1. СЪДБИ
Алия беше горд, когато слизаше от планината, възседнал своя кон. Беше взел много присърце мисията си. Това бе истинска мисия, такава, каквато си бе представял, тоест заповед, която не разбира, но за която би дал живота си, за да я изпълни. Неговият баща често му бе говорил за войната. Беше станал военен при Тито, защото за него това бе напълно естествена съдба. Бащата на неговия баща също е бил войник. Земята, върху която живееха, бе придобита и напоена с кръв. И това не датираше от вчера, а в разказите на бащата често се съживяваха описания на битки, в които му се струваше, че сам той е участвал, макар че са се състояли… в Средновековието.
Бяха мюсюлмани и самата им религия бе резултат на борба. Бащата на Алия бе приел като своя историята на богомилите, тази преследвана секта, възползвала се от възможността, която в техните очи представляваше турското присъствие, за да излязат от адския цикъл на гнет и нищета. И оттогава животът им изобщо не е бил лесен.
Алия, със силния си кон и с камуфлажния си анорак, се чувстваше съвсем като боец. Липсваше му само едно нещо: оръжие. Но не оръжието прави боеца, често бе повтарял баща му. А опасността. От тази гледна точка не можеше да се оплаче.
Самата планина бе осеяна с опасности: пропасти, зони със свлачища, студ и сняг. Тях Алия добре познаваше. Но колкото повече приближаваше долините, знаеше, че щеше да срещне други опасности, много по-непредвидими. Имаше въоръжени банди, които бяха залели района, локални офанзиви, в разгара на които случаят можеше да го хвърли, и най-вече неизвестността на контролните постове. Ако попаднеше на бошняци, всичко щеше да мине добре. Но как щяха да го приемат хърватите? И какво щеше да прави, ако случайно се натъкнеше на някой пост със сръбски четници?
Докато мислеше всичко това, снегът шибаше лицето му, поклащането на мощния кон, който усещаше под краката си, и най-вече военният анорак му създаваха усещането, че е едновременно невидим и непобедим.
Макар че денят му позволяваше да се ориентира точно, той имаше чувството, че светлината започва да намалява. Удряше хълбоците на коня с нетърпение, за да го пришпори да върви по-бързо. Накрая, след повече от тричасов ход, той забеляза главния път. Според онова, което знаеше, но в тази война всичко се променяше много бързо, контролният пункт, който наблюдаваше планината, трябваше да е останал по-нагоре. Още по-добре, ако го бе задминал, без да бъде обезпокояван. Оставаше да намери онова село, Лашва, където чужденецът му бе наредил да отиде. Алия му бе казал, че знае къде е. Един войник винаги трябва да е съгласен със заповедите. Не беше излъгал, че го познава. Баща му бе споменавал пред него това име. Обаче никога не бе ходил там и не бе съвсем сигурен, че знае къде точно се намира. Трябваше да попита за посоката. За нещастие по пътя нямаше никого. В това ужасно време беше малко вероятно селяните да се решат да излязат от домовете си. Щеше да почука на някоя врата, ако видеше къща.
При единия от завоите видя една, която бе изолирана. Вече бе слязъл съвсем в ниското и на тази надморска височина снегът преминаваше в студен и обилен дъжд, който се стичаше по анорака му. Алия слезе от коня и потропа на вратата. Никой не му отговори. Той обаче виждаше тънка струя дим, която излизаше от комина. Потропа пак и започна да говори пред затворената врата. Не искаше да спомене името си, което щеше да издаде към коя общност принадлежи. Викаше само, че е тръгнал да види баща си и че търси село Лашва.
Изминаха няколко минути. Бе подгизнал целият от дъжда и започваше да губи търпение. Тъкмо щеше да възседне коня си, когато един от прозорците се открехна. В процепа на дървените капаци се появи лицето на възрастна жена.
– Добър ден, бабо – рече той и се насили да се усмихне. – Можете ли да ми кажете дали съм още далече от Лашва?
Главата на старицата се поклащаше и трепереше. Алия се запита дали тя е с всичкия си. Повтори въпроса си по-бавно и по-силно. Жената извърна поглед към него, но му се струваше, че не го вижда. Внезапно той осъзна, че сигурно е сляпа и че ще трябва да ѝ каже още нещо. Той положи усилие да внесе малко успокоение в гласа си и разбра, че сигурно го е помислила за възрастен човек. И започна да ѝ обяснява.
– На тринайсет години съм, бабо, и искам да ида при баща си, защото малките ми сестри са болни.
Старата примигна със сбръчканите си клепачи.
– Почти си стигнал – рече тя накрая със слаб и треперлив гласец. – Продължи още два километра и завий надясно. Като повървиш още малко и ще видиш Лашва. Има един голям навес в началото на паланката.
Алия ѝ благодари и продължи пътя си.
Той намери разклона, за който бе споменала старата жена, и зави надясно. Денят клонеше съвсем към края си и под ниското покривало на облаците бързо бе започнало да се здрачава. Момчето пришпорваше коня, но той отказваше да премине в тръс. Размахваше грива и пристъпваше бавно.
Алия нямаше лампа, нямаше никакво средство, с което да сигнализира за присъствието си в нощта. А Лашва все още не се виждаше.
В един момент си каза, че по-добре би било да спре и да изчака да се зазори, преди да се приближи до чекпойнта. Но не виждаше къде може да се подслони. Беше целият подгизнал и студът хапеше още по-силно. Ако се наложеше, щеше да се зарови в някоя яма и да изчака там. В края на краищата участта на войниците е също и да понасят неудобства и лишения. Беше улисан в тези мисли, когато във все по-сгъстяващия се мрак забеляза тъмната маса на някаква постройка. Това трябваше да е големият навес, за който говореше бабата. Той удари с всичка сила хълбоците на коня. При всяка стъпка в лапавицата под копитата на животното в тишината отекваше глух шум. Алия виждаше как покрайнините на селото приближават. Стори му се, че различава в мрака силуетите на паркирани встрани от пътя превозни средства, но нямаше никаква светлинка. Дъждът продължаваше да се сипе и образуваше нещо като завеса, която затъмняваше още повече пейзажа.
Внезапно, тъкмо когато мислеше, че почти е стигнал входа на селото, Алия видя някакъв силует да излиза от мрака и да хваща юздечката на коня. Веднага след това петима-шестима мъже го наобиколиха с насочено срещу него оръжие.
Превод от френски: Аксиния Михайлова