Тогава се докоснаха ръцете ни
и разцъфтяха всички обещания,
отвека дадени на всеки,
притеглен тука от нощта.
Комай изнемощели бяхме от очакване
на жест тъй прост.
А беше дълго – деветнадесет години.
„Очите ти са корен на море“ – ти каза.
Странна жажда
да си плувец, да те ласкае
враждебната стихия. Скоро бяхме
на дъното на океан огромен.
Не зная от това ли
бе въздуха тъй гъст , почти от плът, и скрити
един в друг,
един през друг се взирахме в очите нощни
на совите, наострили пера; и като дънни риби
в дрезгавината плавахме лениво – през онази
тъй нажалена самота, която
не знае за какво е, ако не
за да разкъсва, и изяжда, и расте, и после скръбна
все по-навътре в себе си да се залутва.
Премина селянин, каручката изскърца
под своя жив товар от дива мента,
от комунига и равнец. Ти каза:
„Отнесе старецът луната.“
А беше сянка – нищо друго – той и кончето сънливо
с копита, сякаш в плъст обвити, също
бе сянка, и товарът нощен
бе силует от аромати – само
скриптенето с нозете си железни
се тътрузеше
покрай вдълбани сенки на дървета, и луната
си беше цяла сред небето,
замислена като око на сова.
До мен седеше ти – ти самият птица,
в нощта заслушана –
една напрегнатост на силите световни,
която неочаквано привежда
застиналите клони на върбата
и ги повдига пак.
А тези страшни
разкъсвания сред наивното пространство,
тези спирали мрак и звездни капки –
очите бяха, твоите очи, очи човешки,
тъй лъчезарни, че се случва да желаем
светът да се изгуби,
но да останат те и да се взират.
О, глупава надежда на невежи,
че има болката предел, след който
светът ни е длъжник.
Прозрачност обещава любовта, пристига
с едно небе, което трепка в нея, мами
с откритостта на друг живот – да стъпим
най-сетне в свят, преодолял междите,
дребнавите стени. Минава
понякога единият – в спокойна мощ – почти не забелязва
как рухва другият.
И свършва празникът.
Ала какво да правим,
щом любовта, с която сме дарени,
не е, за да ни стори по-добри, а разцъфтява
тя мимо нас в пространства непознати,
в градини не за нашите очи. Кой в тях пристъпва,
кой мирисите ѝ долавя, кой ветреца,
листата ѝ облъхнал, чува и плода ѝ,
забулен, лунно зрял, с ръце откъсва,
ако за нас е болката да бъдем
пак същите?
„Не трябва никой миг да се повтаря“ – каза ти.
Зад ъгъл посребрен зави
каручката с товара си подпален
и само изтънялото скрибуцане,
накуцвайки, остана да трепти.
АНОРЕКСИЯ
Тъй както съвършеният любовник
не е желан повторно, че без плът остава
заситената в своето блаженство
като на снежен хълм, където сред покоя
бял храм кубета златни възвишава –
така гладът престава,
ако слухът е пълен и очите
се взрат в пространството отвъд пейзажа.
Какво е вкусила, сама не знае, но разбира,
че я прониква цялата като невидима луна
и като нов и лъчезарен център
на гравитация зад нея свети –
да анулира земния.
О, странен залък,
който я връща в безтегловното. Твърдят, че всеки
за свойта смърт е сладък плод – ако не го откъснат,
той сам ще падне в меките всеядни устни
на черната земя. Но мускул
на тлението е единствено живота.
А тя отхвърли
просташката и некрасива стръв да присвоява,
да всмуква сока му.
Не ще го кълца, мачка, раздробява.
И думи никакви. Защо да мляска
от тялото на словото?
Да търси ситост
в огризките и в звуци смисъла, да дири
завършеност в унилото, свирепо
и монотонно блъскане на друг
самотен и половинчат човешки
отломък,
душата ѝ да скашква късове
като стомах на разтерзания всемир?
Наяде ли се? Искаш ли парченце? Там с какво
те нагостиха? Та нима успяха
да те заситят? Хайде де, хапни си.
Такова циганче ще те изхруска,
ако не схрускаш тази кожичка. Ах, колко вкусно.
Ръф, ръф, ам, ам. Ала без нея.
Ни хапка вече.
Чист пейзажът ще сияе.
И ако още
я гложди нещо, то е
какво ли би било внезапно да застенат
макар за миг, но непременно вкупом
без изключение преплетените коренища
и смукалца, и човки, и усти зъбати,
и даже мъничките шаващи реснички
на едноклетъчните. Що за ведрост,
що за покой кубетата си златни
над сътворението ще въздигне. Кой ще бъде
наемник на разтлението? То ще секне.
Ще е безсмъртна всяка твар, ако откаже
един единствен навик.
Тя самата
без да я спира нищо, ще политне
като комета заскрежена
в раззинатата паст на светлината.