„Децата на войната“

* * *

Стъпалата, които водеха към Паметника на Незнай­ния воин в парка „Карол“, бяха пълни с хора. Седяха едни до други, без да се блъскат; от начина, по който си проправяха път, се виждаше, че повечето са ветера­ни от войната или офицери с всякакви чинове. Имаше и случайни минувачи, които по това време в неделния ден бяха излезли да се разходят по алеите, както и просяци, които очакваха добри печалби от толкова много хора, изпаднали в благоговейно настроение. Джебчиите се бяха изпокрили, късо подстриганите коси на участниците в парада, както и разноцветните униформи, много от кои­то принадлежаха на служители на Министерството на вътрешните работи, не им вдъхваха особена надежда и те бяха предпочели да изчакат множеството да се раз­пръсне, за да набележат жертвите си. „Това е един госпо­дин генерал“, шепнеше Лучан, сякаш разкриваше голяма тайна, която останалите споделяха и, както е редно, пра­веха място на господин генерала към предните редици. Духовият оркестър вече свиреше Посипете по техните гробове. Униформите със златни ширити се бяха подре­дили едни зад други, като бяха оставили място за цветни­те венци и букети.

– Тръпки ме побиват, като чуя тая музика – прошепна Лучан.

Матей се огледа наоколо. Главите се бяха привели едни към други и си бъбреха. Особено събралите се зад венците, изглежда, не се бяха виждали отдавна и държаха на всяка цена да си го кажат.

– Нямаш много последователи, капитане – наведе се Матей към ухото му.

– Помните ли как изглеждаше полагането на венци навремето? – продължаваше Лучан. – Имаше сума ти народ, чак алеите отвъд стъпалата бяха пълни. Идваха и деца, водеха ги от училище.

Надигна се на пръсти и се загледа над раменете на спътника си. Гвардейците бяха застинали. Пламъкът се издигна, изтласкан от газта отдолу. Оръдията от двете страни изглеждаха миролюбиви, дори тъжни. Впрочем и генералите, подредили се зад венците, не изглеждаха осо­бено въодушевени и в момента очакваха нарежданията, които идваха от мегафона и диктуваха реда, по който ще се полагат венците.

– Къде са нашите? – възползва се Лучан от момента на очакване.

Матей му посочи края на платформата.

– Зад Генералния щаб. Там е Министерството на вът­решните работи.

– Защо толкова назад? – надигна се отново на пръсти капитанът, като се опитваше да намери отговора с очи. – И кои са всички тия цивилни, дето се блещят най-отпред?

– Ами Президентството, Сенатът, Камарата на депу­татите, Конституционният съд, Омбудсманът, знам ли и аз още кои…

– Леле, колко са се умножили – намръщи се Лучан. – А вие, шефе, защо не си сложихте генералската униформа, да им скриете шапката на всички?

– На националния празник, капитане, тогава се облича парадната униформа.

Гласът от високоговорителя започна да обявява тър­жествено различните институции. По двама войници с маршова стъпка носеха венци, украсени от двете страни с трикольорни ленти. Зад тях с вид, който би трябвало да бъде тържествен, но изглеждаше по-скоро изтощен, идва­ха в две-три редици съответните представители, като се бутаха да се съберат колкото се може повече в редицата непосредствено след венеца. След като цветята биваха положени до другите, един от тях, явно шефът, правеше крачка напред и се навеждаше, за да нагласи лентите, въп­реки че нямаше нужда. Другите се прекръстваха набързо и зарязали достолепната осанка, с приведени рамене и изда­дени напред кореми, се изгубваха в множеството. Когато дойде редът на генералите от Министерството на отбрана­та, Лучан изду гърди.

– Няма какво да кажете, шефе, униформата си е уни­форма…!

Матей явно беше съгласен, защото остана мълчалив до края на церемонията, като следеше с поглед униформи­те, които се точеха пред него, и поздравяваше с дискретен жест някой, който му се струваше познат. Когато гласът на говорителя замлъкна, Матей прошепна на капитана:

– Хайде и ние…

Лучан му подаде букета с бели карамфили, който беше държал до този момент, и с отривиста крачка пое след ге­нерала, с цяла глава по-висок от него. Хората бяха започнали да се разотиват, духовият оркестър продължаваше да свири в единия край на парка. Спряха пред Паметника на Незнайния воин. Понеже не носеше фуражка, Матей поз­драви с ръка до челото часовите, които му отговориха ско­вано. Потърси свободно място сред толкова венци и като не намери, се наведе над парапета, развърза панделката на букета и разпръсна цветята върху мраморната плоча.

– Дайте ми и на мен един карамфил – помоли Лучан и го постави до останалите. – Аз – изрече – понеже съм отрасъл в детски дом, мога да вярвам, че всеки мъж от моя род, понеже така и така не ги познавам, е загинал в някоя война… За всекиго от тях може да се намери по една война, в която да умре. Само за баща ми не съм намерил подходяща. Смъртта му ми се струва необяснима.

Матей стоеше с приведено чело. След това, явно чул само последните думи, се обърна към капитана:

– Какво казваше за баща си? – попита, за да стане ясно, че не е слушал.

Лучан повдигна рамене в знак, че думите, които е из­рекъл, не са от онези, които се повтарят два пъти. Спусна­ха се към езерото.

– Вземи един геврек, за да дадем на птиците – предло­жи Матей.

Капитанът го настигна, като отхапваше от геврека.

Забелязал изпълнения с укор поглед на Матей, се зас­рами.

– Дояде ми се. Пресен е.

– Трябваше да си вземеш и за теб.

– Имам холестерол – оплака се капитанът. – Не ми е разрешено да ям много хляб.

– Какъв е този свят, в който не ти дават да ядеш хляб? – зачуди се Матей, потънал в мисли за детството си.

Качиха се на моста. Матей натроши част от геврека и го хвърли във водата. Разширяващите се кръгове извести­ха птиците и те се приближиха с плъзгане по водата.

– Виждаш ли, и те обичат хляб – зарадва се Матей.

Загледаха се в лебедите с издължени шии и патиците, които щъкаха около тях. Когато приключи, Матей изтръска трохите от дланите си и продължи да ги наблюдава, облакътен на каменния парапет. След малко каза:

– Аз съм католик…

– Това какво означава? – попита Лучан, сварен неподготвен.

– Нямам представа. Просто научих, че съм католик.

– И това лошо ли е?

– Мисля, че не… тоест, не знам…

– Кой ви каза?

– Пазачът на католическото гробище в Крайова, където е погребана майка ми.

– А той откъде знае?

– Той знае всичко. Разговаря с мъртвите. Сигурно е стогодишен. Трябваше да го видиш. По-стар е от всички мъртъвци там.

Лучан явно не разбираше.

– И това са му го казали умрелите, така ли? Спукана ни е работата, ще ме извинявате, шефе, ако и мъртвите започнат да говорят…

– Провери и в регистъра… Мисли, че съм взел душата на чичо ми Бенямин. Тоест, умрял съм и в същия ден съм бил кръстен. А онзи, който е извършил богослуженията едно след друго, е бил католически свещеник.

Лучан свали фуражката си и се почеса продължително, но това явно не му помогна.

– Шефе? – попита смутено. – Да не би да ви се е случило нещо и да не казвате?

Беше въпрос, на който както и да отговореше, щеше да прозвучи глупаво.

– Ти кога за последно си ходил в някое гробище?

– Не съм ходил, шефе… Понеже израснах в дом, нямаше кого да погребвам. Обаче сега, с тоя холестерол, кой знае…

– Трябва да отидеш. Нямаш представа колко неща се научават там…

Лучан отново го засърбя главата, но се отказа да свали фуражката си.

– Слушайте, шефе – опита се да изясни объркването си, – щом си католик, това помага ли ти да се надяваш? Тоест, искам да кажа, повече от Православието? Понеже православните са доста тъжни хора…

– Откакто разбрах, че съм католик, не съм почувствал никаква разлика.

– Ами ако и Католицизмът е също толкова лишен от надежда, не ви върши кой знае каква работа. Правете се, че не знаете, и готово.

Матей го потупа по рамото.

– Хайде по-добре да изпием по бира.

Намериха по-отдалечена маса в една от летните градини встрани от парка. Хората по алеите се бяха умножили, както и амбулантните търговци, които изкушаваха минувачите с всякакви джунджурии, и клоуните, които подскачаха пред децата. Продавачът на пуканки от време на време хвърляше по шепа царевични зърна на гълъбите и за да привлече още повече вниманието на минувачите, оставяше няколко зърна в шепите си, за да накара птиците да накацат по раменете и ръцете му. Продавачът на захарен памук увиваше пухкавата смес около пръчката и я караше да заискри като сурова коприна на слънце. Матей си помисли, че никога не е ял захарен памук и че някой ден трябва да опита.

– Може би като стана дядо – изрече по-скоро на себе си.

– Все си мисля… – започна Лучан, като правеше кръгчета с показалеца си около ръба на бирената халба.

– Сега пък за какво се сети? – попита го развеселен Матей.

– Мисля си – повтори Лучан, който явно не го беше чул, – че тая бира ти помага да разбереш всичко, което се случи с нашата революция. Преди не се намираше, дори да търсиш под дърво и камък. Обикаляхме заведенията с изплезен език. Имаше ли някъде, викахме ура и даже не питахме дали е студена. Приблизително на една от десет халби кръчмарят ти наливаше и разтопената пяна, събрана в тавата, обаче имаше ли кураж да му кажеш нещо? Незабавно ти правеше знак да се разкараш от тезгяха, а редящите се зад теб те бутаха с лакти да не го ядосваш още повече. Само при нас, в бюфета на меверето, постоянно имаше бира. Обаче я пиехме само помежду си или скришом вкъщи. Човек не можеше да отиде с торба с бири в кръчмата и да каже: „На ви и на вас от нашата бира, от министерството“. А сега, накъдето и да погледнеш, бира под път и над път. По време на Революцията загинаха хора, за да има какво да пием ние. Аз, ако трябва да ѝ дам някакво име, понеже още си няма, наричат я как ли не, бих я нарекъл Бирената революция. Нищо, че беше през декември… Какво от това? А пък и вдъхва доверие, понеже, щом е бирена революция, означава, че е била успешна. Преходът приключи още на другия ден.

Превод от румънски: Ванина Божикова

Коментари