Хубавата литература се пише трудно. Аз пиша удивително леко, без много много да се замислям над отделната дума, а още по-малко над сюжета. Затова и мразя да поправям вече написаното. То ми се струва съвършено до момента, в който не го оценя с безпристрастно око и не поискам да го изхвърля през прозореца. Така стотина разказа са отишли по дяволите, а всичко, което е останало е заради това, че то вече е публикувано.
Най-хубавият момент от писането е този, в който поставям името си на последната страница и с това се приобщавам (или поне така си мисля аз) към обществото на големите. Най-неприятният момент е този, в който някой читател ти каже, че не разбира написаното или те кара да го поправиш. Тогава си мисля, че няма достатъчно умен читател или достатъчно глупав писател, за да има съвършено добра литература.
Добрата литература не може да се прави по поръчка, нито пък трябва да е насочена към определен кръг публика. Аз пиша (най-често) по поръчка и всичко е насочено към определени хора: моите читатели са жена ми и приятелите, които са достатъчно приятни хора, за да ми кажат че съм писател, но и достатъчно некоректни, за да признаят някога, че всъщност всичко това е игра и то лоша.
Обичам да пиша за един, най-много за двама герои, и мисля, че вече знам имената им. Разработвам безкрайно този сюжет, с който започнах, и мисля, че ще го разработвам завинаги.
Твърдението, че писането е 99% труд и 1% талант, смятам за несериозно. Писането е преди всичко 5% удоволствие и 95% талант, които най-често не се забелязват, освен ако не се гмурнеш под повърхността на текста. Струва ми се ужасно да препишеш „Война и мир“ и още по-ужасно да я прочетеш два пъти.
Ако писането за пари е най-унизителното нещо в този свят, аз знам нещо още по-унизително – да пишеш без пари. Разказите ми са труд и аз ще ги смятам за такъв до момента, в който не напиша поне „Майстора и Маргарита“. Такива книги се пишат заради самия текст и тяхното съвършенство е в това, че са затворени вътре в себе си. Ние мислим, че сме разгадали абсурдното къпане в Москва-река на Иван Бездомни до мига, когато някой ни подскаже, че не сме разбрали нищо. Азазело и Бегемот, дори самият Воланд не биха могли да ни научат на нещо повече от това, което ние знаем. Можем да станем само малко по-добри, но ако три дни не четем книгата всичко отива в небитието.
Пиша, следователно съществувам; съществувам, следователно пиша; следователно пиша и съществувам – ето трите ключа, които ще ни помогнат да надникнем поне за миг в царството на вечността, онази вечност, в която времето е равно на нула и която счита себе си за достатъчно съвършена и без мен.