КЪТНИЦИТЕ НА ЗИМАТА

Димитър Димитров

Димитър Димитров: роден на 850 м. надморска височина в Стара планина през 1970 г. Свършва средното си образование в гр. Тетевен, след това „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикува в печата от 1992 г. – в-к „Заря на комунизма“, „Литературен вестник“, „Лит. форум“ и др. Автор на книгата „Рибата, оная мила сводница“, ИК „Пан“, С., 1994 г.

Бел. гл. ред.: Публикува за първи път в „Ах, Мария“ (1999), след много обещания.

 

Димитър Димитров

КЪТНИЦИТЕ НА ЗИМАТА

* * *

Късен сняг в себе си заровен,

безжанрови жени, безвкусен град.

Животът като водопад

те свлича в мрак средновековен.

Завихрен в мътния въртоп

угасваш бързо в шемет сладък,

като империя в упадък,

празнуваш страшно пред потоп.

Кръвта е вкиснало шампанско:

червените телца целуват белите,

прегърнати залязват полуделите

под някакви мелодии балкански…

* * *

На зимата в предградията мърляви

мълчат водите малодушно.

Кривогледи слънчогледи

разлюбени край пътя хлипат.

Жените, грохнали за суша,

разсеяно след обед пушат

и своя празник добродирват.

Чайник хулигански свири,

спят комари и кумири.

На две-три кашлици от зимата,

на две-три ярости от храма,

на шепот от скръбта на вятъра,

забравен като глуха гама,

човек замръква на площада

на собствената си самотност

и както се преброжда страда –

безмълвно, мрачно, неграмотно.

* * *

Сред тия думи прецъфтели,

сред тия повилнели птици

избухват привечер къртици

и земното лице се бели.

С моминското си име зими

подписват позивите първи,

кръстосват паяци и кърви

пространствата неутешими.

Сред тишината непрогледна –

отечество и бавен гроб,

дори лиричният окоп

е пълен с празен дъх на бездна.

Коментари