Едно от последствията от тайния протокол за споразумение между господата Рибентроп и Молотов и техните държави станало това, че през септември споменатата година в нашия град с маршова стъпка навлезли Съветите. Това е общоизвестен факт и аз не бих го подчертавал чак толкова, ако не трябваше да се развенчаят някои банализирани клишета.
Представата за Съветите като за диви азиатски бедняци, окъсани, полукриминални и вечно пияни, която се настани в умовете ни през последните две десетилетия, в действителност е ужасно далече от истината. Да, те донесли в нашия град и край големи промени и разтресли из основи на обичайния всекидневен ход на живота. Но колко още може да предъвкваме глупостите за нощниците и дамското бельо, с което офицерските съпруги уж се обличали за театър! Още колко пъти ще се надсмиваме над митичните нощни гърнета, с които те ходели на пазара за сметана! Недодялани фантазии на съмнителни шегаджии, нищо повече.
Действително това бил много разнообразен, стратифициран и противоречив субстрат. Възпитани в поезията на Маяковски и Заболоцки, те с удоволствие слушали опусите на Шостакович за квартет саксофонисти, цитирали наизуст поетите от ОБЕРИУ и Ахматова, възхищавали се на Черния Квадрат и на двамата Кандински. Заселвайки се в най-атрактивните господарски жилища на някогашната дребна буржоазия в центъра и на „Липова“, тези доскорошни обикновени работници и матроси, а сега ръководни кадри и слуги на партията, веднага изпълнили нашата глуха провинция с ново съдържание. Вечерно време от балконите, където се събирали около самоварите, звучали концерти мандолинна музика и класическия политзатворнически химн „Владимирски централ“. Понякога с увлечение играели на буримè, използвайки само два типа рими – пастернакова и кирсанова. В градския театър вместо глуповатите градски водевили започнали да поставят оптимистични трагедии.
Макар че и за тях, както и за местните, най-важното изкуство било киното. За най-хубаво на света те смятали своето. Така че дори не възнамерявали да позволят още нечие.
Точно това била най-ярката промяна, свързана с тяхното нашествие – промяната на репертоара в кината. Всичко западно било мигом изключено и забранено. Вместо Мери Пикфорд, Марлене Дитрих или полската Ордонувна – нескончаема Любов Орлова. Вместо любимите уестърни – „Чапаев“ и „Човекът с пушка“. Вместо симпатичните и привлекателни гангстери и багдадски крадци – секретари на революционни комитети. Вместо Доктор Мабузе и Доктор Калигари – Владимир Илич Улянов-Ленин.
Тази първа окупационна година още субтитрирали на полски съветските филми специално за езиково изостаналото местно население. При това успели да покажат „Депутатът от Балтика“, „Богатата годеница“ и „Волга-Волга“. Последните два трябвало да бъдат комедия, макар че публиката най-много се смеела на първия.
Естествено, нито Фелюс, нито приятелчетата му не могли да простят това на новата власт.
Като наближила зимата Народното събрание в Лвов единогласно се изказало за присъединяване на нашите провинции към страната на съветите. Цялата процедура била, както всички процедури на света, по-скоро формална. Никой (дори в пресата!) дори не обсъждал някакви други варианти, освен присъединяване.
В тези дни по киноекраните тъкмо излязъл „Трактористи“ на Иван Пирев – жизнерадостна и като цяло не смешна комедийка за това как, оказва се, чудесно заживели и волно задишали селяните от украинските южни степи, след като в течение на една зима станали с няколко милиона по-малко. Последното обстоятелство филмът, естествено, премълчавал, но тукашната публика отдавна знаела какво и как е станало с големия глад в също така голямата Украйна.
Заглавието на филма не привличало твърде към масово гледане, та залите първоначално оставали почти празни. Властта веднага съобразила как да ги напълни: започнали принудителни културни походи на трудови колективи. Баща ми, вече ученик в общообразователното трудово училище № 5, попаднал на една от прожекциите с част от класа си направо от занималнята.
Защо точно на същата прожекция и в същия салон се оказал Фелюс, при това фактически с целия си антураж, завинаги ще остане тайна. И още една тайна – защо на същата прожекция в същия салон присъствал капитана от Държавна сигурност Алтаев (Алтман)? Дали само затова, че като почитател на актрисата Ладинина, вътрешно полудявал от всеки филм с нейно участие? Впрочем, това му бил четвъртият път, в който гледал „Трактористи“, и филмът го завладявал все повече. Капитанът от Държавна сигурност Алтаев (Алтман) не изключвал, че може да пожелае да гледа тази съдържателна кинопродукция за пети и шести път.
Още една подробност, която може да се смята за важна: капитанът от Държавна сигурност Алтаев (Алтман) отишъл на кино не сам, а в компанията на две, както той ги наричал, мръсници – Зузка и Нелка. Семейството на капитана било останало някъде далече в Русия, и той временно разнообразявал служебната си самота с нови връзки. Както Зузка, така и Нелка (за това вече докладвали на капитана) навремето били любовници на Фелюс.
Философът би казал, че тоя свят е твърде тесен. Особено в пределите на нашия град.
По думите на баща ми, първата сцена от филма, в която тримата току-що демобилизирани симпатични танкисти пътуват във влак и, обсъждащи плановете си за живота, въодушевено вдигат наздравици с бира за родната земя и за всичко добро, минала относително спокойно. Ако не се броят две-три раздразнени свиркания от тая част на салона, където седели момчетата на Фелюс. Но когато на екрана в цялата си красота се разгърнала южната степ, при това цялата в трактори до хоризонта, дюдюкането и свиркането се издигнали като звукова стена. И тя, изглежда, не смятала да изчезне до края на сеанса.
Разлютеният капитан от Държавна сигурност, в миг превърнал се в недодялан полеви командир-грубиянин, закрещял от мястото си нещо като „Прекрати!“ или „Остави!“. На което кралят също от място и не по-малко силно и така, че да го чуят всички, отговорил: „Махайте се с вашите колхози!“. Компанията му подкрепила призива му с още по-силно свиркане и тропане, а после към екрана полетели и ножове. Те попадали в небето, в разораната степ, в кабините на тракторите, в гърдите на Марина Ладинина в ролята на сексуално привлекателната героиня на труда Мариана Бажан. Ножовете пробивали опънатото ленено платно и с тропот падали върху някакви дъски от другата страна на екрана.
Ако в залата не било тъмно, Зузка и Нелка би трябвало да забележат нездравата бледност на Алтаев (Алтман). Във всеки случай предвидливо си прибрали ръцете от разкопчания дюкян на брича му. В интерес на истината, това станало не веднага, а едва когато бандата начело с Фелюс, в съпровод на резкия трясък на седалките, едновременно в пълен състав се отправила към изхода.
Но не им позволили да излязат. Някой вече бил извикал милицията, цели два взвода начело със сержантите Бурлак и Ковтун. Те били истински убийци с грамадни юмруци и челюсти като на булдог, изпитани в не един бой с кулаците, басмачите и финландците. Те блокирали и двата изхода.
Стиснали зъби, кралят и свитата му се върнали на местата си. Така седели до края на филма, без по никакъв начин да протестират, само понякога открито поскръцвали със седалките и попръдвали.
И когато във финалната сцена – щастливата сватба на Мариана и Клим в компанията на стотина идеално добри хора – зазвучал „Маршът на съветските танкисти“ с войнствения му припев:
Гремя огнем, сверкая блеском стали,
Пойдут машины в яростный поход,
Когда нас в бой пошлет товарищ Сталин,
И первый маршал в бой нас поведет, –
капитанът от Държавна сигурност Алтаев (Алтман) монументално се изправил насред залата, за момент закрил задкадровия хор и оркестър и изревал с цялата сила на опушените си дробове: „А сега всички стани! Мир-р-рно-о-о-о!“.
Наистина имало защо да се страхува човек от капитана от Държавна сигурност. Низшите чинове, които понякога посещавали банята с него, разправяли, че вместо член имал мечешка лапа с три черни нокътя.
Ето такъв мъж изревал своето „Мир-р-рно-о-о-о!“ и наистина всички станали, и баща ми, и всички, и така стояли до финалния надпис КОНЕЦ ФИЛЬМА.
И само секторът на Фелюс и аверите му продължавал да седи – мускулите на челюстите им играели и били напрегнати, но така и не станали.
Кралското достойнство не позволявало.
Превод от украински: Албена Стаменова