбираш ли? Просто не може.
Но аз наистина плача. И ме е срам, когато плача. И ме е срам, защото не бива да плача. И ме е срам още повече, защото… Наистина ли искаш да чуеш това? … Всъщност обичам да плача. Обичам да усещам тази струйка топла вода. Обичам усещането, че носът ми е запушен, клепачите ми са стиснати. Обичам зрението ми да се замъглява.
Обичам да не ти се подчинявам.
Обичам да ме е страх от теб, защото си страшен. Защото ти ме поглеждаш и смразяващият ти поглед ме плаши. И аз се свивам от страх и се омитам.
И ти също плачеш.
И ти също плачеш, войнико.
Също както в онзи ден, когато мъжът до теб умря. Не плака ли онзи ден, когато видя как го прострелват? Не плака ли?
Точно както плака и в онзи ден, когато всичко се превърна в прах пред очите ти.
Също както и винаги, когато си спомниш, че сватбата ти е била в бомбоубежище.
В нашата казарма
до входната врата
един фенер висеше
и още свети във нощта.
Ний двама ще се срещнем пак
там, под фенера
в нощний мрак
със теб, Лили Марлен.
Wie einst Lili Marlene,
Wie einst Lili Marlene.
Цигарата, увиснала лениво от ъгълчето на устата ти. Шапката ти, килната настрана, над едното око. Хъмфри Богарт. Казабланка. Триполи. Бенгази. Ризата с колосана яка. Малкият стегнат възел на вратовръзката ти. Онзи поглед. Онзи тънък мустак върху гладкото лице, мирисът на крем за бръснене всяка сутрин преди изгрев слънце. Wie einst Lili Marlene, Wie einst Lili Marlene.
Ето защо, когато виждам онази сълза, която не биваше да зървам, там, край семейния гроб, се чувствам изумен.
Аз, Джузепи Мария Мифсуд от Валета, син на Паула и Салву, пролетарий и предан социалист, макар и никога да не съм чел червените книги (защото те са в черния списък на нашата майка Апостолическата римокатолическа църква и защото не ми стига умът за мъчни злосторни книги, макар и да поназнайвам малко да чета.), войник от Втората световна война, пратен да обслужва зенитно оръдие, за да браня родината от въздушните нападения на италианските фашистки копелета и нацистките свине, който рискува живота си за родината, за семейството, поверено на моите грижи по Божията милост, с татуировки над лакета, защото съм пролетарски войник – първоначално ефрейтор, после сержант от Кралския малтийски полк и Кралската малтийска артилерия в Биги и Тигне, с кожа, по която от нажежената до бяло стомана са избили мехури, който се бъхти – и тъй е още от детските ми години, след като майка ми овдовя за втори път и аз търча по улиците само с една обувка, та чифтът да се износи по-бавно и се хващам на каквато работа ми падне, за да издържам майка си и по-малките си братя и сестри, и се уча какъв е животът по уличните ъгли, плакна плюнките, соса и жълтъка от пържени яйца от чиниите и чашите по селските кръчми, проверявам билетите на пътниците в автобуса, превивам гръб във фабриките в Марса и се омазвам със сажди и парченца въглища, ставам мъж, истински мъж, химн на босоногата човечност и вдъхновение за работническото движение, живея, умирам и се целя във врага, летящ в небето с аероплани с намерението да ми пръсне главата, ставам, съществувам, бивам.
Превод: Азиз Шакир-Таш