Не бих могъл никога да спра да пиша. Винаги съм знаел, че съдбата ми е литературата, съдба на читател и, уви, на писател.
Пиша, за да отговоря на една неотложна потребност. Разбира се, ако бях Робинзон Крузо на своя остров или Едмонд Дантес, героят от „Граф Монте Кристо“, нямаше да напиша нито ред. До тридесет годишна възраст четях какво пишат другите за мен. После спрях. Приятелите ми вече знаят, че след като излезе нова моя книга не искам да ми говорят за нея. Нямам никаква представа за критиките, които са написани за мен – добри или лоши, справедливи или несправедливи. Нито пък за продажбата на книгата. Това може би интересува книжарите или издателя, но не и автора.
Някой напразно ще търси да намери мои книги в дома ми. Няма никаква, освен една съвсем безболезнена книжка за будизма, написана заедно с Алисия Хурадо и преведена на японски. Стремя се да защитя библиотеката си. Кой съм аз, че да стоя наравно с Волтер или Монтен?
Не пиша нито за специалистите, нито пък за широката публика. Правя го само, когато усещам такава потребност. Не търся сюжети, чакам те да дойдат при мен и най-често ги изгонвам. Ако те настояват, тогава започвам да пиша, за да премина час по-скоро към следващите.
Спомням си великолепните стихове на Киплинг: „Ако си се научил да възприемаш успеха и несполуката и се отнасяш еднакво към тези две илюзии…“ И то защото никой няма толкова успехи и толкова неуспехи, колкото вярва, че ще има.
Никога не препрочитам това, което съм написал. Понякога ме питат: „Какво означава този израз в онзи разказ?“ Отговарям им: „Онзи разказ е написан тогава, когато му беше времето, а до тогава не съм го чел.“
Писателят пише един разказ в един определен момент; после читателите имат цялото си време, за да го четат и препрочитат, така, че накрая текстът принадлежи повече на читателя, отколкото на неговия автор.
Мисля, че не е израз на здраве да се сещаме за миналото, не е израз на здраве и да си спомняме за юбилеите. Стремя се да живея с поглед насочен напред. Интересува ме това, което вече съм написал.
Ако изведнъж усетя, че нещо ще се случи, тогава изпадам в състояние на готовност, ставам апатичен и чакам. Обзема ме едно неясно чувство за Апокалипсис, думата се появява пред мен амбициозна и взискателна, с голяма трудност разбирам дали това, което ме приближава е стихотворение, разказ или страница от роман. Това се изяснява по-късно.
Старая се да се намесвам колкото се може по-малко в това, което пиша. И тъй като нямам избистрени позиции по въпроси от области като етиката или политиката, стремя се схващанията ми да не се намесват в това, което пиша. Киплинг е казал , че на даден автор може да се случи да напише история, без той изобщо да подозира нейните морални поуки. Тоест той е ключаря на един мит, чийто прочит се осъществява по различни начини. Така всяка творба като цяло може да придобие смисъл, който да надхвърля намеренията на нейния творец. Смисъл, който му е чужд.
Това ми напомня древната вяра към Музите, вярата към светия дух и още това, което съвременната ни митология въведе и нарече подсъзнание.