(пиеса за един глас неопределен и един глас реален)
девет века вече, ти се умори, толкова лета, толкова зими – безкрайно време, разкапаха се дрехите ти, отслабна и побеля, толкова време без престолонаследник – какво чакаш, не настоявай, лягай да спиш, девет века вече, разкапаха се дрехите ти, отслабна и побеля, не настоявай, защо настояваш толкова време, толкова време в изгнанието,
толкова време, толкова далече, едно цяло море далече от трона девет века закован тук, сурово място – колония на мегарейците в Понтос, храмове на Аполон и Артемида, шейсет и толкова църкви, джамии, синагоги, масонски ложи – всичко е рухнало, статуи, икони, релефи, иконостаси, дарове – всичко е рухнало, какво чакам,
само малки чайки, деветстотин лета наред, два месеца по-рано се излюпиха малките чайки за деветстотен път, цели ята по покривите с керемиди, върху вълната, по небето, зад корабите, вдигат врява до бога с крясъците си,
чужденец тук, от покривите с керемидите. Господи, какво чакам,
гърци преуспяващи наоколо, увенчани с лозови листа и бръшлян, все по яловите демокрации е умът им, през пролетта – „възкръсвай, възкръсвай Дионисий“, нагоре-надолу по агората, кани с атикско вино вървят от уста на уста, „възкръсвай, възкръсвай Дионисий“, оголено едното им рамо, все по яловите демокрации е умът им, какво чакаш между тях,
вечер по пировете, кани атикско вино вървят от уста на уста, две флейтистки, често три, остра тръстика по нервните им пръсти, много хетери дъвчат сухи смокини, боядисани са гърдите им с касис – алено червени, сякаш нямаха зърна, две захапвания по острието на гръдта, две рани от захапване – толкова много бяха боядисани гърдите им в червено, аз да настоявам, юноши, тялото им намазано с дафиново масло, уж замислени, избухвайки внезапно в глупав смях, обезкосмени гърди, увенчани с лозови листа и бръшлян, избухвайки внезапно в глупав смях, тежка една къдрица да се тресе от глупавия смях,
да ти роди една хетера престолонаследник, по гимнастериумите в началото, до шестнадесетгодишна възраст, сред атлети и учители-заговорници, до шестнадесетгодишна възраст, да му сложиш пръстена с печата върху десницата, нож да държи заговорник, да претендира,
в шестия месец умря, момче в корема ѝ, бяха тежки боядисаните ѝ гърди от млякото, плачеха флейтистките, копах в корема ѝ с нокти – момче,
колко се умори, девет века наред, умори се да чакаш, да настояваш, колко се умори в изгнанието, едно цяло море далече от трона, без престолонаследник, лягай да спиш,
и други гърци – византийци, какъв дяволски род, уж се покланяха пред мен, навеждаха се, гледаха моите червени сандали и се покланяха, после – писма до столицата, зад гърба ми, удари – с нож в гърба ми, двуличните, колко се уморих в изгнанието под покривите с керемиди, колко се уморих в двуличието им,
но, дъщерите им, една да ти роди престолонаследника, по манастирите в началото
сред калугери-заговорници, по манастирите до шестнадесетгодишна възраст облечен в расо и той, докато сам може да държи ножа, на показалеца му твоя печат, да претендира,
в шестия месец умря, мисля, че се казваше Аргиро, момче в корема ѝ, суха гъба бяха гърдите ѝ, нито капчица мляко, „семето ти е семе на смъртта” – каза дяволският род, отидоха, си
плюейки в пазвата си, копах в корема ѝ с нокти – момче,
колко се умори без престолонаследник, семето ти е семе на смъртта, отслабна и побеля, разкапаха се дрехите ти в изгнанието, лягай да спиш, какво чакаш, защо настояваш, не настоявай,
и други, от друго племе, славяни и българи, боляри, архонти и ханове, толкова злато прахосах за наемници, нищо, „ще видим“, уж стъписани, уж размисляха, аз да раздавам титли и земи предварително, аз да раздавам злато, толкова злато прахосах, колко се уморих, сега в дрипи, показват ме с пръст, смеят се под мустак, цялото ми злато за един поход, сега в дрипи, показват ме с пръст, не слизат от конете си както преди, смеят ми се тайно, колко се уморих да чакам, да настоявам.
на една тяхна дъщеря, една дъщеря от племето им непременно да ти роди престолонаследник, осиновен от конник до шестнадесетгодишна възраст, до шестнадесетгодишна възраст в Преслав, да дойде после, да падне на колене пред теб, да му сложиш печата в десницата, целувайки го да му довериш ножа,
в шестия месец умря, момче в корема ѝ, една Десислава може би, една Боряна, една жена с руса плитка преметната отдясно, моето семе е семе на смъртта, копах в корема ѝ с нокти – момче,
по-късно турци, червени байраци, зелени, със ятаган в ръцете, по казармите, по кафенетата – воня от кисела пот, воня от мръсен хашиш, вдигаха раменете си, „кой Цариград, коя Византия“ – казваха, как да те разберат, толкова време, колко се умори, „падна Градът“ – казваха, „кой. трон, коя Византия“ – казваха,
после с глава на калдъръма към изтока, воня от мръсен хашиш в наргилетата, червени, зелени байраци в казармите,
лягай да спиш, девет века вече, ти се умори, разкапаха се дрехите ти в изгнанието, едно цяло море далече от трона, девет века далече от трона, какво чакаш в изгнанието, лягай да спиш,
аха, и цигани, какви летни панаири между купчините жито, палатки, дайрета, пъстри фусти, без гащи младите циганки, вятърът миришеше на възбудени членове – да ти се завие свят, аз между тях, толкова време облечен в дрипи, сред тях, „сядай братко“ – казваха, „с танци ще превземем Цариград“,
как да разберат, колко се умори, тупаха те по рамото, „какво значи престолонаследник, братко“, палатки, смехове, панаири, дайрета, между купчините жито през лятото, как да те разберат,
и миналата година,
не настоявай вече, какво чакаш, толкова време в изгнанието какво чакаш, колко се умори, отслабна и побеля, разкапаха се завинаги златните ти дрехи, лягай да спиш без престолонаследник,
миналата година, лято, сряда, слизах,
как се сещаш за това, лягай да спиш,
слизах по централната улица с калдъръма,
отслабна и побеля, разкапаха се дрехите ти, колко се умори от изгнанието, лягай да спиш,
сам по централната улица с калдъръма, сам като шпионин, слизах към морето, морето –
какво чернило, Господи, какво чернило в мен, морето – горчиво мастило, колко се уморих, разкапаха се дрехите ми, отслабнах и побелях, да настоявам, колко се уморих, слизах да се удавя,
да заспиш, успокой се. да заспиш, защо се сещаш за това, не се сещай,
сещах се за едни други лета в остров Патмос, облечен в злато, дванадесет кораба в пристанището, червени платна, не малки чайки, а двуглавият орел, суров, двуглавият орел, крясъкът му, хиляда и двеста души, моята свита, игуменът, най-блестящите му одежди, наведох се и му целунах ръката, „твоята благословия, отче“, наведох се и едва целунах ръката му с устни, нататък морето, тълпа летовници да ме приветствува, сещах се и слизах към морето по централната улица с калдъръма,
успокой се в морето, колко се умори,
слизах към морето, чернило. Господи, мъка, девет века без престолонаследник, насълзяваха се очите ми, не виждах, слизах да се удавя, „кой ще държи моят нож“ – казвах, „кой ще претендира, в коя десница ще блесне моят печат, коя заговорническа ръка“, почти деветстотин лета, за деветстотен път малките чайки, какво чернило. Господи,
девет века вече, ти се умори,
докато, в центъра там на площада, много туристи зяпаха руините, снимаха ме как слизах към морето, в центъра, там на площада – шкраффф, удар с нокът по небето, две капки в началото, но тежки – разтопено олово, в едно се сляха небето и морето, едно море обърнато наопаки – небето, и се изсипваше, разпръснаха се всички, разпръснаха се всички – гърци, славяни, турци, разпръснаха се всички, туристи от варварски племена се разпръснаха ругаейки времето на варварски езици, довлякох се сам под явора като шпионин, в центъра, там на площада – широколистно дърво един явор, довлякох се плачейки силно от знаменията,
отслабна и побеля от лъжливи знамения, колко се умори, лягай да спиш,
но, какъв лиризъм, Господи,
лягай да спиш,
видях я, „тя е“ – казах, колко се уморих да чакам, толкова зими, толкова лета, тя е, в утробата ѝ, нетърпелив престолонаследникът-заговорник, чака, стига само утробата ѝ да подпаля, тя е, колко се уморих, разкапаха се дрехите ми да чакам, под едно тънко дръвче до мен я видях, вир вода, капеше цяла, и миглите ѝ капеха, сякаш плачеше, и косата ѝ капеше,
помаха ѝ,заговори я, извика я, прегракна да ѝ викаш, колко се умори да чакаш, сам под покривите с керемиди
начинаеща художничка, около шестнадесет годишна, платно, статив, една четка в зъбите ѝ капеше червено, една друга забодена в косата ѝ, капеше и боядисваше косата ѝ в зелено, помахах ѝ, заговорих я, извиках я, прегракнах да я викам, колко се уморих да чакам, „ела“ – ѝ казах, „ела под този явор, тънко е дръвчето ти, ела със мен под този явор“,
все същата история от самото начало, колко се умори, девет века все същата история, отслабна и побеля в изгнанието,
със статива в едната ръка и дранг-друнг, дрангдрунг, тичайки в дъжда, дранг-друнг нейните евтини украшения, цинк, мед, алуминий, гривни – дванадесет на брой, шест колиета, и обеци – ей толкова малки звънчета от бронз.
и верижка,
с пръстите си, със зъбите си я усетих, една верижка тънка като косъм от чисто злато около кръста ѝ, с пръстите си, със зъбите си, усетих я, строших я,
колко се умори да чакаш, девет века да чакаш да дойде сама,
не сама, а като принцеса в дъжда, плавайки във въздуха една флота от кристал, една флота прозрачна я следваше, плавайки във въздуха, и толкова знамена, в един миг шкраффф в ума ми една мълния, и видях, една флота я следваше плавайки във въздуха, видях знамената, видях, отляво и отдясно до нея две опитомени пантери, козина черна и гъста, настръхнала, отляво и отдясно я следваха, играейки с опашка,
колко се умори да чакаш, отслабна и побеля, разкапаха се златните ти дрехи,
престолонаследник исках, момче непременно, за да държи ножа, на неговия показалец моя печат, „тя е моята принцеса“ – казах, стига само утробата ѝ да подпаля, „тя е“ – казах, както идваше с нейната свита тичайки в дъжда,
колко се умори да чакаш,
в центъра, там на площада, под явора, трепереща .тя до мен, аз, докоснах я, изстисках косата ѝ, за да изтече водата, топлина от ствола на дървото, прострях косата ѝ върху ствола на дървото, за да се изсуши от топлината му, паяжина – нейната коса простряна върху ствола изпускаше пара,
толкова време, а сега до теб, паяжина нейната коса, колко се умори да чакаш девет века наред, докато се изсуши косата ѝ, колко се умори,
скромна беше моята принцеса, почти дете, взех в дланта си лявата ѝ гръд – бяла и гъвкава като пластелин, целунах я, целунах гръдта ѝ, задъвках я докато се появи костилка в черешата ѝ, зад нея ръмжаха двете пантери, казах нещо като „да свещенодействам във твоето тяло, твоята видима душа да ора“,
дрънканици, девет века, колко се умори, все същата история отначало, колко се умори с тези дрънканици,
девет века наред, исках престолонаследник, нож и печат, толкова зими, толкова лета, уморих се да чакам,
дрънканици, дрънканици,
свали сама своите дрехи, мисля че плачеше, трепереше и плачеше като се събличаше, една по една свали своите дрехи, капеха, гола с ръце кръстосани пред гърдите – си, розова, настръхваше, настръхваше и плачеше гола, лека като перо в ръцете ми сякаш вдигах облак, треперех и плачех, толкова време те чакам под явора, девет века под явора, сложих я да легне върху платното, капка по капка изтичаше кръвта между нозете ѝ, топла кръв между нозете ѝ, една вена на шията ѝ, и верижка – един косъм от чисто злато, усетих я с устните си, строших я със зъбите си,
ах, насилнико, колко се умори да изнасилваш времето, историята да изнасилваш колко се умори,
“насилнико“ – казваше моята принцеса, покорена, плачеше силно, казвайки „насилнико“, капеше червено, капка по капка изтичаше кръвта от корема ѝ, но в нея, трептеше дълбоко в нея моето семе пълно с памет,
насилнико, насилнико, толкова века, как да изнасилиш времето, колко се умори,
избърсах корема ѝ с мръсния си хитон, и моят корем избърсах, кръв напояваше хитона ми, но трептеше дълбоко в нея моето семе пълно с памет,
отслабна и побеля,
изхвърлих хитона, червен, грабна го едната пантера, разкъса го, червени от кръв нейните зъби, „насилнико“ – плачеше моята принцеса треперейки, не плачеше, не трепереше, гледаше само дъжда за да си отиде, изчезна флотата ѝ със знамената, отивайки си сама в дъжда, наведена и без свита, гледаше дъжда за да си отиде, забодох четката със зелената боя в косата ѝ, гледаше дъжда, за да си отиде, отиде си сама в дъжда без свита,
колко се умори, семе на смъртта е твоето семе, колко се умори под покрива с керемидите, под явора, в дъжда, колко се умори да чакаш без престолонаследник,
чаках един ден, два дена, четиридесет дни наред чаках да се появи, не се появи, девет века наред вързан за явора чаках да се появи, не се появи, идваше само бъдещето, празно, не идваше бъдещето, идваха комарите на бъдещето, колко се уморих да чакам, но моето семе,
семе на смъртта е твоето семе, лягай да спиш, отслабна и побеля, разкапаха се завинаги златните ти дрехи, лягай да спиш,
но семето ми пълно със памет, дълбоко в нея, докато,
лягай да спиш, съдбата ти е празна, какво чакаш,
докато, научих, дойдоха вестители, тайнствени ангели, научих, в шестия месец умря моята принцеса, момче в корема ѝ, в една яма край морето в шестия месец умря моята принцеса, облак мухи около нея, момче в корема ѝ, копах в корема ѝ с нокти – момче,
успокой се, успокой се, ти се умори, лягай да спиш,
колко се уморих, призрак в нощта, девет века нощ, разкапаха се завинаги златните ми дрехи, отслабнах и побелях в нощта, пълнолуние е тази вечер, излез в нощта, за да виеш моя душа, няма бъдеще, излез да виеш пълнолунието моя душа – кучка, колко се уморих…