Аксиния Михайлова: Родена на 13 април. Законен притежател на двама мъже и една поетична книга. Предполага се, че обратното също е вярно. Прекосила границата на зеленоокото си „аз“ с два любовни арт-факта – „Тревите на съня“ („Български писател“, С., 1994) и Момчил. С първия вече отдавна не спори, предоставила е тази възможност на другите, а с втория, най-истинското ѝ движещо се стихотворение, се редактират взаимно вече пета година. Публичният душевен ексхибиционизъм не е от любимите ѝ занимания, затова печата малко, но качествено и от сърце.
Особените ѝ пристрастия към френския език се изразяват с публикуването на множество български „прочити“ на френски автори: Ж. Батай, Ж. Жьоне, П. Буржад, С. Жермен и др. Подчертано предпочитание към френския сюрреализъм и съвременната френска поезия. В списание „Ах, Мария“ се занимава с градинарство (окопава, полива, подрежда), т.е. грижи се за лехите с преводна литература, а понякога дори си позволява да посади някое екзотично цвете (Тахар Бен Джалун напр. – бел. гл. ред.). Не знае що е поезия, но я преживява като любовен акт, който укротява демоните в душата и плътта ѝ, приковавайки ги с думи.
Бел. гл. ред.: Една от дванайсетимата основали през 1990 година „Ах, Мария“, списание за литература и други наслади. Любима дата на списанието, с неоценима заслуга за представяне на „Сюрреализъм“-а бр.2/1991 за първи път в България. Публикувала в историческия първи брой на „Ах, Мария“ бр.1/1990 и в „Ах, Мария & приятели“ бр.1/1996.
Аксиния Михайлова
РАМКА ЗА ТРИ ЖЕЛАНИЯ И ЕДНА ЖЕНА
* * *
Едно напред, две назад,
проскърцва камъшитеният стол на доверието,
безплодни са опитите да преодолееш себе си,
колко от разума и колко от сърцето,
за да простиш,
владетелят на тялото ти в рамката на прозореца,
колко от сърцето и колко от разума,
за да забравиш,
оглушали ябълковите градини
от неистовия повик на плътта,
преминава владетелят на тялото ти
и една ласка не е достатъчна
да укроти зверчетата на желанието,
но за какво говориш?
това не е следобед като всички следобеди,
тук всичко ти е чуждо
и бельото, което съхне на терасата,
и празните кранове на чешмите,
градът, в който живеехме,
се смалява в спомена:
неуместно е да се търси спасение
под шапката на очакването,
едно напред, две назад,
три жълти ябълки върху белия сняг.
* * *
Понеже очакването много често
е по-ранимо от самата среща,
а вестите идват прекалено късно,
намъквам дрехите от вчера,
пъхвам отхвърлените желания
и една ябълка в джоба,
заровен в сънищата,
няма да разпознаеш устните върху слепоочието си,
мирише на прегоряло мляко и кифлички,
улиците на този град са достатъчно дълги,
за да погълнат стъпките ти,
многобройни мостовете му за случайна среща,
защото нито хлябът, нито целувките стигаха,
за да заситят бялата птица между нас,
и все по-трудно ставаше да приемем,
че сме се докоснали завинаги.
* * *
Приятелите, с които пиехме чай на верандата
и очаквахме големия кораб,
отглеждаха по една птица в очите си,
хранеха я с поетически прегръдки
и стискаха мечти в джобовете си,
така неусетно навлязохме в последния двор на лятото,
заякнаха крилата на птиците
и приятелите се запиляха някъде;
сега съм сама с трима новодошли,
говорим за важни неща
като неочаквано ниските температури
за този сезон на Балканите,
за това, че свободата става все по-неразбираема,
купчина картички в чекмеджето
и една избеляла снимка:
6 октомври, пълнолуние,
разхождаме се по улиците на АLGАVRЕ,
океанът не търпи неприсъствие,
пияници по тротоарите,
момчето прибира последните столове,
този шал от витрината
толкова би ти подхождал,
но ти не обичаш шалове,
няма значение, казваш ми,
светът е прекрасен не защото е различен,
а защото постоянно отключва спомени,
непостижими като товарния влак на моста
и огромната луна в празния вагон,
няма значение, пишеш ми,
никой не би разпознал Брьотон в това предградие,
и разбирам, макар и да траят по-дълго
от прегръдките на плътта, поетическите прегръдки
не закрилят изгубването ни в нищетата на света.