Димитър Коцев (Шошо): Претенциозна Автобиография – роден на 3 януари 1971 г.
Автор на книгите…………………………………. Режисьор и сценарист на филмите…………………………………. Носител на наградите…………………………………. Женен за…………………………………. от която има …………………………………. деца. Член на…………………………………. и други сродни организации. Починал на………………………………….
(при повече информация попълнете)
Бел. гл. ред.: Сподвижник и съвместител на списанието, един от по-късните му основатели. Публикувал в бр.3-4/1993 на „Ах, Мария“ и в бр.1/1995 на „Ах, Мария & приятели“. Ама разбира се, и днес (кога?).
Димитър Коцев (Шошо)
ФАС
Открай време бях забелязал, че когато моят котарак си остри ноктите върху тапетите до вратата, значи иска да излезе от стаята. И аз винаги му отварям, за да не обърквам условния му рефлекс. Обаче вчера го чух да казва на един свой приятел, съседски котарак:
– Ей, тия хора доста добре схващат някои работи. Моят съм го научил да ми отваря вратата всеки път, когато си остря ноктите върху тапетите. Създал съм му, така да се каже, един условен рефлекс…
Другият котарак одобрително поклати глава и захвърли догарящия си фас.
ВАЖЕН РАЗГОВОР
Кухнята е тясна. Разговорът е наложителен. Аз говоря. Тя яде. Стафидки.
– Крайно време е да изясним някои неща ‒ плахо започвам аз. Предстои неприятен разговор.
Тя кимва в отговор. Съгласна е. И мушва стафидка в устата.
– Ясно е, че нещата няма да се оправят сами – продължавам. – Не може да се караме всеки ден за глупости.
Тя ме поглежда право в очите. За миг си помислям, че ще каже нещо… Уви! Стафидка.
– От две седмици не сме водили нормален, човешки разговор. Сутринта се карахме за оная глупост с букета. Сега пък си ми сърдита за това, че се набута в оная локва. Е, в крайна сметка нито аз съм я сложил там, нито пък имам някаква вина, че не гледаш къде ходиш…
Млъквам, защото усещам, че стафидките са ме хипнотизирали. Погледът ми се мята нагоре-надолу, следвайки движенията на изящната ѝ ръка. Мълчим около минута, в която тя току хвърля полуизвинителни погледи към мен. Стафидките свършват. Тя спира поглед някъде над дясното ми рамо. Придобива физиономията на човек, който взима някакво решение. Става, заобикаля масата и ме приближава. Навежда се над мен и аз, с чувството, че извършвам предателство към самия себе си, протягам глава за целувка. Устните ѝ, изкривени в доволна усмивка, ме подминават и тя се пресяга зад гърба ми, за да вземе пакет бисквити. По дяволите! Как не съобразих, че зад мен е бюфетът…
Тя отново сяда насреща ми и обръща невинните си очи, за да срещне моите. Трябва ми миг, за да преглътна някаква буца, суха като бисквита, заседнала в гърлото ми.
– Ти слушаш ли ме въобще? Аз тук мога да си говоря цяла вечер, без нищичко да се промени, защото ти просто не ме слушаш.
Тя кимва, което е знак, че ме слуша. Една по една бисквитите намират смъртта си в устата ѝ, която изглежда още по-голяма, та бисквитите влизат също толкова лесно, колкото и стафидките.
– Разбери, вече ми е трудно да издържам на тези глупости!
Тя ме поглежда съчувствено. Явно е на моя страна. Погледът ѝ отново плъзва към бюфета и аз светкавично се обръщам. Един дълъг миг се чудя дали да не изхвърля през прозореца двете шоколадови пастички, които привличат вниманието ѝ.
Колебанието ми е наказано и нетърпеливата и ръка се стрелва към поредните жертви. Аз стискам зъби и стена тихичко. Поглъща пастичките на една хапка. Хоп!
– Стига! – изкрещявам с все сила аз.
Викът ми се засуетява из малката кухня и накрая се спасява през прозореца. Тя ме гледа стреснато и едва-едва дъвче. Преглъща виновно, а мен внезапно ме връхлита неописуема жал за пастичките. Но външно запазвам яростния си вид. Гледаме се в продължение на не по-малко от пет минути. Постепенно погледът ѝ се прояснява и излиза от тъпото изражение. Тя се пресяга през масата. Аз инстинктивно се обръщам към бюфета и с радост откривам, че там няма нищо за ядене. Това ми е грешката! Нейната ръка ме подхваща през кръста и с лекота, сякаш съм някаква стафидка, ме подхвърля към бездънната пропаст между огромните ѝ, обилното начервени устни. Ам!
ПОЧТИ ПИ
Напоследък се увличам от нумерология. Или по-точно вчера се увлякох за малко. Попадна ми вестник. „Какво казват цифрите за вашия живот?“ Стана ми любопитно, защото по природа съм суеверен, дори – мистик! Всъщност не знам дали има точна дума, която да опише какъв точно съм аз. Мисля, че точно такава една кратка и ясна характеристика очаквах да ми дадат цифрите. Затова взех една писалка, празен лист и няколко данни за себе си. Важните числа, с които трябваше да разполагам, бяха датата на раждане, теглото ми към първи януари 1988-ма и резултатът от уравнението 65 делено на хикс по сто равно на 12, ако приемем, че хикс е номерът на колата ми, ако приемем, че имам такава. След като извърших необходимите сметки, върху екранчето на калкулатора се появи цифрата, от която очаквах толкова много информация. 3,13 (три цяло и тринайсет). В първия момент бях ужасен от тези фатални цифри, но после си казах: „Спокойно, не си на врачка. Нумерологията е наука и няма нищо общо със суеверията“. Тази мисъл наистина ме успокои, но за кратко. Само бегъл поглед върху страницата бе достатъчен, за да разбера, че нумерологията борави само с цели числа. Това ме хвърли в паника. Веднага реших, че тази цифра може да означава само едно – моят живот беше толкова незначителен, че не бе достоен за вниманието на тази наука. Следващото ми предположение беше още по-страшно – животът ми бе толкова прокълнат и обречен, че нумерологията СЕ СТРАХУВАШЕ да ми каже каквото и да било. Три дни бях на границата на лудостта, но на четвъртия моят гъвкав мозък намери неочакван изход от депресиращата ситуация. Казах си:
– Ами, да, разбира се, числото на моя живот е почти пи.
Почти пи.
На глас си го казах. Това ме успокои. Веднага загубих интерес към тази аматьорска наука и се отдадох на математиката. Тя поне не се опитва да ми каже нищо за живота. Почти.
СЪДБА
На Ирина
Оставаха секунди. Още малко трябваше да потърпя и съдбата най-сетне щеше да ми се усмихне. Стрелките за часовете, минутите и секундите легнаха една върху друга. Съдбата се усмихна под мустак, а после го обръсна. Сърцето ми щеше да се пръсне от напрежение. Устата ми пресъхна като Аралско море. Започнах лекичко да отхапвам долната си устна, от левия край започнах. Устата ми се напълни с възсолена кръв, върховете на обувките ми почервеняха и подгизнаха. Но аз не помръдвах, стоях изправен, вцепенен и почти напълно обезумял от дългото очакване. Съдбата се погаври с мен, като ми остави още няколко секунди за размисъл. Най-тънката стрелка мъчително, но безвъзвратно се разделяше със своите две любовници. Когато стигна четвъртинката от циферблата, тя спря. Сърцето ми също. Вдигнах неразбиращ поглед към съдбата. Тя просто кимна. Трябваше ми известно време, преди да се сетя какво точно имаше предвид.
– От сега нататък ще е така – помогна ми тя, виждайки моето объркване.
– Искаш да кажеш, че времето спира за мен? – попитах с тайната надежда да получа отрицателен отговор.
– Да.
– Докога?
– Утре, вдругиден, след седмица, година…
– Не може така!
– Може. Така… И нищо не зависи от теб.
– Зависи… – казах аз многозначително и се подсмихнах под мустак. Толкова се харесвах с мустаци.
Съдбата ме погледна така, сякаш и тя ме харесваше с мустаци. После бавно се наведе към ухото ми и прошепна:
– Какво искаш от мен?
– Изобщо не знам какво искам – признах си аз.
– Значи ще получиш всичко.
Тя нежно ме целуна зад ухото и лявото полукълбо на мозъка ми изтръпна. Вратата тихичко се прихлопна. Тя си беше тръгнала. Съдбата си тръгна и ме остави на произвола на съдбата.
ТИК-ТАК
…После легнах и загасих лампата. Умореното ми тяло се разстла като втори чаршаф. Моят котарак бързо се мушна до мен върху одеялото. Почувствах, че трябва да кажа нещо обобщаващо и въздъхнах:
– Тежък ден!
– Лигльо… – стори ми се, че промърмори моят котарак.
Известно време прекарах в чудене дали наистина ми се бе счуло. Въпросът за границите на възможностите на домашните животни ме тормози точно десет секунди. Отброих ги по малкия часовник, който цъкаше на шкафа до главата ми. После се опитах да измеря времетраенето на една прозявка, но не успях, защото ушите ми заглъхват, когато се прозявам. Затова пък нещо ме погъделичка в носа.
– Ких! – нах.
Ето. И това също не можеше да се отмери. Толкова беше мимолетно. Но пък ме наведе на обобщителната мисъл, че „много малко са нещата в този пъстър свят, които подлежат на измерване“. Хареса ми тази сентенция. Дали пък не я бях прочел някъде – толкова беше стройна и банална? „Тази вечер съм склонен към обобщения ‒ помислих си аз. ‒ Може би е от умората… от времето… или пък…“ В този миг прозрях, че ако не исках да осъмна ококорен, трябваше да се отърся от всякакви мисли.
Успях от първи опит.
Тик-так, тик-так, тик-так… Спокойствие… Много спокойствие… Колко много ме успокояваше този часовник! Колко много спокойна ставаше нощта с него!
Тик-так, тик-так, тик-так… Започнах да се унасям в море от хармония, ритмичност и носталгия по времето…
Тик-…, тик-…, тик-… А! Рипнах разтревожен и долепих ухо до часовника. Тик-…, тик-… Реших, че се побърквам. Заслушах се възможно най-внимателно, но ПАК ми липсваше едно ТАК. ЧАК се изпотих. Започнах бясно да навивам часовника, но единственият резултат от упорството ми беше, че той увеличи темпото. Тик, тик, тик, тик, тик, тик!!! Но това беше за кратко. После пак се върна към стария влудяващ ритъм. Тик-…, тик-…
Разбрах, че нищо няма да мога да направя и се почувствах ограбен. Къде изчезна моето ТАК? Обърканото ми съзнание се люшкаше между мисълта за поправка на часовника и идеята за самоубийство. Но в този труден за мен миг аз чух спасителното:
ТАК!
Чак сърцето ми подскочи! Туп!
Тик – ТАК! Тик – ТАК!
Часовникът казваше „тик“ и преди да успее да го повтори, моят верен котарак величествено вмъкваше „ТАК!“.
– Тик-… – казваше часовникът.
– ТАК! – допълваше котаракът.
– Тик-… – процеждаше часовникът.
– ТАК! – успокояваше ме котаракът.
Облян от вълните на благодарността, аз затворих очи и заклатих глава в ТАКт с тиктакането.
Сънувах Дарвин и Айнщайн, които си сверяваха часовниците.