Студено е и още по-студено ще става, дъждовете ще побеляват, а тебе няма да те има; откъсвам една мокра калия, наситеночервена – постави я, казвам му, върху корена над огледалото, в което няма да ме има…
Нещо ме отдалечава от теб.
Не знаех, Господи, още не знаех, че не мога да се изтръгна от властта на този град, минарето пробожда лицето на луната, лепкава течност се разлива върху купола на джамията, песента на мюезина става далечен спомен… Властта на този град, в който дойдох чужденка.
Тогава още не знаех, че в един сезон, който не сме познавали, без обещание за срещата ще осъмнем под натежали от сняг лозници, пред ненаранени от стъпки пътища, ще осъмнем съвсем чужди, и тебе няма да те има в очите ми, от бялото, от болката ще ослепееш, защото в очите ми ще падат снегове върху лозницата от моето детство.
II.
Те пътуваха дълго, на среща с желанието или един към друг, две форми, заблудени, непълни, сенките им изстиваха върху пясъка, преди да познаят цвета на водата, преди да преминат кръглия солен хоризонт, сенки – безбройните лица на форма, която познавах някога, която назовавах някога…
Езерцето във вдлъбнатината на корема ми от което отпиваш с устни, е по-трайното ни минало, пулсиращи халки на глезените ми, твоите пръсти… напускаш своята форма, стопява се моята, а новата няма име, толкова крехка, толкова кратка, не се опитвай да ѝ дадеш име, не я наранявай…
Те вървяха към любовта, две форми и всичко било ги напускаше, две форми и нямаха вече минало, вървяха към празниците на желанието и още не знаеха, че и там няма утеха…
Мирисът на бялата роза, която посадиха между сянката на кипариса и пясъчните корени на хълма, пълзи нагоре по тялото ми, стяга гърлото и нямам сили да поема върху себе си отминалата лудост на „един ден в края на сезона, в първия ден на живота“…
Те пътуваха, две сенки, които познавах някога, две сенки отсам хоризонта, на среща с новата форма, но дали рано побеля морето или пътеките на думите бяха твърде стръмни, кратко беше празненството им.
ДИПТИХ С КАЛО
I.
След съня дойдоха гарваните… Удряха се в стъклата и се стичаха, и засядаха на перваза писъците им. Рамката растеше и изпълваше стаята с черни отражения, пръстите им – знаци върху болничния ми халат, по стените, клюновете им изрониха всичките ми предишни образи в огледалото… по-френетична графика не съм виждала, Кало… като закъснели дарове се изсипваха върху ми, като проклятия върху вече празната ми утроба…
Изтича, червеното ледче изтича, време е да настъпи страшната хармония, ужасната хармония…
Бяла като истерия е паметта ми след протяжния грак на страстите, Кало, по-бяла от лунното мляко в разказите ти за пещери, до които все не мога да стигна, по-ранима от водната капка в края на сталактита, по-остра от зъберите в очите ти, хапещи пръстите ми, коленете… Колко пълни луни нежност е нужна за да опитомя скалата Кало“?
II.
Тялото ти следва извивката на серпантината и се изгубва все по-нагоре, плавно подхваща ритъма на най-любовния си танц – Танцът на гущера… милваш скалата, сякаш си припомняш формите на тялото ми след дълго, отсъствие… протягаш ръка с оня притворен жест, който приласкава каменната люспа, нишата остава в нозете ти, още миг и скалата ще ти се отдаде в сънното си опиянение… усещам трънчетата на твоите пръсти върху раменете ми да се спускат бавно надолу, три стъпки те делят от върха, една друга реалност, която не познавам…
А вечерта, когато луната увисне, след любовния унес, на свода на пещерата, една след друга отново изплуват в ирисите ти серпантините, остри и зли, рисуват послания, които никога няма да разгадая…
Време е вече Кало, Малката мечка още не е слязла в долината, а клепалото на отшелника зове прилепите, време е, защото е дълъг пътя от моя сън до твоя.