1
Шейсетгодишният Нистор Полобок, снажен плешив мъж с остра прошарена брада, се прибираше развеселен у дома със служебната си кола. Господин Полобок беше шеф на Отдел „Архитектура, градоустройство и строителен контрол“ към Община Кишинев и се връщаше от паметен банкет с оркестър и леки жени, увенчал края на успешен ден, в който взе три хиляди евро рушвет. Най-накрая, след дълги и изтощителни преговори, плешивият чиновник издаде разрешително за строеж на някакъв изключително настоятелен баровец, който от дълго време си мечтаеше да построи бензиностанция в единия край на парка. А сега, весел и леко подпийнал, Нистор Полобок си мислеше как най-добре да похарчи спечелените пари, докато от време на време поглеждаше през прозореца опустелите улици на нощния град, по които леко се носеха боклуци в очакване на сутрешните метачи. На един хлътнал тротоар бирена бутилка се въртеше бавно, тласкана от немощния ветрец.
Малко по-късно беемвето зави по една тиха уличка в район „Телецентър“ и спря пред внушителен портал, зад който се издигаше фараонски дворец.
– Пристигнахме, Нистор Фьодорович… – обяви шофьорът Вася, без да се обръща към шефа си.
Имаше безизразен и леко отегчен глас, който никак не се нравеше на Нистор Полобок. Явно на Вася малко му беше писнало да придружава високопоставения чиновник на всички веселби, често да го чака чак до след полунощ, но пък и шефът смяташе, и то не без основание, че шофьорът му би трябвало да е доволен от възможностите, които му предлагаше работата в Общината. Иначе щеше ли Вася да си купи на нищожна цена гарсониера в новопостроен блок, ако Нистор Полобок не беше казал една добра дума за него? Щеше, ама на куково лято!
Шейсетгодишният шеф се измъкна с пъшкане от автомобила, който изчезна незабавно, сякаш освободен от огромен товар. После пъхна ръце в джобовете на панталоните си и в продължение на няколко минути съзерцава високата бетонна стена, която ограждаше внушителната конструкция. Установил за хиляден път колко е хубав имотът му, Нистор Полобок въздъхна доволно. Беше прелестна майска нощ, ясна, с множество звезди, чиято тайнствено блещукаща светлина накара плешивия чиновник най-сетне да откъсне очи от огромната къща и да погледне към небето.
– Какво ли означава святкането и угасването на някои от звездите? – запита се Нистор Полобок, ала натрупаната през деня умора прогони незабавно желанието му да потърси отговор.
Листата на клена до портала шумоляха тихо, раздвижвани от лекия ветрец. Една котка, чийто бял силует се открояваше под мижавата светлина на близкия електрически стълб, измяука похотливо и изчезна в нощта.
– Трябва да поспя, да си почина! – каза си чиновникът и пое бавно към внушителната порта.
Направи две крачки. После, неочаквано, десният му крак потъна в една дупка на асфалта, той се препъна и се строполи нелепо, като нададе тежък стон. Усети пронизваща болка в глезена си.
– Мамицата му! – изруга Нистор Полобок, а след това се помъчи да измъкне крака си от доста дълбоката пукнатина в асфалта. Когато най-сетне се надигна с усещането, че се е измъкнал от хищните челюсти на менгеме, не можеше да стъпва с предишната лекота. Глезенът го болеше силно, а на всичкото отгоре беше ожулил и едното си коляно. Като внимаваше много, на няколко пъти се опита да отпусне тежестта на тялото си върху пострадалия крак, като се пулеше недоумяващо към пукнатината, която го беше уловила като в капан. Каква свинщина! Как тая цепнатина се беше появила точно пред неговата порта? В крайна сметка стисна зъби и пое с накуцване към дома си. От време на време спираше, за да поуспокои влудяващата пулсираща болка. Като залиташе на всяка крачка, влезе в огромното фоайе на двореца със смесени архитектурни елементи…
Ненадейно пред него се изпречи съпругата му, която страдаше от безсъние.
– Докога ще се прибираш толкова късно, бе, човече? – процеди през зъби Люминица Полобок.
Беше преждевременно превърнала се във вкаменелост жена, с тъмни кръгове под очите, която отскоро беше пенсионерка и пазеше специална диета заради стомашните си проблеми.
– Заговорихме се с приятелите, с колегите…
– Не ме интересува какво правиш и с кого си дрънкаш! Проблемът е, че не мога да спя, понеже постоянно се прибираш посред нощите, човече!
– Че кой ти пречи да спиш, жено? Къщата е голяма… Не живеем в тясно стайче в общежитие. А и не минавам през спалнята ти, когато се прибирам…
Доброто настроение на плешивия чиновник, разклатено заради падането, съвсем се изпари.
– И от спалнята усещам как отваряш вратата! И това ми лази по нервите! Ама… какво ти е на крака?
– Паднах до портата… Имаше някаква пукнатина в асфалта…
– Паднал си, така ли? Явно си пиян и едва се държиш на краката си!
– Остави ме на мира, жено! Боли ме глезенът! И си гледай твойте проблеми! – сопна се Нистор Полобок на заядливата си, полуистерична съпруга, с която в последно време се караха все повече.
Ако не бяха двете им дъщери, които живееха на Запад, вероятно би поискал развод.
– Пфу! – изсумтя Люминица, хвърли му изпълнен с презрение поглед и се оттегли в просторната си спалня, окичена с кичозни картини.
Купени от един художник, който беше на мода, те изобразяваха предимно библейски персонажи и сцени, които изпълваха с известно объркване снажния общински служител.
Като се облягаше на парапета, Нистор Полобок изкачи бавно витото стълбище, водещо към кабинета му на мансардния етаж. След като отношенията със съпругата му охладняха, той свикна да спи в този кабинет, гледащ към малка овощна градина. В стаята захвърли обувките си, пъхна плика с парите в едно чекмедже, остави айфона си на близката масичка, опипа глезена си, изстена и се опъна на дивана от естествена кожа. Заспа трудно и сънят му бе неспокоен.
В съня му се промъкнаха няколко доста неприятни картини от детството, с един страховит дългуч, който го обиждаше пред всички в училищния двор. Хулиганът имаше огромни юмруци, които изпълваха с ужас малкия Нисторчо, ала по-страховит от юмрука на грубиянина беше фактът, че нито един негов съученик, абсолютно нито един, не се осмеляваше да му се притече на помощ. Някои от тях дори се подсмихваха. После, след експлозия от светлина, ролите като че ли се размениха. Вече не беше жертва, а нападател. И вече не беше дете, а възрастен. Видя себе си обзет от неудържим гняв, как се нахвърля срещу една безочлива камера и удря с юмрук обектива ѝ, който в същия миг се набраздява от няколко грозни пукнатини…
Нистор Полобок се събуди с натежало сърце и необяснимо чувство на страх. Някаква птичка чуруликаше жизнерадостно от другата страна на прозореца от алуминиева дограма. Часовникът на масичката показваше 7 часа. Глезенът му беше подут и посинял, а болката – нетърпима. Стана му ясно, че посещението в най-голямата частна клиника в Кишинев е неотложно. Обади се на шофьора Вася и му нареди да дойде след половин час, а после на кмета на столицата, Денис Компирски, надут младеж с голям орлов нос, и му каза, че няколко дни ще отсъства от работа заради глупаво падане.
Превод от румънски: Ванина Божикова