Да, Андрес, това място е проклето. Виждаш ли светлата ивица над тревата там, където растат гъбите? Там вечер се търкаля главата. Веднъж един я повдигнал, мислел, че е таралеж. Минали – не минали три дни и три нощи и го понесли с краката напред.[1]
Георг Бюхнер, „Войцек“
Дяволи се женеха
жега беше пъклена
буйни танци тропаха
докато не капнаха
най-дъртият, Луцифер,
като козел скачаше
палеца удари си
после скришом плачеше
Детска песничка
1.
Ледените блокове рушаха бреговете, водата под кората от лед течеше като пулсираща кръв през местността в меандри и слепи рамена, зиме реката беше единственото движещо се нещо сред белия пейзаж, грамадните късове лед се блъскаха, катереха се един върху друг, трошаха се, от тях стърчаха клони и цели стволове на дървета. В късовете имаше камъни и камъчета, пръст, пясък, те се удряха с мощно скърцане и съскане, сякаш бяха нажежени, в леда се виждаха ями, пълни с черна вода, течението го подяждаше най-напред в близост до бреговете. В матовата прозрачнобяла твърд имаше замръзнали клонки, обрулени от вятъра, изтръгнати от дърветата, сред тях бе и малък воден плъх с остра муцунка, пълна със замръзнала кръв, имаше всякакви боклуци, трески от довлечените дърва, накъсана корда, автомобилни гуми, ръждясали тенджери, пробити ботуши.
Той лежи в лодката, горещината го приспива, чува вятъра, навсякъде около него е вода, чува жуженето на всякакви насекоми. Бе плавал съвсем кратко, спря го безразборната маса от довлечени парчета дърво, корени на изтръгнати дървета стърчаха във въздуха.
Кората висеше от стволовете им на парцали, ледените блокове бяха оставили по самите стволове рани, сякаш от брадва, клони шареха в дълбокото, във вировете, зеленикави от мъх и гниеща трева, се издигаха и се пукаха въздушни мехури.
Затвори очи. Мислеше за Зуза. Мислеше за нея дълго и интензивно, докато накрая върховна наслада протече през цялото му тяло и пръстите на краката му се свиха. Когато това му се случи за първи път в лодката, той се пъхна във водата и се остави течението да го люлее насам и натам известно време, за да не забележи никой. Сега свали късите си панталони и остави водата да ги поизплакне, ръката му висеше от лодката. При църквата я видя за първи път в рокля. Но там двамата не си говориха.
Той ѝ викаше лодка. Само че то беше по-скоро грубо скован сал; от него стърчаха ръждиви гвоздеи и скоби, направо просяшки сал, бяха я намазали с калпав катран и пропускаше вода. Ако Лѝманови знаеха къде я държи, сто на сто щяха да я потрошат. Да пробият дъното с ритници, да я натоварят с чакъл и да я пратят на дъното. Веднъж превози с лодката Малкия, спряха в едно сляпо рамо, Малкия искаше да се махне, да избяга от това място, дори през тресящия се като пача заблатен бряг, страх го беше от водата, ама него го беше страх и от сомовете и другите речни риби.
Взе да разправя, че непременно ще сънува как го засмуква гъстата кал, как е пропаднал в една от блатните ями и бавно потъва в нея, като през цялото време се вижда отстрани как потъва.
Абе какви ги дрънкаш, прекъсна го рязко Ондра. Ще ти подам дъска, тояжка или въже.
Ами ако не си там?, възрази му Малкия.
Ще бъда там, няма начин да не бъда, отвърна батко му.
Лежеше в лодката, оставил се на течението, знаеше, че след малко тя пак ще заседне, дъното ѝ ще заседне в нанос от кал, от дърва, завлечени от летните води. Пръчки и клонки, оплетени в тънките корени, висящи от изронените брегове, се люлееха на вятъра. Това беше първият му ден в лодката. Всичко чезнеше във времето, което имаше пред себе си.
Подземните лаборатории изглеждаха като машина, поддържаща функционирането на града. Току до лентите, от които върху конвейерите падаха съвсем нови и блестящи от чистота машинки, баща му си беше обзавел работилница. Работеше върху някакво изобретение и твърдеше, че съвсем скоро ще е готов с него. Веднъж показа стаята си на Ондра.
Е, да, аскетично е, направо спартанско. Обаче един мъж, решил да се посвети на работата си, няма нужда от нищо друго. Вярвай ми.
До вратата стояха обувки, яркочервени дамски чепички. На такива мама им викаше „половинки“. Татко ги срита с едничко ловко движение под леглото.
То се знае, работата спори повече, когато тук с мен е и моята най-способна секретарка.
При тези думи татко се засмя. Сръчка Ондра в хълбока.
Радвам се, че можем с теб да водим и такива мъжки разговори, момчето ми. Вече съзряваш, е, вярно, малко бавничко. Навярно някой ден и ти ще го изживееш. Ще ти се роди син. Аз тогава сигурно ще бъда вече покойник. Но няма значение, така да бъде.
Сега дългите коридори на Патентната служба бяха пълни със сътрудници на баща му, те търчаха навън от канцелариите с разни бумаги под мишниците, тикаха пълни с папки колички. Ондра стоеше с татко си до прозореца на един от най-високите етажи.
Запомни тази гледка. Това е исторически момент. Казва се шкартиране – унищожаване на документи. Ондра зяпаше през прозореца. В двора на Патентната служба гореше огън. Чиновници поливаха с някаква течност от туби камари хартия и разгарящият се огън жадно посягаше към тази течност, вдигаше нагоре облаци пепел и малки обгорели късчета хартия, които също се превръщаха в пепел в пòлета си.
Внезапно баща му се оказа заобиколен от тълпа свои колеги. Надвикваха се и дърдореха нещо толкова разпалено и настоятелно, че Ондра не разбираше нито дума. Всички се наблъскаха в кабинета на баща му. И изведнъж нещата започнаха да се случват едно през друго, бащата се наведе, сякаш се поклони, пред огромен метален сейф, стоящ насред кабинета, набра с няколко движения на възглавничките на пръстите си по студения метал сложната комбинация от цифри, скривайки я с гърба си, и отвори сейфа. Извади отвътре черна папка, превързана с розова лента, пъхна я в кожената си чанта, улови Ондра за ръката, кимна на колегите си и им каза: Изпълнете дълга си.
Направи няколко крачки, пред затворената врата на кабинета се поколеба, стиснал в едната си ръка дръжката на чантата, а в другата – ръката на Ондра, един от служителите скокна и му отвори вратата. Излязоха в коридора, забързаха към асансьора и когато им остана само един етаж, бащата издърпа ръката си от силно стисналата я длан на Ондра, дръпна трикольорната лентичка от ревера на сакото си, смотолеви: Това наистина няма да е разумно, и хвърли лентичката на пода на асансьора, който точно в този момент спря с пронизително скърцане.
Още на портала Ондра чу някакъв тътен, на улицата тътенът премина в грохот, в оглушително метално дрънчене, и видя танк. Танкът се качи на тротоара и веригата му започна да избива плочки от него. Някъде от вътрешността на танка полетя пламъче, чу се гърмеж, куршуми дупчеха като едра шарка фасадата на Патентната служба, къртеха стените, правеха на парчета стъклата на прозорците.
Бащата на Ондра го влачеше към една от пресечките, по която се носеше многолюдна тълпа, всички вървяха в една посока, крещяха, Ондра видя двама мъже да мъкнат болнична носилка, приближаваха се към тях, баща му го дърпаше срещу тълпата, опитваха се някак да си пробиват път сред множеството, час по час крещящите хора ги затискаха към стената на една или друга сграда, ето че сега се озоваха плътно до носилката, Ондра видя под окървавения чаршаф боси крака, мъжете с носилката носеха през гърдите си ленти с червен кръст върху тях, единият мъж попита баща му: Лекар ли сте? Не, не съм, трябва да хвана такси… вече бяха на следващата улица, татко му скочи пред една потегляща кола, бутна Ондра на задната седалка, седна до него, с рязко движение захлопна вратата и, стиснал здраво чантата между коленете си, заяви: Имам за теб бойна задача.
Превод от чешки: Анжелина Пенчева
[1] Цитатът е от книгата Г. Бюхнер. “Кукли сме ние…“, Издателство „Нов български университет“, София, 2018. Превод Константин Илиев.