АЗ: Осъзнавате ли, нещастни и незначителни Азе, колко голям късмет имате? Любовта на родителите ви. Гладък и безгрижен живот. Декори, които се сменят бързо като в театър. В тези дванайсет или тринайсет първи години от живота ви насред вихъра на времената, живот, който е пазен и охраняван срещу всяко възможно посегателство от страна на късмета или Провидението, всичко ви е дадено в изобилие. Дори не трябва да правите и най-малкото усилие, дори не трябва да си отваряте устата: всички наслади на света лежат в краката ви. Мнозина нямат нищо. Вие имате всичко.
АЗ: Нямам всичко. Здравето ми е крехко. Бях хилаво и нервно дете, което в първите си седмици живот не можеше да понесе дори и майчиното мляко. За да се избегне най-лошото, трябваше да ме отглеждат като нещо съвсем мъничко и постоянно застрашено, а също и със сок от моркови. Сигурно щях да ви изглеждам, почитаеми Свръхаз, като зайче, стига да ме бяхте видели тогава.
Махнаха ми сливиците, като вече не си спомням при какви обстоятелства стана това, но във всеки случай беше по време, когато бяхме за кратко в Париж, не помня точно и лекаря. Имам един по-скоро смътен спомен за болка и кръв. Имаше ли смисъл? Донейде се съмнявам. Дори и в областта на медицината модата нанасяше своите удари тук и там. Когато бях още много млад, почти дете, вероятно поради мързел или поради някаква форма на безразличие и подчинение пред съдбата, си мислех, че е най-добре да се оставя в ръцете на природата и на добрия Дядо Боже.
Първите ми години не се въртяха край здравето ми. Същественото беше другаде. Бяхме католици. Републиканци, демократи, либерали, толерантни. Но също и католици. Или пък по-скоро християни. Все още не бе дошло времето на солидарността, споделянето, алтруизма. Великите принципи или речите. Бяхме каста, вече знаете това. Но бяхме и секта. Без много врява, без прекаленост, с нещо като умереност, ние бяхме ученици на Исуса Христа. А Божието царство бе най-напред долу, при нас. Първото нещо, на което неуморно ме учеха родителите ми, които искаха да съм възпитан, внимателен, подходящо облечен, контактен, беше да мисля за другите.
Знаехме, че някъде далеч, в други незнайни и невъобразими светове, в Африка или в Китай, децата страдаха от жажда и умираха от глад. Събирах грижливо алуминиевото фолио от опаковката на бонбоните, сладкишите и подаръците си и ги пращах по мистериозни канали на китайчетата, които бях придумван да обичам.
Достатъчно забележително е, че баща ми, толкова пламенен републиканец, бе толкова откровено враждебен към цял спектър от доктрини и действия на Републиката: а именно колонизацията. Смяташе, че колониите не са много удачно решение и че имаше други средства за подпомагане на населения, изпаднали в беда.
Нещастието на света не се явяваше пред очите ни така, както го прави днес, когато мизерията от всички страни достига до нас в реално време. Телевизията не съществуваше. Но при липсата на образи, идващи от другаде, баща ми и майка ми неуморно ме учеха да не се занимавам прекалено много със самия себе си, да не изпъквам, да не говоря за себе си и да се поставям на мястото на другите – на ближния, на старата, болна и луда наша леля, на непознати хора из приказни страни – като използвам въображението си.
Не се нуждаех от кой знае колко голямо въображение, за да разбера, че злощастието, толкова дълго отхвърляно и приписвано на други хора из далечни земи, беше напът да почука на нашата врата. Като в добре изградена пиеса, като в драма с грижливо смазан механизъм, ние пристигнахме във Франция точно навреме, за да присъстваме на срамното облекчение и унижението, предизвикани от Мюнхенското споразумение. Механиката на катастрофата и упадъка вече беше пусната в действие.
Разказват – Сартр разпространява въпросната сцена в един от романите си, – че Даладие, на връщане от Мюнхен, където заедно с Чембърлейн се е срещнал с Хитлер, за да спаси мира, като прави отстъпки, с ужас забелязва от самолета една гъста тълпа, вече струпала се на „Бурже“. Първоначално е убеден, че тя се е събрала, за да го освирка и обсипе с враждебни възгласи. Когато разбира, че тя е там, за да изрази радостта си и за да го акламира, той се провиква:
– Леле, какви тъпунгери!
Ние не пристигнахме със самолет на „Бурже“. След дълго пътуване обратно към родината си с кораб, се прибирахме в едно легендарно място, което пуска своите корени далеч назад в миналото и което бе орисано да изиграе голяма роля в скромното ми бъдеще: двореца „Сен-Фаржо“.
АЗ: Стигнахме и до това… Обсесия след обсесия. След обсесивно-компулсивното разстройство, свързано с баща ви, ето го и ОКР-то със „Сен-Фаржо“. Донякъде го очаквах. Нищо няма да ни се спести. Сега последователните епохи на личната ви митология ще почнат да се нижат пред леко отегчените ни очи, една след друга, ден подир ден и в различни форми. Каква досада!…
АЗ: Успокойте се, твърде уважаеми Свръхаз: за да се защитя по възможно най-добрия начин в този процес, чийто смисъл ми убягва, в началото, където няма кой знае какво за казване, следвах един хронологичен ред, който ми се струваше удобен. Ще продължим така още две-три години, а после събитията, мечтите, случайностите, смените на перспективата ще станат толкова много, че ще се наложи да зарежем този хронологичен и благичък порядък, за да го заменим с поредица от картини, които се надявам, че ще успеят да запълнят пейзажа на незначителния ми живот. Тогава вие ще трябва да го обследвате, за да доведете до успешен край следствието си.
АЗ: Не ми казвайте какво да правя, дребни и нахални Азе. Съдът ще направи с казаното от вас това, което си иска. Придържайте се към ясни отговори на въпросите, които задавам. Вече сме в „Сен-Фаржо“. За какво иде реч?
Превод от френски: Владимир Сунгарски