В мътилката на един късен следобед през юни някоя си жена извикала подир детето си да се върнело веднага да я измие тази идиотска ябълка, че да си нямали после разправии като дойдело Йовчето с големите инжекции!… Не щеш ли обаче, непознатият мъж от съседната пейка също се провикнал, само че той казал на детето, че, така и така, хич да не му пукало, ами тъй да си ядяло ябълката. Чу ли, казал. Пък с Йовчето, казал, аз ще се разправям като дойде там с големите инжекции; хайде де, казал, все с йовчета ще ни плашат… Жената мигновено нарекла непознатия простак, а той изглежда че само това чакал, защото доволно си преметнал краката далеч напред върху пропукания тамошен асфалт. Аз така знам, казал и се ухилил безподобно; съветът, казал, е нещо като хайде да не казвам какво: уж просташко, пък необходимо… – за организма, имам предвид. Жената, то се знае, го срязала, че защо не си гледал непознатият пейката наистина и че в тая държава изглежда винаги щяло да се намери някой да си пъхне носа, където не му е работата. И като казала тя така, мъжът ловко се преместил на нейната пейка. Там той заявил бодро, че жената била права и че за наказание сега щял да изяде една ябълка без да я мие, пък след туй нека да дойдел оня звяр Йовчето да му блъска инжекции, дето се месел, където не му е работата. Вие, рекъл, какво ще кажете?! Да опитаме ли да видим какво ще стане?!… Жената изпъшкала с досада, и, като цъкнала с език, бутнала му презрително кафявата кесия…
Непознатият огризал стремително ябълката и после метнал огризката в прашната трева отзад, а жената го изгледала с отвращение. Човекът обаче побързал да ѝ каже да не го гледала тя така, защото той по начало тъй си ги ядял ябълките и че това му било останало като лош навик от пионерските лагери. Жената недоверчиво възкликнала, че откъде бил казал, че му бил навикът и той с готовност ѝ заразправял как някога в пионерските лагери точно така ядяли ябълките, когато им давали ябълки за трето. Обяснил ѝ как именно бързали като диваци и как щели да си изпокъртят скапаните тогавашни пломби, само и само да могат да си вземат по още една ябълка допълнително. Ябълките тогава били страшно кът, в ония тъмни времена, и те затова бързали кой ще изпревари. Който изпревари, казал, той ще натовари. После въздъхнал, че какво щели да му говорят и че те едно време били голяма работа. Знамена ли, казал, не ходехме да крадем по другите лагери, военизирани игри ли не играехме нагоре-надолу, какво да ви приказвам и какво знаете вие сега. Нищо, казал, не знаете вие сега, ами я по-добре да си взема аз още една таквоз…
Казал така и действително си взел повторно ябълка от кесията, а жената свила рамене и притеснено погледнала надолу по алеята.
Мъжът пък, като изял и втората ябълка пак тъй непостижимо бързо, спокойно обобщил, че онова тяхното – едно време! – направо не било живот, и изневиделица попитал жената защо тормозела така хубавото си братче… Жената го стрелнала с омраза… но после пак се загледала към алеята и равнодушно измърморила: Син… Какво говорите?! – подскочил смаяно мъжът. Това не може да бъде и аз просто нямам думи!… Тъй, казала жената; нещо друго, казала, да имате да ме питате още?… Онзи тогава викнал, че нямало какво друго да я пита, но че искал да ѝ каже каква била страхотна приликата и как тая прилика го била подвела, тъй че много се извинявал. Повече, казал, просто не виждам накъде; че то това дете, казал, направо ви одрало кожата бе, душа!… Жената и сега свила рамене, че нямало нищо подобно и че всъщност синът ѝ приличал само на баща си… Или поне всички наоколо така ѝ разправяли, а мъжът викнал убедено: Лъжат те, душа!… Пардон, казал, много се извинявам, ама ви съветвам да им кажете много здраве от мене! Аз, казал да не съм сляп, че те ще ми обясняват на мене на кого прилича едно дете; хайде де, казал; на вас прилича, честно… Сетне си изпукал бойко пръстите и я попитал сега него ли чакали. Кого? – сепнала се жената, а той се усмихнал лекомислено право в лицето ѝ. Е хайде сега, рекъл, кого. Таткото, разбира се, кого другиго. Дето всички там викали, че детето приличало на него!
Жената стиснала зъби…, понечила да каже нещо…, а накрая отведнъж избухнала… Слушайте, казала, вие в края на краищата какво искате от мене? Какво, казала, непрекъснато се бъркате където изобщо не ви е работата?! А?!… Или, казала, искате да викна милицията?!… Ааа, казал той, аз това не знам! – после отново се ухилил и никак не станало ясно за кое вика, че не го знаел… Потрил доволно ръце, и, все едно че нищо не е било, заявил, че времето този ден било кофти, обаче! А браво! – Похвалила го жената. Отдавна, казала, трябваше да ме заговорите за времето и не мога да се начудя защо си губихте досега времето да ме питате за детето и не знам какво си: трябваше направо за времето – я как хубаво ви стои!… – и той веднага се съгласил, че била права! Права сте, рекъл, и истината е, че аз (сега говоря тука едни ужасни глупости; направо, рекъл, залитам от глупости, честно. Ами не говорете тогава, посъветвала го тя; защото говорите като виждате че не ви понася?!… Да-да, обяснил непознатият. На вас ви е лесно, нали: „тогава не говорете“… Тогава не говорете, но обаче аз като не знам как инак да ви заприказвам, а?! От половин час се каня тука да го направя и все не мога да измисля как, защото няма да седна например да ви разправям как едно време в казармата като бях се хванах на бас с един кретен, че ще изям десет метра кремвирши, нали така!… КАКВО БИЛО? – прихнала жената, и тогава той победоносно задърдорил, че ако ставало въпрос, то той можел също да ѝ разкаже как някаква патка от тяхната служба по предната година търсела да си купи едни специални ботуши от „Пирин“, как търсила, търсила, търсила, и как накрая все пак намерила каквито ботуши търсела, и даже ботушите били два. Нищо че левият бил трийсет и седми номер. а другият – четирсет и втори или нещо подобно, ама понеже били от един и същи модел – патката ги била купила…, обаче как да ѝ го кажел сега тука това нещо като не се познавали и какво щяла да си помисли тя за него. Е сега, засмяла се жената, остава да кажете, че в действителност тя е носила четирсет и пети, та да стане съвсем!… Кой, оная ли? – обидил се мъжът; ааа, много се извинявам, казал; нали уж нямаше да се обиждаме? Тя, ако искате да знаете, си носи точно трийсет и девети… Четирсет и пети, казал, че то това е куфар!… Майко мила, продължавала да се смее жената, ама то днеска тая градина била пълна с тарикати!… Амми! – отрекъл мъжът. Какъв тарикат съм аз, много ще ви замоля; аз, казал, съм прост трудов човек; няма такова нещо – тарикат.
Тъй било. Горе-долу по това време предполагам, жената усетила как се стапя недоверието ѝ: там детето тичало да се мокри на чешмичките и пищяло, тя му викала да не се мокри, че щяло да дойде онова същото Йовче с големите инжекции, а мъжът, както бил преметнал безподобните си и обути в чисто нови джинси крака един връз друг и бил разперил ръце нашироко върху облегалката на пейката, ръмжал страховито на детето спокойно да си се мокрело и да не берял кахър за нищо, понеже той бил насреща ако станело нещо и понеже те Йовчето май я били вече уволнили дисциплинарно заради инжекциите, дето ги избирала все най-големите. После казал на жената, че щял да скочи от моста, ако тя не му кажела веднага кое било наистина това Йовче, а тя махнала с ръка и отвърнала, че нямало било значение. Сетне детето се уморило да тича насам-натам и дошло да седне, сгушило се до майка си и загледало мъжа, а той моментално го попитал дали има куче. Детето погледнало нерешително майка си и след това пак се втренчило в човека, и той тогава му разказал как имал куче в къщи и как кучето му било голяма работа. Чистокръвен дог, значи, натъртил; дог- арлекин, и като те гледа, казал, все едно,че ей сега ще се разплаче. Когато го купувах, казал, едни ми викат да съм му отрежел ушите и опашката, а аз им викам, че да не съм луд и че нямам такова намерение. Те ми разправят, че понеже било чиста порода, затуй трябвало на всяка цена да му се отрежели ушите и опашката. А аз им викам, не ми трябва да е чиста порода – ТРЯБВА МИ ДА Е ЦЯЛО!
И както им говорел това нещо, ето че най-после дошла и бабата на детето!… Жената се напрегнала и кой знае защо сприхаво я помолила да вземе за тази вечер детето при себе си, защото тя имала работа, а бабата се съгласила, че искало ли питане и че естествено, и изведнъж загледала мъжа с някаква неразбираема надежда…
Тъй че взела тя детето и го повела да му мие ръцете, а мъжът и жената тръгнали бързо към града, и това било в часа, когато навсякъде се носело плющящото като камшик изсвирване на гълъбарите отвъд тухлените огради…
Вече не знам как станало тъй, че решили да влезнат и да пийнат някъде по нещо, и наистина влезли в едно тамошно опушено и нагиздено като циганка мазе, където знам, че брадати типове ходят да се карат за изкуство. И точно там, додето бавно пиели някакво рубинено и ужасно отровно нещо сред оная първобитна олелия в мазето, мъжът неочаквано се угрижил и и разказал умърлушено, че, така и така, той бил за първи път в този град, и че според както се оказало, нямало къде да спи вечерта… Жената си помислила с болка, че тя това вече го е чувала или виждала някъде, но стиснала зъби и само го посъветвала да види в хотела. Той обаче отвърнал пламенно, че за какъв го вземала тя и че вече бил видял още по обед! Е? – попитала жената. Какво „е“, възмутил се той; няма! Казаха ми, рекъл, че имало спортисти ли, групи ли, нищо не можах да разбера, и че отгоре на всичко трябвало да съм имал резервация… Жената продължавала да стиска зъби и го попитала за каква резервация можело да става дума, но той и казал, че за централна… После изведнъж замахал с ръце и викнал. че изобщо не искал да я занимава с идиотските си проблеми! – тъй казал и ѝ казал още, че я по-добре да си пиели и да си гледали кефа в края на краищата: той все щял да се оправи някак си…
И те наистина продължили да пият оная рубинена и горчива тамошна отрова, седяли загледани напрегнато в чашите си, където вече завинаги се стапяли късчетата лед, и след това жената, като все не можела да се отърве от паническата мисъл, че всичко това тя действително го е чувала ли, виждала ли, няма значение, казала с един внезапно одрезгавял глас, че, така и така, можела да го покани при нея да спи. Мъжът светкавично замахал с хубавите си ръце и я укорил, че не го била разбрала правилно. Недейте така сега, казал; какво си помислихте пък сега?! Няма такива работи, рекъл, и не ме гледайте, че се правя на келеш! Къде ме виждате, казал, да ходя да ви притеснявам, недейте така, наистина!… Жената от своя страна също кипнала и му казала, че не вижда с какво по дяволите си мислел той, че ще я притеснява. Не ви знам, казала, какво си помислихте! Оставате в къщи, казала, аз отивам при една приятелка и това е положението.
Тъй, казал непознатият. Отивате при една приятелка, аз оставам у вас, и като дойде мъжът ви по никое време, аз какво? В гардероба, така ли? Или по-хубаво направо от осмия етаж, а?!
Спокойно, усмихнала се мрачно тя. От третия, казала, от третия.
То ми стига…, обидил се мъжът.
Него…, започнала жената и пак стиснала зъби; него, рекла, да кажем, че го няма, не е тук…
Ама как го няма, прекъснал я той нетърпеливо. В командировка ли е или как?!
НЯМА ГО, изсъскала гневно жената. Бе вие какво пак се пъхате, където не ви е работата бе, човек!
Ама чакайте сега, възкликнал и той, какво се нервирахте толкова?!… Аз, казал, само питам… Добре тогава, казал бързо, ето, съгласих се! Съгласен съм! Идвам! Само мир да има!… Обаче ако има нещо, значи категорично настоявам още от сега да се разберем, още тук, на место! Хич нямам, казал, намерение да си разваляме после хубавото приятелство и да ходим да се гледаме накриво един ден като се видим…
Ами щом ви каня…, погледнала го остро жената. Какво само къде е, та къде е…
Мъжът тогава изведнъж се развеселил, казал че край и че мир, и стремително заразправял за някой си поет, който бил казал, че заради хубавите жени били ставали най-продължителните и най-кръвопролитните войни в историята, а после допълнил от себе си, че да оставели историята, ами и сега не било ли пак така, след като тя давала ли си сметка колко катастрофи ставали все зарад хубави жени. После кой знае защо ѝ разказал как веднъж в тяхното предприятие трябвало да има не знам вече какво и как поискали от него да избере две колежки, ама да хващали око, защото цялото онова нещо щяло било да се снима по телевизията. И той уж бил казал добре, а после вземал, че им натресъл две адски дебелани, грамадни като джипки, а онези от телевизията, като ги видяли, направо побеснели… Накрая се разбързал, платил разсеяно и пак тъй лекомислено, а като станали да си вървят от там, някак си от само себе си се разбрало, че трябва мъжът да подхване ръката на жената над лакътя и тъй да ѝ помогне да се промуши пред него помежду шумните маси, където продължавали да се надвикват всичките ония брадати разбойници и техните нарочно рошави моми. Жената трепнала, когато той го направил, но кой знае защо не си изтеглила ръката, а после било вече много късно, защото когато излезли навън в тънката нощ на онзи тогавашен петък, непознатият пак задърдорил бодро и небрежно, и ето че изглежда изцяло забравил да и пусне лакътя, и така вървяли те двамата през задушния мрак на дяволски далечния петък.
И много по-късно, когато в тъмната ѝ стая мъжът я прегърнал здраво през кръста, жената си помислила как той бил държал ръката ѝ през целия път от онова прокълнато мазе до тук и как дърдорел глупост подир глупост, как непрекъснато бил приказвал и как вече и аз не знам какво още… Тук ще спите, му била казала тя, сочейки с брадичката си леглото, и предполагам, че точно в този момент непознатият сигурно и непоправимо я прегърнал през кръста, а тя отчаяно се опитала да си спомни как отвратително яде той ябълките и как после се оправдава нахално, че така го били научили в пионерския лагер…, но вече нищо не можело да и помогне: била усетила как отмалява, как гърдите ѝ се втвърдяват под тънката тогавашна блуза… Тъй че казала спокойно: Аз сама, аз сама…, когато разбрала колко ловко и привично я разкопчава той.
След това те се съблекли бързо и не знам защо извърнати гърбом един към друг, били настръхнали и напрегнати. Мъжът се пъхнал пръв между хладните чаршафи и прошепнал от там: Хайде, ела! – и жената тогава се плъзнала при него, а той придърпал завивката, помилвал гърдите ѝ и промърморил дрезгаво: Ти това дете сигурна ли си, че наистина ТИ си го раждала?!… А тя изпъшкала в една страшна досада от собствената си вече взривяваща се сила и яростно го повлякла върху себе си. И той потънал с удивен стон в мрака.
…А още по-късно, навярно чак след полунощ, не знам, нещо свило гърлото на жената. Знам, че тъкмо тогава мъжът, изглежда че решил да си запали цигара, защото я попитал пуши ли се тук при нея, тъй че жената се надигнала да му донесе някакво случайно пепелниче от раковина. Тялото ѝ просветнало бледо в тъмното и се стопило нанякъде преди тя отново да се появи обратно от мрака с пепелника. И мъжът запалил проклетата си цигара, а жената се разплакала безмълвно… Какво става?! – възкликнал веднага той; какво, казал, има?… Нищо, отвърнала тя, нищо няма… Как нищо, рекъл нервно мъжът, как нищо… И като е нищо, казал, тогава защо това сега, плачеш ли, казал, какво?… Нещо там аз ли…, заекнал тревожно; нещо не ти хареса ли…
– О, Боже! – изпъшкала жената – Няма нищо, ти казвам…
Мъжът тогава протегнал ръка да я погали и наистина докоснал сълзите ѝ… Жената рязко се извърнала и щракнала клавиша на радиото до леглото: и той видял, че радиото е безумно старо, и видял как в тъмното бавно разперило безплътните си като ципи крилца зеленото му някогашно око. Миг след това от някъде ужасно далече се чул Джон Ленън, който вече пеел обречено, че е просто един ревнив тип…
– Знаеш ли какво пее? – обадил се мъжът.
– Знам? – прошепнала тя.
– Какво? – казал мъжът.
– Че бил просто един ревнив тип – отвърнала жената.
Много ли малко ли след това, наистина не знам, мъжът внезапно се плеснал по челото: бил се сетил, че имал тука в К., някакъв много негов човек или може би приятел от казармата, и веднага решил да иде да спи при него. Скивай, казал, какъв съм идиот да те притеснявам…, а тя цялата се свила; ние, продължавал той, с Пушилката едно време в казармата се хванахме на бас и тоя кретен изяде десет метра кремвирши; нямаш си представа, казал, как ще ми се зарадва сега като му се натреса и го вдигна… Не се засягай, казал, само си представи какво ще кажат хората наоколо утре ако ме видят да се изнизвам оттука…
Прав си, отвърнала тихо жената. Прав си, казала.
Мъжът като мърморел, че е прав не! – ами е прав, се разбързал, заобличал се още по-трескаво… Жената го попитала нямало ли поне да отиде до банята, а той измърморил уплашено, че каква баня и не виждала ли колко е часът, и вече си търсел пипнешком обувките из стаята, а тя станала, загърнала се отгоре додолу в пеньоара си и запалила лампата, за да го изпроводи до вратата… А, възкликнал той, недей да ставаш, недей да ставаш; няма нужда, казал, лежи си… Ще те изпратя до вратата, усмихнала се тя, да не те лаят кучетата… КАКВИ КУЧЕТА?! – ахнал мъжът. ТУКА И КУЧЕТА ЛИ ИМА?!… Не, продължавала да се усмихва жената; просто има такава приказка, да не те лаят кучетата… Ще ми изкараш акъла, майка му стара, обидил се той. Адски ме е шубе от кучета и не мога да ги понасям… Разбрах, кимнала тя.
Вече на вратата той я целунал крадешком, смутено и нетърпеливо прошушнал, че му било много хубаво и че непременно щели да се видят пак – той щял да ѝ се обади или нещо подобно. не знам. Ами да, обаждай се, прошепнала тя учтиво, и мъжът отведнъж се шмугнал през открехнатата врата, а после хукнал надолу по мръсното тамошно стълбище…
Жената заключила подире му, след това се върнала в стаята, седнала обратно в смачканите и усукани чаршафи на своето последно легло, прегърнала коленете си и се загледала равнодушно срещу мрака на безкрайната нощ. Точно в този момент отвън прогърмял някакъв автобус, прозорците тихо издзънтяли, и тя си помислила, че този автобус или е много късен, или много ранен… И си помислила още, че пак е сама в тази непоносима стая, в която отдавна вече, скърца нейде неуморим дървояд.
И тогава жената си рекла, че тя този дървояд вече сто на сто трябва да го познава, а в същото време до леглото старото радио тихо жужало и зеленото му копринено око сияело кротко и неотстъпчиво.
1974 – 1990