ПЪРВА ГЛАВА
През пролетта на хиляда деветдесет и втора година по стария военен път, който идва от Самарканд и Бухара, през северен Хорасан, и след това се извива по подножието на планините Алборз, се влачеше един доста голям керван. Бяха напуснали Бухара, щом снегът беше започнал да се топи, и вече няколко седмици бяха на път. Джелепите размахваха бичовете си и дрезгаво навикваха животните, които вече бяха твърде уморени. В редица едни след други пристъпваха катъри, едногърби камили и туркестански двугърби камили и предано носеха товара си. На ниски, космати кончета яздеше въоръженият ескорт и с чувство на досада и нетърпение поглеждаше към дългата планинска верига, която вече се очертаваше на хоризонта. Всички бяха уморени от бавната езда и едва чакаха да стигнат до целта на пътуването си. Все по-близо се виждаше заснеженият конус на Демавенд, докато от погледите им не го скриха предпланините, покрай които минаваше пътят. Подухна свеж планински въздух, който денем освежаваше хората и добитъка. Нощите обаче ставаха леденостудени и пазачите и джелепите с мърморене се скупчваха около огньовете.
На една от камилите, между двете ѝ гърбици, беше закрепена малка колибка, подобна на клетка. От време на време една ръчичка отместваше перденцето на прозорчето и отвътре надничаше плахо момичешко лице. Големи, зачервени от сълзи очи гледаха хората, като че ли търсеха от тях отговор на трудния въпрос, който я измъчваше през целия път – къде я карат и какво смятат да правят с нея. Никой обаче не говореше за нея. Само водачът на кервана, мрачен петдесетгодишен мъж с провиснала арабска мантия и огромен бял тюрбан на главата, недоволно трепваше с очи, когато тя се покажеше на прозорчето. Щом го видеше, тя бързо дърпаше пердето и се скриваше във вътрешността на клетката си. Откакто я откупиха от господаря ѝ в Бухара, тя живееше в смъртен страх, примесен с трескаво любопитство за съдбата, която я очакваше.
Един ден, когато бяха изминали по-голямата част от пътя, по склона от дясната им страна се спусна група конници и им препречи пътя. Животните в началото на кервана спряха сами. Водачът и пазачите извадиха тежките си криви саби и се разделиха, готови за атака. От нападателите се отдели един мъж на нисък кестеняв кон и се приближи до кервана на разстояние, колкото да се чува гласът му. Извика уговорената парола и получи отговор от водача на кервана.
Двамата мъже препуснаха един към друг, любезно се поздравиха, след което новата дружина пое водачеството. Керванът отби от пътя, навлезе в храсталаците и не спря чак до среднощ. Накрая се разположиха на стан в средата на малка котловина, до която долиташе далечното боботене на планинска река. Запалиха огньове, набързо хапнаха нещо и заспаха като пребити.
Призори вече бяха на крака. Водачът на кервана се приближи до колибката, която през нощта джелепите бяха свалили от камилата и поставили на земята, дръпна пердето и с рязък глас извика:
– Халима!
Плахото лице се показа на прозореца, след това ниската, тясна вратичка се отвори. Здрава ръка сграбчи момичето за китката и го издърпа от колибата.
Халима цялата се тресеше. „Свършено е с мене“, мислеше си тя.
Повелителят на чужденците, които снощи се бяха присъединили към кервана, държеше черна кърпа в ръцете си. Водачът на кервана му кимна и чужденецът, без да проговори, сложи кърпата върху очите на момичето и я завърза здраво на тила му. След това се качи на коня си, метна момичето на седлото пред себе си и го покри с широката си роба. Размениха няколко думи с водача на кервана и подкара коня в галоп. Халима се сви на малко кълбо и от страх се притисна към ездача.
Все по-близо се чуваше шумът на планинския поток. На някакво място спряха и ездачът размени няколко думи с някого. После отново пришпори коня си. Сега обаче вървеше по-бавно и по-внимателно и на Халима ѝ се стори, че пътят е много тесен и се движи точно покрай планинския поток. От дълбочината задуха студен въздух и ужас пак скова лицето ѝ.
Отново спряха. Халима чу викове и тропот и когато отново се спуснаха в галоп, под копитата се разнесе глухо бучене. Бяха преминали моста през потока.
Онова, което се случи след това, ѝ се стори като призрачен сън. Чуваше викове и крясъци, като че ли се препираха цяла войска мъже. Ездачът скочи от коня, без да я изпуска от робата си. Забърза заедно с нея по равно, след това по някакви стълби, докато не ѝ се стори, че около нея рязко се стъмни. Изведнъж ездачът отгърна робата си и Халима усети как я грабват други ръце. Затресе се в почти предсмъртен ужас. Човекът, който я взе от ездача, едва забележимо се захили. Тръгна бързо с нея на ръце по някакъв коридор. Неочаквано почувства странна хладина, сякаш се намираха в подземно помещение. Опитваше да не мисли за нищо. Но не можеше. Струваше ѝ се, че наближава последният и най-страшен момент.
Мъжът, който я държеше, започна с една ръка да опипва стената. Напипа някакъв предмет и силно замахна с него. Чу се силен удар по капак.
Халима изпищя и опита да се изтръгне от ръцете на мъжа. Той се засмя и каза почти любезно:
– Недей да скимтиш, павианче! Никой няма да те одере.
Дочу се скърцане на железа и през превръзката на очите си Халима усети, че отново се появи светлина. „Ще ме хвърлят в затвора“, помисли си тя. Под нея се носеше тътен на вода. Тя затаи дъх.
Отекна шляпането на боси крака. Някой се приближи и мъжът, който я държеше, я остави на новодошлия.
– Ето я, Ади – каза той.
Ръцете, които сега я хванаха, бяха силни като лъвски лапи и съвсем голи. Сигурно и гърдите му бяха голи. Тя усети това, когато той я придърпа към себе си. Май беше истински великан.
Халима се остави на съдбата си. Безучастно следеше какво се случва с нея. Мъжът премина тичешком през някакво въжено мостче, което страховито се заизвива под тежестта им. След това земята под краката му заскърца, все едно беше посипана с дребни камъчета. Тя усети приятната топлина на слънчевите лъчи, чиято светлина проникваше през превръзката на очите ѝ. Отнякъде достигна ухание на свежа зеленина и цветя.
Мъжът скочи заедно с момичето в една лодка, която силно се залюля. Халима извика и трескаво се вкопчи във великана. Той се засмя с висок, почти детски глас и успокоително каза:
– Не бой се, малка газелке. Само да те прекарам оттатък и пристигаме… Седни тук!
Постави я на удобна седалка и се хвана за веслата.
Стори ѝ се, че долови далечен смях, весел момичешки смях. Заслуша се по-внимателно. Не, не ѝ се струваше. Вече различаваше отделни гласове. Камък ѝ падна от сърцето. Където има такива весели хора, не може да я очаква нищо лошо.
Лодката се прилепи до брега. Мъжът вдигна момичето на ръце и стъпи с него на твърдата земя. Понесе я няколко крачки нагоре и я сложи на земята. Разнесе се силен писък и Халима дочу приближаващо се шляпане на сандали. Великанът се засмя и извика:
– Ето я!
След това се върна в лодката и отплува.
Едно от момичетата пристъпи към Халима и свали превръзката от очите ѝ. През това време другите разговаряха помежду си.
– Колко е мъничка – каза една.
Друга добави:
– И колко е млада още. Направо дете.
– Гледайте колко е слабичка – отбеляза трета. – Сигурно от пътя.
– Висока и тънка е като кипарис.
Превръзката се смъкна от очите на Халима. Тя застина от учудване. Около нея се простираха безкрайни градини, обсипани с първите пролетни цветя. Момичетата, които я обграждаха, бяха красиви като хурии. Най-красива от всички беше тази, която ѝ свали превръзката.
Превод Георги Стойчев и Александра Ливен