Един материалистичен феминистки възглед за потискането на жените разбива идеята, че жените са „природна група“, т.е. „расова група от специфичен вид, група, възприемана като природна, група мъже, разглеждани с някои физически особености на телата“. Това, което анализът постига на ниво идеи, практиката реализира на ниво факти – със самото си съществуване лесбийската общност разрушава изкуствено създадения (социален) факт, че жените са „природна група“. Лесбийската общност прагматично доказва, че разделението от мъжете, на което са обект жените, е политическо разделение и че ние сме идеологически пресъздадени като „природна група“. Идеологията в случая с жените отива далеч, тъй като нашите тела и нашите съзнания са продукт на тази манипулация. Ние сме принудени чрез нашите тела и съзнания да съответстваме с всяка наша черта на идеята за природното ни естество, която ни се приписва. Тази представа е дотолкова изопачена, че нашето деформирано тяло е по техните думи „природно“ и се предполага да е съществувало като такова, преди да бъде подложено на това потисничество. Изопачена дотолкова, че потисничеството започва да изглежда като последица от тази „природа“ вътре в самите нас (природа, която е само идея). Онова, което материалистичният анализ постига чрез разумни аргументи, лесбийската общност постига на практика: не само че няма природна група „жени“ (ние, лесбийките, сме живо доказателство за това), но и като индивиди ние поставяме под въпрос понятието „жена“, което за нас, както и за Симон дьо Бовоар, е само един мит. Тя казва: „Човек не се ражда, а става жена. Никаква биологична, физиологична или икономическа съдба не предопределя образа, който женското човешко същество има в обществото: цивилизацията като цяло поражда това създание, нещо средно между мъж и евнух, което се представя за жена“.
Повечето феминистки и лесбийки-феминистки в Америка и другаде продължават да вярват, че основата на потисничеството на жената е биологическа и историческа. Някои от тях дори твърдят, че намират своите основания в Симон дьо Бовоар. Вярата в правото на майката и в една „предистория“, когато жените са създали цивилизацията (поради биологическа предразположеност), докато грубите и брутални мъже са ловували (пак поради биологическо предразположение), е симетрична на биологизиращите интерпретации на историята, породени досега от класата на мъжете. Това е същият метод, който открива у жените и мъжете биологическо обяснение на тяхното разделение извън социалните фактори. За мен това никога не би могло да бъде лесбийски подход към потисничеството на жената, тъй като той приема, че основата на обществото или началото на обществото се съдържа в хетеросексуалността. Матриархатът е също толкова хетеросексуален, колкото и патриархатът: само полът на потисника се променя. И още нещо, не само че тази концепция продължава да бъде неразделно свързана с категориите на пола (мъже и жени), но тя се придържа към идеята, че способността да ражда (биологично) е онова, което определя жената като такава. Макар че практическите факти и начини на живот противоречат на тази теория в обществото на лесбийките, съществуват лесбийки, които твърдят, че „мъжете и жените са различни видове или раси (двете понятия се използват взаимозаменяемо): мъжете са биологически по-нискостоящи от жените; мъжкото насилие е биологически неизбежно… “. По този начин, признавайки, че съществува „природно“ разделение между жените и мъжете, ние правим от историята природен продукт и приемаме, че „мъже“ и „жени“ винаги ще съществуват. Не само превръщаме историята в природен феномен, но и разглеждаме като такива социалните феномени, които изразяват нашето потисничество, правейки промяната невъзможна. Например, вместо да се разглежда раждането като наложено, ние го разглеждаме като „естествен“, „биологичен“ процес, забравяйки, че в нашите общества ражданията са планирани (демография), забравяйки, че ние самите сме програмирани да раждаме деца, при положение че това е единствената социална активност „освен войната“, която представлява такава голяма опасност от смърт. И така, докато бъдем „неспособни да се откажем по силата на волята или порива от дълголетната роля да раждаме деца като специфично женския творчески акт“, контролът над раждаемостта ще значи повече от обикновен контрол над биологичните средства на възпроизводството: жените ще трябва да се абстрахират от дефиницията „жена“, която им е наложена.
Материалистичният феминистки подход показва, че онова, което вземаме за причина или произход на потисничеството, е само дамгата, наложена от потисника: „мита за жената“, плюс нейните материални въздействия и проявления в придобитото съзнание и тела на жените. Тази дамга не предшества потисничеството: Колет Гийомен е показала това преди социоикономическата реалност на робството на чернокожите, концепцията за раса не е съществувала, поне не в модерното ѝ значение, тъй като е била отнасяна към родовата линия. Днес обаче расата, също както и полът, се разглеждат като „непосредствено заложени“, „разумно заложени“, „физически характеристики“, които се отнасят към природния порядък. Ала онова, което приемаме за физическо и пряко възприемане, е само софистицирана и митологизирана конструкция, една „въображаема формация“, която реинтерпретира физическите характеристики (сами по себе си неутрални като всички други, но белязани от социалната система) посредством мрежата от взаимовръзки, в контекста на които се възприемат. (Те се възприемат като черни, следователно са черни; те се възприемат като жени, следователно са жени. Но преди да бъдат възприемани по такъв начин, те трябва да са превърнати в това.) Лесбийките трябва винаги да си спомнят и разбират колко „неестествено“, принудително, съвършено потисническо и разрушително е било да бъдеш „жена“ за нас в миналото, преди освободителното движение на жените. То е било политическа принуда и онези, които са ѝ се противопоставяли, са били обвинявани, че не са „истински“ жени. Но по-късно започваме да се гордеем с това, в самото обвинение вече се чувства нещо като сянка на победа: изявление от страна на потисника, че „жена“ не е нещо, което се разбира от само себе си, щом за да бъдеш „жена“, трябва да си „истинска“. Ние сме в същото време обвинени, че желаем да бъдем мъже. Днес това двойно обвинение е повдигнато отново с ентусиазъм в контекста на женското освободително движение също и от някои феминистки, и уви, от някои лесбийки, чиято политическа цел започва да става все повече и повече „женска“. Да откажеш да бъдеш жена обаче не означава непременно да станеш мъж. Освен това, ако вземем например завършената лесбийка, класическия пример, който предизвиква най-голям ужас и която Пруст нарича мъжкарана, по какъв начин нейната алиенация е различна от тази на някоя, която желае да бъде жена? Празни приказки. Поне жената, която иска да стане мъж, доказва, че е избегнала първоначално наложената ѝ програма. Но дори и да го желае с цялата си сила, тя не може да стане мъж. Защото да стане мъж би изисквало от жената не само мъжки външен вид, но и неговото съзнание, тоест съзнанието на човек, който се разпорежда по природно право поне с две робини „по природа“ през своя живот. Това е невъзможно и една от чертите на потисничество над лесбийките се състои тъкмо в това да се направят жените недостъпни за нас, тъй като жените принадлежат на мъжете. По този начин лесбийката се налага да бъде нещо друго, не-жена и не-мъж, продукт на обществото, не продукт на природата, защото няма природа в обществото.
Отказът да станеш (или да останеш) хетеросексуална винаги означава отказ да станеш мъж или жена, съзнателно или не. За една лесбийка това стига по-далеч от отказа на ролята на „жена“. Това е отказ от икономическата, идеологическата и политическата власт на мъжа. Това ние, лесбийките и също не-лесбийките, сме знаели преди началото на лесбийското и феминистко движение. Обаче както подчертава Андреа Дворкин, мнозина лесбийки напоследък „все повече се опитват да трансформират самата идеология, която ни е превърнала в роби, в динамична, религиозна, философски внушителна възхвала на женския биологичен потенциал“. Така някои от пътищата на феминисткото и лесбийско движение ни връщат назад към мита за жената, който е бил създаден специално за нас от мъжете, и с този мит ние отново се превръщаме в природно образувание. След като сме се борили за общество без полова диференциация, ние отново се озоваваме в капана на познатото „жените са прекрасни“. Симон дьо Бовоар специално подчертава погрешното съзнание, което избира измежду чертите на мита (че жените са различни от мъжете) онези, които изглеждат добри, и ги използва за определяне на жените. Онова, което твърдението „жените са прекрасни“ осъществява, е, че използва за определението на жените най-добрите характеристики (но добри според кого?), които потисничеството ни е дало, и не поставя радикално под въпрос категориите „мъж“ и „жена“, които са политически категории, а не природни дадености. То ни поставя в положение да се борим в класата „жени“ не както правят другите класи, за облика на нашата класа, а за защита на понятието „жена“ и неговото налагане. То ни води дотам самодоволно да развиваме „нови“ теории за нашата специфика: така ние наричаме нашата пасивност „ненасилие“, когато основният и належащият ни проблем е да се борим срещу своята пасивност (срещу нашия страх, колкото и да е оправдан). Двусмислието на термина „феминистка“ достатъчно добре сумира цялата ситуация. Какво означава „феминистка“? Феминистка се образува от думата „femme“, жена, и означава: някой който се бори за правата на жените. За мнозина от нас тя означава някой, който се бори за правата на жените като класа и за изчезването на тази класа. За мнозина други думата означава някой, който се бори за жената и нейната защита – следователно за мита и неговото утвърждаване. Но защо е избрана думата „феминистка“, щом съдържа двусмислие? Ние сме избрали да наричаме себе си „феминистки“ преди десет години, не за да поддържаме и налагаме мита за жената, нито да се идентифицираме с определението на своите потисници за нас, а по-скоро да потвърдим, че нашето движение има своята история и да подчертаем политическата му връзка със старото феминистко движение.
Следователно трябва да се види какъв е смисълът на понятието феминизъм за това движение. Феминизмът през последния век не е успял да разреши противоречията по въпроса за природа/култура, жена/общество. Жените са започнали да се борят за своите права като група и с право приемат, че споделят общи характеристики в резултат на потисничеството. Но за тях тези черти са природни и биологични по-скоро, отколкото социални. Те стигат дотам да приемат Дарвиновата теория за еволюцията. Те не приемат обаче, както прави Дарвин, че „жените са на по-ниско стъпало в еволюцията от мъжете, но вярват, че природата на мъжа и на жената са се разклонили в хода на еволюционното развитие и че обществото като цяло отразява тази поляризация“. „Неуспехът на първоначалния феминизъм се дължи на това, че той се противопоставя на Дарвиновото схващате за инфериорността на женската природа, като в същото време обаче приема основанията за едно такова обвинение – а именно възгледът, че жената е „единствена по рода си“.“ И най-сетне жените учени, а не феминистки, успяват да разбият тази теория. Но ранните феминистки не успяват да погледнат на историята като на динамичен процес, който се развива от конфликт на интереси. Още повече че продължават да мислят като мъжете, че причината (произхода) на потисничеството, на което са подложени, е в самите тях. Ето защо подир някои удивителни победи феминистките от този първи фронт се оказват неспособни да намерят по-нататъшна мотивировка за борба. Те издигат нелогичния принцип за „равенство в различието“, идея, която сега се възражда отново. Те отново попадат в капана, който пак ни заплашва: митът за жената.
И така, наша историческа задача е, и само наша, да определим онова, което наричаме потисничество, в материалистки понятия, да направим очевидно това, че жените са класа, което ще рече, че категорията „жена“, както и категорията „мъж“, са политически и икономически категории, а не вечни понятия. Нашата борба има за цел да спре доминацията на мъжете като класа, не посредством геноцид, а посредством политическа борба. Веднъж щом класата „мъже“ изчезне, „жените“ също ще изчезнат като класа, защото не съществуват роби без господари. Нашата първа задача е да отделим понятието „жени“ (класата, от името на която се борим) от мита „жена“. Защото митът „жена“ не съществува за нас: това е въображаема формация, докато „жени“ е продукт на социални взаимоотношения. Ние силно почувствахме това, когато навсякъде отказахме да бъдем наричани „женско освободително движение“. Нещо повече, трябва да разрушим мита извън себе си и вътре в себе си. „Жена“ не е всяка от нас, а политическата и идеологическа формация, която отрича „жените“ (продукт на отношения на експлоатация). Понятието „жена“ следователно е създадено, за да ни обърква, да скрива реалността „жени“. За да осъзнаем, че сме класа, и да се превърнем в класа, ние първо трябва да унищожим мита „жена“, включително най-съблазнителния му аспект (спомням си за Вирджиния Улф, която казва, че първата задача на жената писателка е да унищожи „ангела на къщата“). Но за да се превърнем в класа, ние няма нужда да потискаме нашите индивидуалности и тъй като никой индивид не може да се сведе до неговото/нейното потиснато положение, ние също сме изправени пред историческата необходимост да конституираме себе си като индивидуалности в исторически план. Струва ми се, че това е причината да се правят толкова много опити за „ново“ определение на понятието жена. В момента се създава (и разбира се, не само по отношение на жените) дефиниция на индивидуалността и класата. Защото, когато веднъж се признае потисничеството, човек се нуждае да разбере и изпита факта, че може да се конституира като субект (в противовес на обекта на потисничество), че може да бъде някой въпреки потисничеството, че има собствена самоличност. Не може да води борба някой, лишен от собствена самоличност, липсва вътрешна мотивация за борба, тъй като, макар че мога да се боря само заедно с други хора, аз преди всичко се боря за себе си.
Въпросът за индивидуалността на субекта е исторически труден въпрос за всички. Марксизмът, последната проява на материализма, учението, което ни е формирало политически, не иска да чува нищо за „субект“. Марксизмът е отхвърлил трансцеденталния субект, субекта като познавателна единица, „чистото“ съзнание. Всичко, което мисли по същество, предхождащо опита, е изхвърлено в боклукчийското кошче на историята, защото има претенцията да съществува извън материята, предхождащо материята и се нуждае от Бог, дух или душа, за да съществува по този начин. Това бива наречено „идеализъм“. Що се отнася до индивидите, те са продукт на социални взаимоотношения, следователно тяхното съзнание може да бъде „алиенирано“/отстранено. (Маркс в „Немската идеология“ казва буквално, че индивидите от властващата класа също биват алиенирани, макар че те са преките създатели на идеите, които алиенират класите, потискани от тях. Но тъй като те извличат очевидни облаги от собствената си алиенация, могат да я понасят, без особено да страдат.) Съществува такова нещо като класово съзнание, но съзнание, което не се отнася до определен субект, освен в качеството му на участник в общите условия на експлоатация едновременно с останалите субекти на тяхната класа, всички, споделяйки едно и също съзнание. Що се отнася до практическите класови проблеми – извън традиционно разбираните класови проблеми – с които човек може да се сблъска (например проблемите на пола), те се разбират като „буржоазни“ проблеми, които ще изчезнат с последната победа на класовата борба. „Индивидуалист“, „субективист“, „дребен буржоа“ – това са етикетите, приписвани на всеки човек, показвал проблеми, които не могат да бъдат сведени до „класовата борба“.
По този начин марксизмът отрича на представителите на потиснатите класи свойството да бъдат субекти. По този начин марксизмът поради идеологическото и политическото влияние, което упражнява това „революционно учение“ върху работническите движения и всички останали политически групи, е попречило на всички категории потиснати хора да конституират себе си исторически като субекти (като субекти на своята борба например). Това означава, че „масите“ не се борят за себе си, а за партията или своята организация например. И когато става икономическата промяна (краят на частната собственост, конституирането на социална държава), никаква революционна промяна не бива извършена в новото общество, защото самите хора не претърпяват промяна.
Що се отнася до жените, марксизмът постига два резултата. Той им попречва да осъзнаят себе си като класа и следователно да се конституират като класа за дълъг период от време, като оставя отношението „жени/мъже“ извън социалния порядък продължителен период от време, превръщайки го в отношение от природен порядък, което за марксистите безспорно е единственото отношение, освен отношението на майките към децата, което се разглежда по този начин, и скривайки класовия конфликт между мъжете и жените зад природното разделение на труда („Немската идеология“). Това се отнася до теоретичното (идеологическо ниво). На практическо ниво Ленин, партията, всички комунистически партии до този момент, включително най-радикалните политически групи, винаги са реагирали на всеки опит от страна на жените да отразяват и формират техни собствени класови проблеми с обвинението, че се обособяват. Като се обединяваме ние, жените, разделяме силите на народа. Това означава, че за марксистите жените принадлежат или на буржоазната класа, или на пролетариата, с други думи, на мъжете от тези класи. Като допълнение, марксистката теория не позволява на жените повече, отколкото на други класи от потиснати народи, да се конституират като исторически субекти, защото марксизмът не взема предвид факта, че една класа също се състои от отделните ѝ индивиди, взети поотделно. Класовото съзнание не е достатъчно. Ние трябва да се опитаме да разберем философски (политически) тези концепции за „субекта“ и „класовото съзнание“ и как те се проявяват исторически. Когато установим, че жените са обект на потисничество и присвояване на права над тях, в самия миг, когато успеем да разберем това, ние ставаме субекти в смисъла на познавателни субекти, посредством появяването на абстракции. Съзнанието за потисничество не е само реакция (борба срещу) спрямо потисничеството. То е също цялостната концептуална преоценка на социалния свят, цялостната му реорганизация посредством нови понятия, от гледна точка на потиснатите. Тази операция по разбиране на реалността трябва да бъде извършена от всяка от нас поотделно: като субективна, познавателна практика. Преминаването от едно към друго ниво на реалността и обратно (концептуалната реалност и материалната реалност на потисничеството, като и двете са социална реалност) се осъществява посредством езика.
Ние исторически трябва да се заемем със задачата да определим индивидуалния субект в материалистки термини. Това убеждение изглежда нещо невъзможно, тъй като материализмът и субективността винаги са се изключвали взаимно. Въпреки това, вместо да се отчайваме пред възможността някога да постигнем разбиране, ние трябва да осъзнаем необходимостта да постигнем субективност като изоставим мита „жена“ (тъй като митът за жената е само капан, в който сме уловени). Тази реална потребност за всеки да съществува като индивид, както и член на определена класа, е може би първото условие за осъществяването на една революция, без каквато не може да има истинска борба или преобразование. Но обратното е също вярно; без класи и класово съзнание няма реални субекти, а само алиенирани индивиди. За жените това да отговорят на въпроса за индивидуалния субект в материалистични понятия означава да покажат, както са направили лесбийките и феминистките, че предполагаемите „субективни“, „индивидуални“, „лични“ проблеми са всъщност социални проблеми, класови проблеми; че сексуалността не е за жените индивидуален и субективен израз, а социална институция на насилието. Но веднъж след като покажем, че всички така наречени лични проблеми са фактически класови проблеми, ние все пак ще останем с въпроса за субективността на всяка отделна жена – не митът, а всяка отделна жена измежду нас. Тук трябва да кажем, че нова лична и субективна дефиниция за цялото човечество може да бъде намерена само отвъд категориите на пола (мъж и жена) и че появата на индивидуални субекти изисква първо да се унищожат категориите на пола, да се прекрати употребата им и да се отхвърлят всички науки, които продължават да използват тези категории като своя основа (по-специално социалните науки).
Да унищожим понятието „жена“ не означава, че се стремим да унищожим лесбийството заедно с категориите на пола, защото лесбийството за момента представлява единствената социална форма, при която ние можем да живеем свободно. Лесбийка е единствената измежду категориите, които са ми познати, която е отвъд категориите на пола (мъж и жена), защото така отбелязаният субект (лесбийка) не е жена нито икономически, нито политически, нито идеологически. Защото онова, което съставлява понятието за жена, е специфично социално отношение спрямо мъжа, отношение, което може да се определи като робство, отношение, което предполага лично и физическо задължение („принудително съжителство“, домашни задължения, съпружески задължения, неограничено раждане на деца и т.н.), едни взаимоотношения, които лесбийките избягват, като отказват да станат или да останат хетеросексуални. Ние сме бегълци от собствената си класа по същия начин, по който избягалите американски роби са избягвали от робството, за да станат свободни. За нас това е абсолютна необходимост; нашето оцеляване изисква да допринесем с всички сили за унищожаване класата на жените, посредством която мъжете господстват над тях. Това може да бъде осъществено само посредством унищожението на хетеросексуалността като социална система, която е основана на потисничеството на жените от мъжете и което предизвиква доктрината за различието между половете, за да оправдае това потисничество.
Превод от английски: Мария Кръстева