УСВОЯВАНЕ НА АЗБУКАТА

Амелия Личевa

Амелия Личева: Никога не съм приемала писането на стихове като професия, затова и се занимавам с други неща – преподавам теория на литературата в СУ „Св. Кл. Охридски“, редактор съм в „Литературен вестник“… Даже и първата ми публикация (1983, в. „Средношколско знаме“) не беше стихотворение, а нещо като театрална рецензия… Другото – родена съм в София през 1968 г. Издала съм две стихосбирки: „Око втренчено в ухо“, „Свободно поетическо общество“, С., 1992. и „Втората вавилонска библиотека“, „Свободно поетическо общество“, С., 1997.

Бел. гл. ред.: Публикува за първи път в „Ах, Мария“ (1999).

 

Амелия Личева

УСВОЯВАНЕ НА АЗБУКАТА

Не е от очилата,

от туй, че недовижда.

Късогледството

не е причина

да изостава

и да бъде толкова различна

от другите в класа.

Не е и защото мрази

нахаканото си самодоволство,

опиянението,

че вече

да сричат могат

и дори това-онова да попрочетат.

Не я интересуват те!

Причината

в самите звуци е –

в строежа им,

във произнасянето,

във отликите между тях…

Да бяха съгласните само,

с тях проблеми няма –

и ги разпознава,

и да ги пише може,

и имената им харесва,

шума от учленяването също…

защото всички те

хем до тишината близо са,

хем не я взривяват,

а само лекичко я нюансират,

държейки я далече от смъртта…

Да, те не са нахални,

устати, бъбриви, лекомислени,

затуй така обича тя

смълчаните им пози.

Но другите,

онези тъй наречените гласни,

неистово ги мрази –

буквите им не ще да помни,

лицата им да глътне иска,

за да ги скрие в себе си завинаги,

за да ги няма, няма, няма…

Гадни, кръгли, оперени

гласа явяват непрестанно те,

крещят,

злобно, злобно разрязват тишината,

сразяват я…

и мислят си,

че смисълът е техен,

че щом се появят

и хоп –

донасят го

и всичко

става им подвластно.

Не, не ще се примири

и пише, и говори

само със съгласните,

ще си ги струпва както ѝ харесва

и тъй необятността ще бъде нейна –

защото думите са стиснати,

докато

бвг, джз, клм, мкл, здж, гбв…

толкоз много обещават.

Чети каквото щеш!

И тя чете.

А че не ще я разберат

нехае.

 

КЛАСИЧЕСКО ОБРАЗОВАНИЕ

Мама! Баба! Тати!

Ма-ма! Ба-ба! Та-ти!

Ма, ба, ти…

ма…

аааааа…

а…

Расте детето

отвъд езика,

след смисъла…

Не е въпрос на глухота

или пък на спомени някакви

от първите мигове,

когато тялото крещяло

и липсата отсъствала…

Афазия! –

отвсякъде отсичат.

Не се лекува!

Не е и доброволен избор.

До мозъка е…

той отказва

в език да се положи…

Раста…

отвъд говоренето,

след смисъла съм.

Структурите обследвам,

законите постигам,

уча се на справяне с езиците,

но не със живите,

със мъртвите.

Погребани във текстове,

те спят –

идиоми на паметта

(или амнезията?),

граматика на мълчанието,

речници на смъртта,

палимпсести,

които обаче –

подобно на пирамиди –

следите трият,

думите обелват

и до началата стигат…

живот-в-смъртта,

звук-във-тишината

предлагат те,

обратно връщат времето,

спасяват,

възкресяват…

Коментари