Димитър Димитров: роден на 850 м. надморска височина в Стара планина през 1970 г. Свършва средното си образование в гр. Тетевен, след това „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикува в печата от 1992 г. – в-к „Заря на комунизма“, „Литературен вестник“, „Лит. форум“ и др. Автор на книгата „Рибата, оная мила сводница“, ИК „Пан“, С., 1994 г.
Бел. гл. ред.: Публикува за първи път в „Ах, Мария“ (1999), след много обещания.
Димитър Димитров
КЪТНИЦИТЕ НА ЗИМАТА
* * *
Късен сняг в себе си заровен,
безжанрови жени, безвкусен град.
Животът като водопад
те свлича в мрак средновековен.
Завихрен в мътния въртоп
угасваш бързо в шемет сладък,
като империя в упадък,
празнуваш страшно пред потоп.
Кръвта е вкиснало шампанско:
червените телца целуват белите,
прегърнати залязват полуделите
под някакви мелодии балкански…
* * *
На зимата в предградията мърляви
мълчат водите малодушно.
Кривогледи слънчогледи
разлюбени край пътя хлипат.
Жените, грохнали за суша,
разсеяно след обед пушат
и своя празник добродирват.
Чайник хулигански свири,
спят комари и кумири.
На две-три кашлици от зимата,
на две-три ярости от храма,
на шепот от скръбта на вятъра,
забравен като глуха гама,
човек замръква на площада
на собствената си самотност
и както се преброжда страда –
безмълвно, мрачно, неграмотно.
* * *
Сред тия думи прецъфтели,
сред тия повилнели птици
избухват привечер къртици
и земното лице се бели.
С моминското си име зими
подписват позивите първи,
кръстосват паяци и кърви
пространствата неутешими.
Сред тишината непрогледна –
отечество и бавен гроб,
дори лиричният окоп
е пълен с празен дъх на бездна.