Защо ни смущава фактът, че Дон Кихот е читател на „Дон Кихот“? Мисля, че открих причината: подобни обрати ни внушават, че ако измислените герои могат да бъдат читатели, ние, техните читатели, може да сме измислени.
Пиер Менар
Проучването на личния архив на Пиер Менар ми отне седем години. След смъртта на притежателката му – баронеса Дьо Бакур, и след потреслото обществото оттегляне на графиня Дьо Барьонеджо в манастир архивът беше попаднал в едно от тия библиотечни хранилища, над чийто вход е написан безсмъртният Пиер-Менаров стих. Влажни и мръсни, пълни с плъхове и непрекъснато жертви на наводнения, тези хранилища са последният приют на хиляди отдавна забравени книги и на амбициите на техните никому неизвестни автори. Какво правеше архивът на Пиер Менар в това жалко обкръжение, и досега остава загадка. Загадка остава и един документ, носещ печата на кметството в Ним, който случайно открих забутан между последните писма на поета и който обезсмисли седемгодишния ми къртовски труд. Написан на обикновена бланка, документът удостоверяваше, че Пиер Менар и Пиер Менар са едно и също лице. В десния ъгъл стоеше датата 1 август 1939, автентичността на подписа не буди съмнения.
Не ми остава нищо друго, освен завинаги да напусна Библиотеката и да си купя малка ферма.
Това кратко писмо, заедно с недовършените си тезиси, метафори, оставям в архива на Пиер Менар.
ТЕЗИСИ – МЕТАФОРИ
1. Според Пиер Менар „Дон Кихот е герой на Тъждественото*“. С дългия си и източен силует на буква той като че ли току-що излиза от разтворените страници на книга. Дон Кихот непрестанно чете света и с прочита си доказва правотата на книгата. Той е идеалният читател, четенето е модусът на неговото съществуване. Нечетенето е небитие. Нечетенето обезобразява света, прави го случаен. Сервантес четял дори „късчетата хартия по улиците“. По особен начин четенето предхожда живеенето (битийстването), то го задава. Четенето като акт на прочитане (на сношение с буквите) е трансцендиране, то е пътят на една спускаща се отвъдност. Четенето като живот е пре-про-читане, то е преводът, превеждането през тази отвъдност.
Карл Велики – бащата на Ренесанса на Каролингите, можел да чете, но не и да пише. С неговото управление е свързана и появата на Алкуин-библиотекарят. Библиотекарят е чужденец, той идва отвън. Библиотекарят е образът на спускащата се, приближаващата се отвъдност. Библиотека плюс четящ крал – това вече е условие за появата на империя. Империята предполага цялост, завършеност, а целостта и завършеността не могат да бъдат съз-дадени, те могат да бъдат само за-дадени. В този смисъл Библиотеката е утопия, тя за-дава света и винаги остава вън от него, тя няма място в света и едновременно с това е условие за неговото съществуване. Но Библиотеката няма място и извън света, макар че именно тя конституира това „вън“. Библиотеката утопия се чете като отвъдна, задаваща, а се пише като отсамна, реконструираща. Образът на нейната отвъдност е изгорялата Библиотека (Александрийската и тази запалена от Пиер Менар*), образът на нейната отсамност е писателят, създателят на книги. В метафоричен план четенето предхожда писането, в емпиричен – писането предхожда четенето. В измеренията на една лична биография четенето и писането трудно могат да бъдат разделени. В това личностно-биографично измерение особено място заема преписването.
Преписвачът е неотделим от битието на Библиотеката. Приведената му фигура, която с мистично вълнение изписва буква след буква, е образът на експанзията. Преписвачът раз-множава и в същото време съв-местява в себе си четенето и писането, гарантира тяхното единство пред погледа на Библиотеката. Книгопечатането отнема тази му Функция и ражда плагиата. Плагиатът е безумствуващият преписвач, той е Скандалът. С появата на книгопечатането Библиотеката постига своята безграничност, имперската си цялост. Плагиатът е фигурата, чрез която се актуализира подредеността на Библиотеката-империя. Съществувайки като скандал, плагиатът позволява да бъдат изявявани принципите, върху които се изгражда Библиотеката. Постигайки имперската си цялост. Библиотеката се изтощава, тя поражда Каталога. Каталогът е заостреното копие на експанзията. Плагиатът е точката, в която се срещат Библиотеката и Каталогът. Той е юмрукът на Каталога и слънчевият сплит на Библиотеката. Каталогът е тайната полиция на Библиотеката, той трябва да знае местата на нещата. Плагиатът е мошеник, който подрива основите на това знание. Каталогът спестява на Библиотеката необходимостта да чете себе си.
Пиер Менар не е Скандал, не е преписвач, не е плагиат. Пиер Менар не е експанзира и затова е невидим за Библиотеката, не оставя следи по прашните левици. Той съществува в измерението на четенето, отнема ни сигурността, че „Дон Кихот“, който държим в ръцете си, е „Дон Кихот“ на Сервантес, а не неговият. Библиотеката се оказва ненужна. Ние както преди можем да посягаме към лавицата, но вече не знаем чия книга държим в ръцете си.
2. Четене, писане, цитиране, колекциониране – това са ключовите думи на предлаганите тезиси. Те се използуват като метафори, обозначаващи различни етапи и стратегии в отношението книга – свят, те са пипалата на библиотеката. Но четенето, писането, цитирането и колекционирането се използуват и в един неметафоричен смисъл, те трябва да дадат плът на разграничението, което Пиер Менар прави между творба и текст (виж статията „От творба към текст“). Според Менар различаването на творбата и текста е резултат от една промяна, от факта, че нещо се е случило в съвременната култура. Стремежът е да се хване това „нещо“, тази промяна или ако не е възможно, да се хване „хващането“.
Творбата е фрагмент от материалния свят, тя заема част от пространството на книгите (в библиотеката например); текстът е методологическото пространство. Творбата може да се види (в книжарниците, каталозите); текстът е процес на демонстриране, на самоудостоверяване. Творбата може да бъде държана в ръце, – текстът се „държи“ само в езика. Текстът не е разлагане на творбата, творбата е въображаемият край на текста. Текстът е възможен единствено в процеса на своето създаване, той няма край.
Тези твърдения на Менар тук няма да бъдат подложени на критически анализ, те ще бъдат приети и причината за това е не тяхната несъмнена истинност, а предположението, че опитвайки се да обяснят съвременната ситуация, те я създават, вменяват ѝ модуса на съществуването, „нещото“ и „хващането“ се оказват тъждествени. Описваната от Менар културна реалност е Менаровото описание като реално.
3. Дон Кихот е идеалният читател, но не идеалният читател неразумна абстракция. Дон Кихот е идеалният читател на Сервантесовия „Дон Кихот“. Идеалният читател на класическото литературно произведение е героят на това произведение. „Писателството винаги конструира чрез самия текст своя идеален читател“ (П. Менар). При това той го конструира като герой на този текст.
„Дон Кихот“ е предназначен за Дон Кихот, той е написан за него и това е първият план на „идеалността“ на Дон–Кихотовото четене. Да прочетеш една книга в класическата епоха, това значи да бъдеш променен от тази книга, по особен начин да заживееш в нея. Живеенето е единствената привилегирована интерпретация, целта на книгата е да моделира света. Идеята за автора като най-проникновен читател на своето творчество не може да бъде разбрана, ако не се открои (експлицира) една друга класическа аксиома, аксиома, най-ясно изкристализирала в афоризма на Флобер „Мадам Бовари – това съм аз“. Авторът е идеалният читател, доколкото е герой на своето произведение, доколкото е произведен от него. Самият Сервантес по два различни начина е автор на своя герой. В пролога към втората част той полемично отстоява своите права върху героя, доказвайки, че именно той е автор на оригиналния „Дон Кихот“, че той го е написал. Но Сервантес е създател на Дон Кихот и по един друг, често незабелязван начин. Неговата „Галатея“ се оказва сред книгите, които свещеникът и бръснарят откриват в библиотеката на странстващия рицар. Сервантес едновременно съз-дава и за-дава своя герой. Реалността е само тесен процеп между две книги.
За Дон Кихот не съществува граница между свят и книга. Видимостта на тази граница (видима за нас) е оптическа измама, породена от едно омагьосващо нечетене. Трагичността и комичността, неадекватността на Дон Кихот в първата част на книгата са пряко следствие от факта, че останалите герои не са чели рицарски романи.
В прочутото си есе „Дон Кихот и проблемът за реалността“ Менар поставя фундаменталния въпрос „Как е възможно интимният свят на Дон Кихот да не е солипсистичен, как е възможно този свят да се обитава и от разума на други хора, които не са просто обекти на разума на Дон Кихот, но споделят с него, поне до известна степен, вярата в потенциалната или актуалната реалност на неговия свят“? Отговорът на този въпрос може да бъде открит в Библиотеката, в разбирането на Дон Кихот като зададен, като съзнание–проекция. Библиотеката е един берклиански бог с ограничена отговорност.
Във втората част светът вече е влязъл в книгата, почти всички герои са чели първата част и макар че това влизане е игрово, парадиращо, то също е зададено. Отвъдността, Библиотеката мотивира поведението на всички герои. Светът е завладян от четенето.
За разлика от Сервантес, Пиер Менар не задава своя Дон Кихот. Свещеникът и бръснарят никога у няма да открият неговата книга в библиотеката на странстващият рицар. Пиер Менар дори не написва книга за своя герой, Сервантес вече я е създал. Той го подменя.
4. Пиер Менар е автор на Тъждественото. Той е Отъждествител. Стремежът му е да напише „Дон Кихот“, при това той иска да съчини не друг „Дон Кихот“ – това е лесно, а самия „Дон Кихот“. Излишно е да добавям, че никога не се е стремял към механично копиране на оригинала, нямаше намерение да го преписва. Необикновената му амбиция се състои в това да създаде няколко страници, които да съвпадат дума по дума и ред по ред с написаните от Мигел де Сервантес.
Пиер Менар също е идеалният читател. Подобно на Дон Кихот и той чете „Дон Кихот“, но Пиер Менар е идеалният читател в културна ситуация, за която четенето и писането са се оказали мъртви метафори. Текстът не може да бъде написан, завършен; той не може и да бъде прочетен. „Общата ми представа за „Дон Кихот“ – пише в едно от писмата си Менар, – опростена от равнодушието и забравата, напълно може да се отъждестви със смътния първообраз на една още ненаписана книга“.
За Пиер Менар „Дон Кихот“ е изпаднал от своята действителност и е станал само възможен, станал е текст. Както посочва Менар, творбата и текстът не могат да бъдат разграничавани чисто хронологически, някое старинно произведение може да се окаже текст, докато много от продуктите на съвременната литература по никакъв начин не са текстове. Модерната културна ситуация не е създала текста, тя го е разпознала.
Творбата е осъзната като въображаемия край на текста, като неговата опашка. За Пиер Менар „Дон Кихот“ е текстът, който се опитва да захапе опашката си.
5. Микроскопичността на почерка, мислена метафорично, е една от същностните характеристики на текста и на неговия автор.
„Помня неговите тетрадки – пише Пиер Менар за Пиер Менар, – с листа на квадратчета, места, зачеркнати с черно мастило, особените коректорски знаци и буквите, дребни като мушици“. Текстът несъзнателно се стреми да бъде невидим, миниатюрните букви просто физически не могат да бъдат разчетени, те могат само да бъдат измисляни, предполагани. Единственият начин да прочетеш даден текст е да поемеш отговорността да станеш негов автор. Пиер-Менаровият „Дон Кихот“ е крайният, граничният вариант на текст. Той е нечетивен, но не по начина, по който е нечетивна литературата на авангарда, текстът на Пиер Менар не може да бъде прочетен, той е невидим за нас, ние сме слепи за него.
6. В есето си, посветено на колекционерството*, Пиер Менар споменава някой си Wutz, учител на Жан Пол, който прелиствал каталозите, не за да избере книгите, които ще прочете, а за да избере книгите, които ще напише (всяко заглавие, което го заинтересува, става повод за написване на книга със същото заглавие). За колекционера подмяната, извършена от Wutz, е незначителна, неважна и невидима. В чистия си вид колекционирането не е свързано с четенето. Колекционерът не чете, той придобива. За него книгата е имане, притежаване, докосване и събитие. Библиотеката е загубила задаващата си отвъдност. Утопична се е оказала биографията на колекционера, утопичен е опитът му да я събере, да си набави история.
Колекционерството е за-даване на миналото, колекционерът преживява своето настояще като ровене в миналото, като набавяне на минало. Бъдещето е едно окръглено минало. Ако империята на Карл Велики рухва след неговата смърт, то смъртта на колекционера е тази, – която превръща биографията му в империя.
7. Wutz е един обърнат Пиер Менар. Колекционерството е обърнатото лице на цитирането. Те са двете половини на едно разпаднало се цяло – Каталога. Каталогът е материализираната представа за авторство на Новото време. Той носи единството на автор – книга (разбирана като конфигурация от знаци) – значение на книгата. Каталогът е гарантът на привилигероваността на авторовата интерпретация.
Пиер Менар е невидим за Каталога. Неговото безумно деяние, неговият „Дон Кихот“ обезсмислят съществуването на Каталога. Като резултат от Менаровото безумство „Дон Кихот“ изчезва, той вече не може да бъде цитиран, защото няма гаранции, че пред нас е произведението на Сервантес, а не това на Пиер Менар. Авторът не може да докаже своето бащинство върху произведението.
Пиер Менар е колекционерът на прочити. Подобно на той притежава своя „Дон Кихот“ в една невидима творба и тази невидима творба е Пиер-Менаровият прочит на „Дон Кихот“. Цитирането се обръща срещу самото себе си. Кавичките стават невъзможни, тяхното предназначение е – да обособяват чуждия текст, да гарантират, че зад него стои строго определено значение. Пиер Менар разкъсва тази връзка и с това убива кавичките. Цитирането без кавички е странният метод на Пиер Менар. Историята на това цитиране е възможност модерната културна ситуация да бъде схваната в своята уникалност.
Мисля, че всеки, който прочете развалините на седемгодишните ми усилия, ще разбере ужаса, отчаянието от откриването на проклетия документ. Пиер Менар и Пиер Менар бяха едно и също лице. Следователно имаше книги, чийто невидим автор Пиер Менар не можеше да бъде – книгите на Пиер Менар.
Прилагам: Декларация за идентичност на имената.
* М. Фуко „Слова и вещи“
* У. Еко „Името на розата“
* В. Бенямин, „Разопаковайки библиотеката си“.