Свидетелствата без съмнение са противоречиви, но историята може би трябва да започне с хубавото време, което Кефис, речен бог, и Лириола, влажна нимфа, споделили. Плажна, но континентална случка, чийто провинциален акцент е подчертан от а-леталния ѝ развой. Тирезий предписал новороденото, да се пази от всякакви огледала, трудност, непосилна за ощастливените, които се оттеглят от историята. Друга възможност: не желаят да обременяват с културата си – речна, т.е. щедра на огледала.
Така или иначе. Нарцис достигнал възрастта, в която вече изглеждал някак. Изглеждал твърде добре, но не знаел за това: нямало откъде. Недокоснат от огледало, непипнат от суета. Нарцис бил неотразим, но отклонявал всички предложения. Не е за чудене – бил невидим за себе си и нито можел да влезе в положението на предложителите, нито в пространството, очертано от визуалните им възможности. Няма образ да поместим сред техните, още по-малко отношение към образа си, за да има към техните. Вцепенението, в което ги захвърлял видът му, свличало лекото им облекло, под което напирали статуи. Никак не устоявали на внушителната му естественост, събличали се, дано постигнат и своята, но пред погледа му възниквали пигмалионни изчадия от плът, наточена и безперспективна като оргазъм. Нищо не казвали, намирайки за достатъчно, че се по-казват. Всичките им сили отивали за образ – точно каквото му липсвало. Бил като незнаен чуждоземен бог, в чийто култ били непосветени. Осъдени на свобода, за тях нямало изход, освен летален. Така най-влюбените умирали, а които не постигали естествена смърт от любов, си помагали. Юноша се пробол, може би повече от яд, че просто не умира. Останалите са безброй моми, които така си и отишли непобутнати.
Погледнат отстрани, Нарцис бил реален до иреалност. Бил себе си до ръба. Не означавал нищо: нищо друго, освен себе си. Смехът му, странният му хлад, четирикрилото му тяло и най-вече лицето били напълно безцелни. Нещо от него не се домогвало до нещо друго, а просто траело в себе си. Там, където бил той, бил абсолютния отрязък. Тогава, когато се появял, ставало абсолютното откачане от времето. Нямал отношение към света, защото бил свят. Бил непроницаем остатък от ставането. Всъщност с никого не се бил държал зле. Просто не се държал. Лишен от образ, нямал и сетива за другия. Не оценявал, след като не бил способен да сравнява. Колкото по-бяла, толкова по-качествена е негърката. Нарцис бил отнет от себе си, тъй като бил само себе си. Животът му оставал встрани от всякакви ценности. Ето как Нарцис бил свят.
За самия него обаче нещата не изглеждали дотам патологично-патетични. Не си падал по припадъци, не обичал да се превзема, за да превзема. Наистина всичко го интересувало само частично, т.е. отчасти; от частите, от които е направено, и най-вече от тези, които имат части. Той например не знае почти нищо за задните си части за сметка на ръцете и пр. Може да се каже, че от висотата на главата тялото в обезглавения си вид не е нищо особено неравно, поресто и окосмено, то е твърде подръка, за да бъде ръкополагано. (Дали не е отхвърлял всички, недостоен за тях, присмехулниците, издеваващи над грозотата му?) Не намирал, че знае много за себе си, но и не знаел, че ще намери за нужно да знае повече. Бил невежа: нали бил свят!
Всички го обичали, обаче, несправедливо пренебрегнати, не можели да го понасят.
Не и Ехо, също нимфа, фина, оглупяла от любов и/или отмъстителна, с роля в убийството на Нарцис. Била от типа влюбени, правещи закон от обекта, включително и от мнението му за тях. Ехо дотолкова повярвала в незначителността си, че залиняла, стопила се и изчезнала. Останал обаче гласът ѝ, макар и посветен изцяло на другите. Така, обезтелесена и болна от ехолария, Ехо станала един от най-трогателните, жалки и диагностично точни символи на любовното продънване. Смислово авансирани, чуждите думи били за предпочитане пред своите, които от нетърпими станали невъзможни. Ехо се укрила в чуждото слово. Каквото и да кажел Нарцис, тя му откликвала със същото, като особено внимавала за интонацията. Така проваляла смислените и правела още по-тъпи нормалните му изказвания. Била машина за пропагандиране на собствената му ограниченост, перпетуум-мобиле на нелепостта. Иначе казано, била словесно огледало.
Работата е там, че обикновеното огледало и ехоогледалото съществено се различават. Колкото по-гладко е първото, по-малко изкривява отразеното. Точно обратното: колкото по-перфидно следва оригинала ехоогледалото, по го изкривява. За да бъде, словото изисква друго, някак разбиращо го слово. Словото рефлектира по-вярно в кривите си изображения. Те го продължават и спасяват. Обратно, визуалното може само да се мултиплицира. („Снимките ѝ запълваха светските списания; тяхното изобилие навярно допринесе да бъде смятана за красавица, макар че не всички нейни изображения безусловно подкрепяха тази хипотеза.“, Борхес, „Заир“) Той не подлежи на разбиране, може само да бъде множен, репродуциран, възпроизвеждан. (Запитан защо неговата „Мерилин Монро“ представлява трийсет и шест квадратчета с изображенията ѝ, Енди Уорхол отвръща: „Тя беше красавица.“) Така визуалният образ е самоозначаващ се знак, самопосочваща се икона. Словесният е редундантен спрямо себе си или сублимира в самоозначаването си.
Огледалото реагира мигновено на всяка промяна. То не повтаря, а удвоява. То умножава ейдосите, т.е. развъжда симолакрите, сред които инвариантът е неуличим и неотлъчим.
Ехото закъснява. То отчуждава от акта на изказване, а самото изказване става перманентно анахронично. Така всяко ехоогледало отменя или освещава казаното. Но това са все пак крайните възможности. В общия случай то съдействува за езиковото ритуализиране на културата. Присъствието му компрометира и разсейва идентичността на първоговорещия и я прехвърля към културата. Така ехоогледалото парадоксално съчетава набавянето на културна и социална идентичност с екстатичността на свещената безсмислица, магическата абракадабра, божественото безумие. Дали е случайно, че и двете нимфи в нашата история – и Лириопа, и Ехо, будят асоциации, свързани с лириката?
Става ясно, че сферите на доминиране на риториката на иконичното: огледалото, снимката, портретът, изобразителните изкуства, киното, и сферите на доминиране на риториката на символичното: речта, словесният текст, литературата, третират по различен начин времето.
Огледалото изцяло зависи от времето и именно в системата на тази зависимост откача отразеното от времето. Огледалото дублира постъпателното време чрез разточване на мига в непоколебимо траене, сътворявайки някаква вторична онтология. Фразата, че снимката запечатва мига, е непълна, а комай и невярна. Снимката чудовищно раздува мига до изличаването на понятията за миг. Огледалото по погрешка се асоциира с мимолетно видение, случаен поглед и пр. Огледалото има грижата за индивидуалния образ, културната отгледаност, социалния имидж. Огледалото убеждава посредством мита за безстрастната му автентичност. „Това съм аз“ може да се отнася както за мен, така и за отраженията и отпечатъците ми. Но огледалото ми спестява (или ние на него, или ние на себе си) гневните, ухилените и оргазмените си проекции. Нещо повече: пред огледалото ние застиваме, вцепеняваме се, също както девойките при вида на Нарцис. Огледалото ни предписва остълбеняла вдаденост, сдържани усмивки, меки движения. Огледалото ни работи. В него ние не наблюдаваме себе си, а наблюдението над себе си. Позираме. И колкото по-добре го правим, толкова илюзионизмът и илюзията – на огледалото набъбват. Поне в един смисъл българският филм е винаги по-добър от американския, тъй като е по-слаб, по-зле заснет. Нашият е неизбежно изместен спрямо изобразяваното в него. Той трудно употребява ефекта на огледалото. Огледалата на Америка са я снабдили с огледално литургическо достойнство. България още се смущава от огледалата. Това е, защото американското огледало е достигнало до фазата на самонаблюдението, тъй като оглеждащото се в него вече е тренирано в дух на огледалност и вярност на огледалото. Огледалото не толкова отразява. То демонстрира ефекта, който упражнява върху наблюдаваното от него, а той е, че го огледализира.
Огледалото е черна дупка за времето. То (времето) се изкривява и поглъща от овластеното си изображение. Огледалото отхвърля протичането и края. Марлен Дитрих на 30 е достоверна за разлика от Марлен Дитрих на 80. Огледалото не запечатва мига. То зазижда времето извън него, слагайки му намордника на мига.
И така, огледалото не отразява, а надзирава отразяваното. То не запечатва мига, а пломбира зъба на времето. Огледалото сертифицира културното траене на образа. Светът, който обитаваме, е човешки, доколкото е огледален.
В Египет имало пирамида, в която, освен мумията, още се пазел и гласът ѝ благодарение, на система от стени.
Ехоогледалото проглушава света с трудно затихващ шепот. Той е сладък филм, с който е облицована таблетката на земята. Този шепот се побира в тясната лента между нелепото и свещеното, помирявайки ги в ритуалната недиалогичност на общуването. Ехоогледалото се грижи за възпроизвеждане на всеизвестното. Така последното се удържа и напряга едновременно между безсмислицата и истината-аксиома, което му придава природен характер. В културен мащаб ехоогледалото няма първоизточник и естествено се самоцитира. То доставя на човешкия свят сигурност и умора, приют и досада, действайки като транквилант.
Ехоогледалото изземва словото от времето ѝ мястото му и го изпробва в различни контексти. Така то бива отмествано до забрава и забрава до възможните му интенции. Това понякога го обезсмисля или сакрализира, но най-често то добива ритуално достойнство: става споделено слово. Тогава вече словото съществува във времето като редуващи се зони на натрупване и на разреждане. Първите са продукт на ехоогледалото. Бихме могли да си го представим като безмълвна размяна на споделени символи, като риторика на двама глухонеми на люлката. Зоните на разреждане са зони на влизане в права на граматиката.
Ехоогледалото обаче таи и опасността от саморефлексия. Неспирното мултиплициране на споделени културни места, натрапчивото им повтаряне предполага и отчужденото вслушване в тях. Всяка ритуална риторика е бременна с алегорични възможности, които от своя страна лесно включват пародийни, игрови, литературно отчуждаващи и пр. ефекти. Така ехоогледалото, освен на културна летаргия, може да бъде условие за възможност и на проблематизирането ѝ.
Ехоогледалото въвежда всяко изказване под дробната черта на някаква ритуална тема, която на свои ред включва относително устойчиви алгоритми, жанрове и клишета. Така времето се преразпределя на едри панели, между които зеят процепи, използувани от ангелите. В тези панели кризата на общуването не е продукт на сблъсък, инакомислие, неразбиране. Тя възниква, ако някой сбърка или промени правилата на играта.
Огледалото обособява и излъчва репрезентации и пози. То усамотява.
Ехоогледалото намества и зацепва кодове и поведения. То посредничи.
Огледалото произвежда плакатите, ехоогледалото – лозунгите към тях. Първите са непроницаеми и неуязвими. Вторите по-бързо започват да се самоунижават и самоужасяват.
Вече стана ясно, че всяка култура е огледална и ехоогледална едновременно. Въпросът е в доминантата. Огледалото повдига и извисява, то индивидуализира и разделя. Огледалото е аура. Ехоогледалото затвърждава и задълбочава, то събира и владее. Ехоогледалото е мегафон изпаднал в микрофония. Ако вземем за пример великите сили, съвсем очевидно е, че Америка е по-скоро огледална култура, а Русия – ехоогледална. Ние не сме по средата.
Да се върнем към Нарцис и да му влезем в положението. Припомняме си, че имаше проблеми с контакта, при все че или поради това, че всички му се слагат, апотеоз на което беше словослагателната политика на прозрачната нещастница Ехо.
Откакто безплътният ѝ/му глас го преследва, той вече е някой. Наистина не е кой знае кой, може би по-скоро е глуповат, но вече може да се каже нещо, макар че Ехо ще го повтори и тогава дори това, че глупак ще прозвучи глупаво. Обаче откакто тя се обезплъти и се побърка така, гласът ѝ като че ли все по-успешно му набавя глава, без значение каква е. Вече не е онзи отрязък, онзи остатък, чуждо място и свят. Сега е другояче реален; определен, сертифициран от ехоогледалото в собствените си уши. Вече не е чужденец или отсъствие, а самата неспособност да се откачи от себе си.
На пръв поглед Ехо е само един болен и предан глас: неговият глас. Но тя не само го повтаря, не само му натрапва него самия. Тя не е обикновено огледало: не е опредметена представа, въплътена мисъл, верен образ. Тя е забавящо и отлагащо различие: differance. Тя неуморно му вменява него самия и заедно с това го измества и отстранява от тази вмененост. Така на свои ред тя го превръща в ехоогледало. Тя повтаря – оразличава плътта на гласа му. Той си приписва – преозначава безтелесната ѝ ехолалия. А и двамата в съвместния си режим на съ-оразличавани сходства се отлагат в оголената метафора на общуването, където всякакъв диалог е абсурден поради повтарянето на едно и също и където това е единственият истински диалог, тъй като именно идентичните реплики никога не означават едно и също.
Ако Нарцис мълчи, все едно, че Ехо е мъртва. Но ако Нарцис мълчи. Ехо ще замлъкне и ще го завърне в неговата определена, безобразна и непроницаема телесност, в неговата божественост или не световост. Гласът на Нарцис е акт на разтоварване от тяло и на притегляне на образ. Ехо представя пароксизма на това изпълнение, разтоварена съвършено от тяло в гласа на любовното бленуване. Ехо е абсолютният образ – абсолютният друг. Нарцис е на средата на пътя към другия в точката на върховното общуване: осмислящо се чрез обезсмисляне на повтаряното повтаряне.
Ехо е (само)любуващият се глас на Другия. Нарцис е ехо на Ехо. Ехо и Нарцис са си необходими, за да се изживеят като човеци, което ще рече да се изживеят като нещо Друго.
Ето такава е предисторията на смъртта на Нарцис, за която легендата разказва как той срещнал погледа си в истинско огледало, как се влюбил в себе си и загинал. В по-високия вариант Нарцис просто умрял от любов. В другия той, съзнавайки безперспективността на чувствата си, сам прерязал сънната си артерия, а от капките кръв поникнало съответното цвете. Има и трети т.нар. рационализиран вариант, съгласно който Нарцис взел отражението си за починалата по-рано своя близначка, в която бил (безнадеждно) влюбен. Последната версия подкрепя до някъде третирането на нарцисизма като вариант на едипов комплекс, със или без съдействието на сестрата като посредник между Нарцис и рано напусналата го Лириопа. Друга рационализирана интерпретация твърди, че Нарцис просто се удавил в опита си да достигне до привлекателния юноша или девойка (сестра му?), които го наблюдавали от повърхността (или дъното?) на планинското (за да е възможна Ехо) езеро. Последната, която ми е известна, оставя Нарцис надвесен над себе си до неуточнената му смърт.
Може би споменатите версии могат да се сведат до една обединяваща ги интерпретация.
Какво всъщност се случило?
Ехо направила от Нарцис човек, като го снабдила с образ. Този образ обаче не бил устойчив. Бил перманентен интерпретационен проблем. Нарцис се разсейвал и множал във всяко свое уж идентично изображение. Изведнъж се осъзнал като неясен, смътен и противоречиво – приблизителен.. Бил образ, който неспирно му се изплъзвал и за удържането на който се налагало да води уморителна борба. Бил единство, което се мятало в противоречията и несъобразностите си. Бил творба, литература, лирическо произведение. Притежавал като свое условие за възможност идеалния в някакъв смисъл читател: Ехо, вцепененото възпроизвеждане, иманентна самодостатъчност. Тя безотказно го вслушвала в него си, разбулвайки ро някъде скритите в него възможности. В нейно лице той безкрайно примирал и умирал. Бил попаднал в двоен обръч: чрез нея той безконечно се събирал и разпадал. Бил близък до нефокусируемост. Всичко, което казвал, се завръщало същото и вече завърнало се, безпределно друго. Бил съвършено автотеличен и хетеротеличен. Тъй като двойно се самоозначавал, двойно се пренасочвал в неведоми посоки. Бил абсолютният Нарцис и абсолютният Пигмалион едновременно. Така Нарцис изпаднал в трудно поносима шизофренна ситуация. Можел да бъде единствено посредством Ехо, но подлагайки му реалност, тя тутакси му я издърпвала като напишкано дюшече. Винаги, когато казвал нещо, той спипвал Ехо и правел беля едновременно. Можел да бъде нещо само доколкото не е едно. На твърдението му: „Аз съм Нарцис“, Ехо отвръщала де факто: „Твоето име е Легион!“
Когато Нарцис налетял на себе си в тъмните неподвижни води на планинското езеро, той бил изцяло покорен от гледката. Тя съдържала собствения му образ, образът на непознатия друг, на загубената сестра-двойник, преминал под дъгата, на майката от детството: всичко загубено или липсващо се събрало в изображението насреща, за да може да го разпознае най-накрая. Разбира се, това била нимфата Ехо, добила отново странно идеална плът, слепка от лъчи и вода.
Възникналото от небитието видение било съвършено безмълвно, а той известно време се страхувал да го заговори, да не би Ехо да се поддаде на старата си мания и да възстанови над него правата на шизофренната параноя на общуването с нея.
Когато все пак се престрашил, тя нищо не повторила, нищо не нарушило приказната тишина, след като замлъкнал. Но (о, чудо) Ехо съвършено беззвучно казала същото в самия момент на изричането му. Дори му се сторило (а физическите закони потвърждават това), че леко го изпреварила, че деликатно му показала, че знае преди него за какво става въпрос и че е съгласна. Кой кого повтарял? Повтарял ли някой някого, или се касаело за небесната хармония, музиката на сферите, концерта на звездите, парада на планетите, за космоса, съзвучен с шепнещите им едновременно устни. Бил открил най-очарователната форма на общуване, при която думите са единствено за това да се изричат в молитвена заедност и да не означават нищо друго освен споделената си споделеност. Добивайки неограничената си естественост, Ехо го догонила. Вече не отлагала, но различавала. Спряла го в абсолютното настояще на съизричането, на съприсъствието, съ-събитието. Ехо и Нарцис постигнали нов тип взаимност. Ехо не била вече просто нимфа. Тя втъквала в себе си ритмите на водата и слънцето, на природата, на добрия образ свят. Дивният им дует бил безспорно доказателство за неговата жизнепригодност, за естествената му поместеност в космоса. Вкусил от властта над мирозданието и отпил от прекрасната си зависимост от него. Нарцис се домогнал до самата тоталност на някакъв пантеистичен идеал. Нарцис привидял света като общество от безгласни, но хорово пришепващи елементи. После дошла нощта, на следния ден вятър набраздил със старчески бръчки образа на Ехо, после пък облаци закрили слънчев впряг и тя изчезнала както преди, но не задълго. Светът не искал да пришепва съвместно с Нарцис. Това било първото му огорчение.
И така вижда се, че Нарцис бил омагьосан от ефекта на огледалото. Да припомним: той се състоеше в това, че впереният в него с основание не отчита самото огледало, поради което прави фаталната грешка да му се довери.
Според едно поетично тълкуване Дон Кихот бил победен от Рицаря на огледалата и завърнат в тривиалния си облик на обеднял идалго, тъй като съответният, посредством споменатите атрибути, му показал истината за него, а именно че не е никакъв рицар, а най-обикновен Алонсо де Кихана. Днес бихме казали, че бедният Дон Кихот също се е поддал на измамата на огледалото. И Дон Кихот, и Нарцис не успяват да понесат участта си на словесни същества. И двамата до сблъскването с огледалата били съвършено изтъкани от думи: от собствените си думи, които ги връхлитали, разкъсвали и разчленявали на части.
Откакто се възправил пред себе си, пред Другия, пред феминистките си варианти. Нарцис престанал да бъде. Да бъдеш словесно същество в логиката на казаното дотук, означава да имаш проблеми с всякаква вяра, т.е. да се съмняваш във възможността за отвъдност, за бог. Не че Нарцис окончателно престанал да си служи с езика. Но той именно си служел с възможността да се говори, чиято идеална цел полагал в идеята за всеобща съпричастност, за вяра. „Езикът служел Единствено, за да бъде наблюдавано и съблюдавано заклинателното му изговаряне в тотален синхрон. Нарцис се спасил от спарагмоса, на който посредством безплътната Ехо го подложил езикът, в хюбриса да се назове негов собственик, опитомител и цар. Езикът, който бил старчески дом на битието, с което Нарцис религиозно се единил, си отмъстил, както той нежно умеел. Той признал това единение и го закрепил в нарицаване. Езикът отложил-оразличил Нарцис в нарцис. Както между другото и Ехо в ехо.
Говори се, че след неговата и своята метаморфоза, тя му отпуснала края и вече влизала в отношения с всеки, потърсил услугите ѝ.
Вслушвам се в ехото на моя глас и то ми отвръща с непонятната чуждост на този текст.