Димитър Златинов: е роден в Пазарджик през 1960 г. През 1988 г. емигрира. И сега (както тогава) живее в Австралия. Романът му „Души за изтръгване“, ИК „Труд“,С., 1994 г. е неговият литературен дебют въобще.
Бел. гл. ред.: Публикувал в „Ах, Мария & приятели“ бр.1/1996, може би единственото списание, в което публикуват младите драматурзи на България?! (реклама, werbung). Автор и на книгата „Пиеси“, С., 1997.
Димитър Златинов
КАПАНЪТ
Действащи лица:
ЖЕНАТА
МЪЖЪТ
ТАНЯ
ПЕТЪР
МИХАИЛ
ФИЛИП
Сцената е разделена наполовина от две стаи, обзаведени еднакво, като едната (наречена Първа) е в непосредствена близост до зрителите, а другата (наречена Втора) – на по-заден план. В дъното на всяка от стаите – врата, която извежда навън, и друга вляво, която води към спалните и тоалетните. В дясната предна част на всяка от стаите има кухненски бокс с мивка, печка и хладилник. В средата на стаите – холна гарнитура. Вляво – секция с много витрини (в една от тях телевизор) и шкафове. По стените – картини. Подът е постлан с персийски килими. От тавана висят огромни кристални полилеи. Сцената е в мрак. Чува се внимателно отключване на врата и стъпки. Лъчът на прожектор прорязва мрака в Първа стая и обхожда мълниеносно стените. Вратата в дъното се затваря внимателно. В стаята се забелязват силуетите на Мъжа и Жената с пистолети в ръце. Мъжът държи прожектор.
МЪЖЪТ (тихо): Няма никой!
ЖЕНАТА: Виждам. (Оглежда се и сочи вляво.) Сигурно е там.
Двамата се приближават предпазливо до вратата. Жената я отваря рязко, Мъжът, с насочени пистолет и прожектор, нахълтва рязко оттатък, следван от Жената. Няколко секунди стаята (сцената) остава потопена в мрак. Жената и Мъжът се връщат в стаята, като Мъжът я осветява с прожектора.
ЖЕНАТА: По-внимателно с този прожектор.
МЪЖЪТ (осветява с прожектора публиката): Не се бой! Виж, завесите на прозорците са спуснати.
ЖЕНАТА: Нищо, че са спуснати!
МЪЖЪТ: Знам какво правя!
ЖЕНАТА: Съмнявам се, ти си такъв кретен.
МЪЖЪТ (застива): Я повтори!
ЖЕНАТА: Казах, че си кретен… Какво, ти не знаеше ли?!
МЪЖЪТ: Мислех, че не ми личи.
ЖЕНАТА: На някои мъже не им личи, но ти не си от тях.
МЪЖЪТ: И на тебе ти личи.
ЖЕНАТА: Не, драги, не може да ми личи. Аз не съм кретен.
МЪЖЪТ: Знам, че не си кретен.
ЖЕНАТА: Ето, виждаш ли?!
МЪЖЪТ: Но ти личи, че си кучка.
ЖЕНАТА (застива): Я го повтори!
МЪЖЪТ: Казах, че си кучка… Какво, ти не знаеше ли?!
ЖЕНАТА: Това не го казвай никога повече!
МЪЖЪТ: Че си кучка ли?
ЖЕНАТА (извръща се рязко и опира пистолета си в гърба на Мъжа): Още веднъж го кажи и си мъртвец!
МЪЖЪТ: Махни шибания пистолет!
ЖЕНАТА: Не и преди да ми се извиниш.
МЪЖЪТ: Добре…
ЖЕНАТА: Какво „Добре“?
МЪЖЪТ: Извинявай, съжалявам за казаното.
ЖЕНАТА: Няма нищо. (Отдръпва пистолета.)
МЪЖЪТ: Ти нямаше да стреляш, нали?
ЖЕНАТА: Щях!
МЪЖЪТ: Господи, ти наистина си…
ЖЕНАТА (стои с насочен срещу него пистолет): Каква съм?
МЪЖЪТ: Ти си знаеш. (Оглежда се.) Тази работа хич не ми харесва. И знаеш ли кое е най-шибаното?
ЖЕНАТА: Кое?
МЪЖЪТ: Че съм гладен. Въобще не предполагах, че шибаната акция ще се проточи. Човекът щял да си бъде вкъщи, така каза Босът… „Нищо работа, теглите му куршума и си отивате…“ Бил сам вкъщи и не предполагал какво му се готви… Сега ще има цяла нощ да дремем…
ЖЕНАТА: Босът каза, че докато не гръмнем шибаното копеле, да не му се мяркаме пред очите. Разбираш какво значи това, нали?
МЪЖЪТ: Все още разбирам. Но усещам, че след малко ще ми причернее пред очите от глад и…
ЖЕНАТА: Стига си плакал! Виж в хладилника, ей го там, на нашия човек надали ще му трябва повече храна!
МЪЖЪТ (отваря хладилника и изсвирва с уста): Тоя е обичал да си похапва. Гледай, пълен е догоре… (Вади няколко от провизиите и ги поставя върху печката.) Хайде, идвай!
ЖЕНАТА: Не съм гладна. Само кучките ядат толкова късно, а аз не съм кучка.
МЪЖЪТ: Така ли?!
ЖЕНАТА: Нощем яденето ме подува. Усещам как ме изпълва цялата и започва да напира навън. През деня е друго. Тогава съм в движение и храната изгаря бързо.
МЪЖЪТ (лапа лакомо): Губиш! Такава кльопачка струва баща си и майка си в деликатесния.
ЖЕНАТА: Остави ме на мира, казах ти, че не искам!
МЪЖЪТ: Когато съм гладен, мога да убия човек. Спомням си, миналата година беше, коремът ми така стържеше, че едва гледах…
ЖЕНАТА: Пари ли си нямал?
МЪЖЪТ: Не, пари имах, но трябваше да следя някакъв шибан копелдак. Цял следобед кучият син обикаля по улиците и накрая се завря в едно кино. Свърши първия филм и започна втория, а оня не излиза. Аз седя няколко стола зад него и усещам как дяволите се надигат в корема ми… Извадих пистолета…
ЖЕНАТА: В киното?!
МЪЖЪТ: Нали ти казах, че като съм гладен и не мисля… Та тъкмо се бях прицелил в тиквата му и някакво момче седна пред мене и започна нещо да дъвче. Поглеждам през рамото му и какво да видя – гризе сандвич…
ЖЕНАТА: Уби ли го?
МЪЖЪТ: Фраснах го с пистолета в тила и докато се свличаше под седалката, му грабнах сандвича…
ЖЕНАТА: А момчето?
МЪЖЪТ: Не бързай!… Нахраних се и съвестта взе да ме гризе. Както и да е, с шибаната съвест все някак щях да се оправя, не ми е за първи път да си имам работа с тази кучка, но усетих нещо лепкаво в краката си. Навеждам се и какво да видя – кръв!
ЖЕНАТА: Сто манафа да те шибат и пак ще ти е малко!
МЪЖЪТ: Целият се разтреперих от яд… Сгънат на две се приближих зад оня копелдак, защото той беше виновен, че ударих момчето, и го фраснах с все сила по кратуната. В същото време го стиснах за раменете, за да не се свлече от стола…
ЖЕНАТА: Какво стана с момчето?
МЪЖЪТ: После се връщам при момчето и го вземам на гръб. Отвън спирам такси и – право в болницата. Там, като го видяха и казаха: „Трябва веднага да му се прелее кръв. Вие какъв сте му?“. А аз, без да мисля, отвръщам „Брат“.
ЖЕНАТА: Така ли им каза наистина?!
МЪЖЪТ: А те: „Чудесно! Значи имате еднаква кръвна група. Ще му прелеем от вашата кръв!“. И преди да се опомня, ме бутнаха на едно легло и ми източиха кило кръв. В същото време правят проба на момчето.
ЖЕНАТА: И какво?
МЪЖЪТ: Същата кръвна група – „А плюс“.
ЖЕНАТА: Гледай ти!… И после?
МЪЖЪТ: Казаха ми да не ставам два часа от леглото, но още щом напуснаха стаята – и аз офейках.
ЖЕНАТА: Станал си?!
МЪЖЪТ: Аха… Както и да е, излизам и с друго такси се връщам в киното. А оня кучи син си седи на стола и гледа. Сядам зад него и чакам. Минават два-три часа, а той не мърда. Аз пак взех да огладнявам застрашително… По едно време не издържах и сграбчих оня за гушата. А тя – студена.
ЖЕНАТА: Ти си го убил?!
МЪЖЪТ: Грабнах го и залитайки го изнесох.
ЖЕНАТА: И него ли закара в болницата?
МЪЖЪТ: Да..
ЖЕНАТА: И им каза, че е брат ти?
МЪЖЪТ: Да…
ЖЕНАТА: И те извикаха ченгетата?
МЪЖЪТ: Не… Закарах го в друга болница.
ЖЕНАТА: Умно!
МЪЖЪТ: И докато се усетя, ми източиха още едно кило кръв…
МЪЖЪТ: Това не е всичко. Прибирам се сутринта вкъщи, ама едва се държа на краката си. На външната врата се сблъсквам с двамата си братя да излизат. Питам ги каква кръвна група имат. Стоян ми каза, че неговата била „В“, а Борис – „А минус“.
ЖЕНАТА: Как така?!… Нали сте братя?
МЪЖЪТ: Влизам в кухнята и зяпвам Старата. Тя забелязва, че нещо не е наред и ме пита: „Какво има?“.
ЖЕНАТА: А ти?
МЪЖЪТ: Казах ѝ го направо в очите: „Ти си една кучка, една мръсна гадна кучка!“.
ЖЕНАТА: Начи ѝ го каза?!
МЪЖЪТ: Щях да я убия. Но ми причерня от източената кръв и припаднах. Когато се свестих, гледам майка ми седи до мене. И тъкмо пак да се ядосам и тя ми обясни всичко. Оказало се, че след като по-големият ми брат, Борис, се родил, баща ни катастрофирал тежко. Наложило се да му сменят цялата кръв, понеже в болницата не са имали „А минус“. Затова му прелели „А плюс“. След две години се пръкнала моя милост. Няколко месеца по-късно баща ми…
ЖЕНАТА: Пак катастрофирал?!!
МЪЖЪТ: Не, натровил се с гъби. И тъй като в болницата са нямали достатъчно кръв от неговата група, му подменили отново всичката му кръв, този път с „В“…
Изведнъж се чува пронизителен плач на бебе. Мъжът и Жената се вцепеняват за момент, после се споглеждат, вдигат пистолетите си, Мъжът грабва прожектора и с предпазливи стъпки излизат през вратата вляво.
Затъмнение.
Осветление във Втора стая. Ден. Петър, шейсетгодишен солиден мъж, облечен в скъп костюм, се разхожда нервно из стаята с чаша алкохол в ръка. Звъни се. Той отива до вратата и отваря. Отвън стои Филип, четиридесетгодишен, облечен с черни панталони и риза, леко разгърден.
ПЕТЪР: Благодаря ви, че дойдохте! Влизайте!
ФИЛИП: Благодаря! (Влиза.)
ПЕТЪР (затваря вратата): Нещо за пиене?
ФИЛИП: Не пия, благодаря!
ПЕТЪР: И аз не пиех… доскоро. Също и не пушех. (Вади кутия цигари.) Възразявате ли ако пуша?
ФИЛИП: Моля ви, пушете си!
ПЕТЪР: Благодаря! (Пали цигара.) Моля, седнете!
ФИЛИП: Ако не възразявате, ще остана прав.
ПЕТЪР: Разбира се! (Сяда на един от фотьойлите.)
ФИЛИП: И така, с какво мога да ви бъде полезен?
ПЕТЪР (пуши нервно няколко мига. Отпива.): Разбирате ли, случаят е много деликатен. И желая никой да не заподозре нищо.
ФИЛИП: Десет години съм работил в контраразузнаването. Ако това е гаранция…
ПЕТЪР: В такъв случай съм попаднал на точния човек.
ФИЛИП: Бихте ли обяснили?
Пауза.
ПЕТЪР: Подозирам жена си в изневяра.
ФИЛИП: И желаете да я наблюдавам известно време?
ПЕТЪР: Две седмици. През това време ще съм… в командировка… в чужбина… Искам пълни сведения къде ходи и с кого се среща.
ФИЛИП (оглежда се внимателно за момент, търсейки нещо с поглед): Имате ли нейна снимка?
ПЕТЪР: Да, разбира се. (Измъква от джоба си портфейл и вади от него снимка.) Заповядайте!
ФИЛИП (гледа снимката): Много е хубава!
ПЕТЪР (въздиша): В това е проблемът.
ФИЛИП (връща снимката): С колко години е по-млада от вас?
ПЕТЪР: Доста… Двайсет и осем години…
ФИЛИП: И сте материално добре осигурен… (Оглежда стаята.) Сигурно всичко това е ваше…
ПЕТЪР: Мое е… Знам какво си мислите… (Отпива и пали нова цигара.) Не знам защо стои при мене… Сигурен съм, че ме презира. И то толкова силно ме презира, че станах импотентен… Противна история!
ФИЛИП: Разбирам… А жена ви с какво се занимава?
ПЕТЪР: Работи за един от жълтите вестници. По цял ден се вре къде ли не, за да докопа някоя гадорийка…
ФИЛИП: Ако открия нещо, желаете ли да го подкрепя със снимки?
ПЕТЪР: Задължително! (Вади пари от портфейла си.) Ето ви малка сума за текущи разходи.
ФИЛИП: Благодаря!…
ПЕТЪР: Ще ви се обадя след две седмици!
Двамата се отправят към вратата.
Затъмнение.
Осветление в Първа стая. Рано сутрин. Мъжът и Жената дремят във фотьойлите, и двамата имат измъчен вид. Пистолетите са оставени на масата пред тях. Чува се плач на бебе от съседната стая. Плачът става все по-силен и по-дразнещ.
МЪЖЪТ: Направи нещо, за бога! Това бебе не е млъкнало цяла нощ!
ЖЕНАТА: Защо пък аз?
МЪЖЪТ: Защото си жена!
ЖЕНАТА: Това не значи нищо!
МЪЖЪТ: Как така не значи?!… Нали ще ставаш майка…
ЖЕНАТА: Кой?!… Аз ли?!!
МЪЖЪТ: Не днес или утре, но все някой ден…
ЖЕНАТА: Откъде си толкова сигурен?!
МЪЖЪТ: Всички жени стават…
ЖЕНАТА: Но не и аз.
МЪЖЪТ: Защо?!… Да не би нещо да си… повредена?
ЖЕНАТА: Искаш да кажеш „стерилна“.
МЪЖЪТ: Разбираш ме какво искам да кажа.
ЖЕНАТА: Не, не съм „повредена“. (Произнася натъртено „повредена“.)
МЪЖЪТ: Тогава какво?
ЖЕНАТА: Нали ти казах, че мразя да се подувам. Страх ме е, че като почна да се подувам и няма да спра… Ама ти наистина си кретен, като ме измъчваш с подобни дивотии.
МЪЖЪТ: Дори и да не искаш да раждаш, това не значи нищо. На жената ѝ идва отвътре да се грижи за бебета, нали за това е създадена. Идва ден, в който природата заговаря…
ЖЕНАТА: Но не и при мене!
МЪЖЪТ: Ти си по-специална, така ли?
ЖЕНАТА: Аз съм като тебе… с пистолет… дори съм по-добра.
МЪЖЪТ: Дрън-дрън, та пляс!
ЖЕНАТА: Защо не го признаеш?
МЪЖЪТ: Какво има да признавам?!… Слушай, ако не накараш това бебе да млъкне, съседите могат да извикат полиция. Даваш ли си сметка какво ще стане тогава?!
ЖЕНАТА: Казах ти, нищо не мога да направя!
МЪЖЪТ (разярен): Ти си една безподобна кучка! (Излиза през вратата вляво. Чува се гласът му от другата стая.) Млъкни хайде… Хайде, стига си плакало!… Бъди добро бебе!… Няма нищо страшно! (Влиза.) Сигурно е гладно. Моля те, нахрани го!
ЖЕНАТА: Как?
МЪЖЪТ (приближава се застрашително до нея): Нахрани детето!
ЖЕНАТА (вади едната си гърда): Ела, цръкни си колкото искаш!
МЪЖЪТ: По дяволите! (Оглежда се, после отива до хладилника и вади бутилка с мляко) Виж, намерих!… Но е студено…
ЖЕНАТА: Сложи го в съд с топла вода. (Мъжът запушва мивката, слага бутилката в нея и пуска топлата вода.) Сега намери бутилка с биберон и налей млякото в нея!
МЪЖЪТ: Къде да я намеря? (Отваря хладилника и рови в него.) Тук няма никакви бутилки с биберони. (Излиза през вратата вляво и след няколко секунди се връща с бутилка с биберон.) Намерих! (Припряно налива млякото в бутилката, завива биберона и тичешком излиза през вратата вляво. Гласът му от другата стая.) Ей сега! Сега идвам!… Ето, млекцето… Хайде, пий, добро бебе!
Бебешкият плач от другата стая престава. Жената стои замислена няколко мига, след което бавно се приближава до вратата вляво и гледа с любопитство в стаята.
ЖЕНАТА: Храни ли се?
ГЛАСЪТ НА МЪЖА: Смуче като смок!
ЖЕНАТА (смее се): То е като тебе.
ГЛАСЪТ НА МЪЖА: Мисля, че двамата се разбираме… Дори ме харесва, ти как мислиш?
ЖЕНАТА: Не се вживявай толкова много!
ГЛАСЪТ НА МЪЖА: Знаеш ли, аз харесвам децата. Сигурен съм, че един ден ще бъда добър баща.
ЖЕНАТА: Личи си.
ГЛАСЪТ НА МЪЖА (гордо): Нали?… Гледай само как зачерви бузките!… А очичките му!… Ела да видиш как засвяткаха очичките му!
ЖЕНАТА (прави крачка-две към стаята, но се овладява и се спира): Момче ли е, или момиче?
ГЛАСЪТ НА МЪЖА: Не знам… Чакай да видя!
Кратка пауза.
Момиче е!… Господи!…
ЖЕНАТА (заинтригувана и леко уплашена): Какво има?
ГЛАСЪТ НА МЪЖА: Цялата се е омацала в лайна!… Това сигурно е детето на оня копелдак. Не може да не е негово, след като е в неговата къща… Нямаш си на представа с какъв кеф ще му пръсна черепа… Представяш ли си, да зареже така собствената си рожба?! Какъв баща е той?!… Ела да го преоблечеш!
ЖЕНАТА: Остави ме на мира! (Отдръпва се към секцията.)
ГЛАСЪТ НА МЪЖА: И пелените са мокри!
Продължителна пауза.
Влиза Мъжът, стиснал пред гърдите си десетина дебели пачки с долари и ги изсипва на масата.
МЪЖЪТ: Гледай!
ЖЕНАТА (приближава се изумена и взема една от пачките): Къде ги намери?
МЪЖЪТ: Под пелените. Там има още десет пъти по толкова…
Затъмнение.
Осветление във Втора стая. Късен следобед. Михаил, петдесетгодишен, е седнал на един от фотьойлите, вдигнал крака на масата и с чаша шампанско в ръка гледа телевизия. Вратата се отключва и влиза Таня. Затваря припряно вратата и се обляга на нея, диша дълбоко.
МИХАИЛ: Защо се забави?
ТАНЯ: Не знам…
МИХАИЛ: Какво има?
ТАНЯ (приближава се до телевизора и го гаси. Хвърля чантата си на масата.): Имам усещането, че някой ме следи.
МИХАИЛ: Тебе?!.. (Смее се.) Не ставай смешна!
ТАНЯ: Защо? Толкова абсурдно ли ти се вижда?
МИХАИЛ: И кой ще те следи?
ТАНЯ: И аз това се питам – кой?!
МИХАИЛ: Хайде, стига! След като ти постоянно си по следите на някого, съвсем естествено е да започне да ти се струва, че някой е по твоите. Това се нарича професионално изкривяване.
ТАНЯ: Не си прав!
МИХАИЛ: Пийни нещо и ще ти мине. (Налива ѝ шампанско и ѝ подава чашата.)
ТАНЯ: Мерси! (Взема чашата и отпива.)
МИХАИЛ (приближава се до нея и я прегръща): Леко превъзбудена изглеждаш невероятно сексапилна. Аз лично нямам нищо против да си следена.
ТАНЯ: Мръсник!
Михаил я целува страстно, като същевременно с едната си ръка сваля полата ѝ и я опипва отзад. Таня отвръща на целувките му. Докато се целуват, в предния десен край на сцената незабелязано се появява Филип и прави няколко бързи снимки, след което се скрива.
ТАНЯ (изтръгва се от прегръдките на Михаил и си облича полата): Остави ме!
МИХАИЛ (учудено): Ей, какво ти става?!
ТАНЯ: Не сега, моля те!
МИХАИЛ: Значи все пак има нещо?
ТАНЯ: Има.
МИХАИЛ: Ще ми кажеш ли?
Пауза.
ТАНЯ: Бременна съм.
МИХАИЛ: Ти… бременна?!!.. Не от мене, нали?
ТАНЯ: Че от кого другиго?!
МИХАИЛ: От брат ми.
ТАНЯ: От брат ти?!.. Та аз повече от година не съм спала с Петър… Лошото е, че лекарите ми отказват аборт.
МИХАИЛ: Как така?!… Аз ще намеря лекар…
ТАНЯ: Остави, няма смисъл…
МИХАИЛ: Знам един много добър хирург.
ТАНЯ: Не ме ядосвай!
МИХАИЛ: Не те ядосвам, просто се опитвам да ти помогна.
ТАНЯ (гледа го свирепо): Ти знаеш ли, господинчо, че за една година съм абортирала три пъти от тебе?!
МИХАИЛ: Защо не си ми казала?!
ТАНЯ: Вътрешностите ми заприличаха на рендосано шкембе. Нов аборт може да ми коства живота. Последния път стана такъв кръвоизлив, че още не разбирам как оживях… Сега какво ще правим?
МИХАИЛ: Не знам.
ТАНЯ: А да чукаш знаеш! Досега сама се оправях, но вече не мога. Трябва да ми помогнеш!
МИХАИЛ: Казах ти да вземаш хапчета!…
ТАНЯ: Вземам. Отрових се от хапчета, но не помагат!
МИХАИЛ: Знаеш, че съм алергичен към гумата и се обривам целия от презервативи.
ТАНЯ: Кажи как да се измъкнем! В края на третия месец съм. След месец-два ще започне да ми личи.
МИХАИЛ: Ще измислим нещо. (Грабва Таня на ръце и целувайки я, излиза през вратата вляво, която води към спалните.)
Затъмнение.
Осветление в Първа стая. Сумрак. Внушителна купчина пари е поставена върху масата. Жената, седнала на един от фотьойлите, е вперила поглед в парите, а Мъжът, ръфащ сандвич, се разхожда бавно напред-назад.
ЖЕНАТА: Това копеле няма да дойде.
МЪЖЪТ: Ще дойде!
ЖЕНАТА: Вече пети ден го чакаме.
МЪЖЪТ: Подобни мръсници винаги идват. Веднъж чаках един седемнайсет дни. Накрая дойде.
ЖЕНАТА: И какво стана?
МЪЖЪТ: Това, което трябваше. Никой не може да избяга от съдбата, която Босът му е отредил. Трябва да сме търпеливи.
ЖЕНАТА: Тези пари ме подлудяват.
МЪЖЪТ: Избий си ги от главата!
ЖЕНАТА: Никой друг не знае за тях – само аз и ти.
МЪЖЪТ: Босът знае!
ЖЕНАТА: Откъде ще знае?!… Ако знаеше за парите, отдавна да е довтасал.
МЪЖЪТ: Ако не знае – ще узнае… скоро.
ЖЕНАТА: Докато научи, ние ще сме далече.
МЪЖЪТ: Ще ни намери… Където и да отидем, ще ни намери. Спомни си Боби.
ЖЕНАТА: Боби беше глупак.
МЪЖЪТ: Всеки е глупак пред Боса… Боби избяга в Колумбия, скри се в най-затънтеното село, направи си пластична операция, смени си пола, забременя и това не му помогна… Спомням си как донесоха главата му на сребърна табла – беше толкова красива, че всички мъже се влюбихме в нея. Казвам ти, по-красива женска глава не бях виждал и надали ще видя някога… Босът не ни каза веднага чия е главата и изчака десетина минути и чак тогава подхвърли, че това е главата на Боби.
ЖЕНАТА: Може да ви е излъгал.
МЪЖЪТ: Кой?!… Босът?!… Босът никога не лъже… Ще ти кажа нещо. С Боби бяхме много добри приятели и само аз знаех, че в лявата си ноздра има три косъма – един бял, един кафяв и един черен. Боби ги подрязваше редовно, така че да не се виждат.
ЖЕНАТА: Тогава ти откъде знаеш за тях?
МЪЖЪТ: Боби си режеше космите с моите ножички. Идваше веднъж седмично вкъщи, уж да ме види, но аз знаех, че е заради ножиците. Влизаше в банята и си режеше космите. Космите залепваха за ножиците, които Боби никога не измиваше. Така аз научих за трите косъма на Боби. А това на никого не съм го казвал, дори и на Боса… Та когато се приближих до таблата и погледнах в лявата ноздра…
ЖЕНАТА: Е?
МЪЖЪТ: Вътре имаше един бял, един кафяв и един черен косъм. И разбрах, че това наистина е главата на Боби.
ЖЕНАТА: Не издържам да ги гледам повече тези пари! Казвам ти, побъркват ме!… Хайде да си ги разделим! Аз ще взема своя дял и ще се махна.
МЪЖЪТ: Няма твой и мой дял. А и никъде няма да мърдаш! Казах ти, докато не очистим онова копеле, никъде няма да мръднем! Мръднем ли, нас ще очистят… Разбери, Босът знае къде сме и какво правим. Ако има промяна в ситуацията, той ще ни извести.
ЖЕНАТА: Не се ли страхуваш, че мога да те гръмна и да взема всичките мангизи за себе си?
МЪЖЪТ: Ти не си толкова глупава.
ЖЕНАТА: А аз се страхувам…
МЪЖЪТ: От мене?
ЖЕНАТА (кима): Да, от тебе.
МЪЖЪТ: Че нали аз намерих парите?! Можех и да не ти кажа, можех, нали?!
ЖЕНАТА: Така е, но оттогава минаха пет дни… Чакай, възможно ли е Босът да е оставил парите?
МЪЖЪТ: Босът?!… Защо?
ЖЕНАТА: За да ни изпита.
МЪЖЪТ: Босът не изпитва никого. Ако се е съмнявал в нас, досега да сме при Свети Петър…
ЖЕНАТА: Така е… Колкото и да ми се иска, няма да те убия и да избягам с парите. Дори и случайно да се изплъзна, знам, че съм нула извън Организацията…
МЪЖЪТ: Радвам се, че толкова добре разбираш всичко… (Отива до хладилника и го отваря.) Господи, хладилникът е празен!
ЖЕНАТА: Ти ядеш като прасе, как няма да е празен?
МЪЖЪТ: Ами сега?!… И млякото за бебето е на привършване…
ЖЕНАТА: Ще отида да купя! (Вади няколко банкноти от една от пачките и става.)
МЪЖЪТ: Чакай!
ЖЕНАТА: След десетина минути съм тук, знам един супермаркет на ъгъла.
МЪЖЪТ: Някой може да те види, опасно е. А и Босът не би одобрил подобна постъпка.
ЖЕНАТА: Нямаме избор, особено ти, дето през половин час се тъпчеш.
МЪЖЪТ (колебае се): Не, не можем да излезем. (Отваря шкафовете над печката и хладилника.) Виж, има ориз, спагети и консерви. С тези запаси ще издържим още седмица.
ЖЕНАТА: А мляко за детето?
МЪЖЪТ: По дяволите! (Крачи нервно.) Чакай, сетих се!
ЖЕНАТА: Какво?
МЪЖЪТ: Ще поръчаме от супермаркета – така е по-безопасно. Какво ще кажеш, не съм ли гениален?
ЖЕНАТА: Щом ще се обаждаш в супермаркета, тогава се обади и в болницата и извикай лекар!
МЪЖЪТ: Лекар ли?!… За какъв дявол ни е притрябвал лекар?! Ти не изглеждаш болна, аз съм добре…
ЖЕНАТА: Бебето май е вдигнало температура.
МЪЖЪТ: Как така?!… Била си при бебето?!
ЖЕНАТА: Да, докато ти беше в тоалетната.
Мъжът излиза през вратата вляво и се връща след няколко секунди.
МЪЖЪТ: Трескаво е!… Цялото му телце гори.
ЖЕНАТА: Трябва да се отървем от това бебе… Да повикаме лекар и да му го дадем.
МЪЖЪТ: И какво ще му кажеш на този лекар – ние сме убийци, чакаме да гръмнем един мръсник, а това бебе, изглежда, е негово… Това ли ще му кажем?!
ЖЕНАТА: Добре де, това не беше добра идея. Трябва да измислим нещо друго.
МЪЖЪТ: Детето няма да пипаш! Като свършим с оня, ще го занесем на Боса заедно с мангизите и той ще реши какво да прави… Слушай, искам да ти кажа нещо.
ЖЕНАТА: Слушам те.
МЪЖЪТ: Не се прави на кучка! Знам, че не си кучка, така че не се прави на такава!
ЖЕНАТА: Ей, ти няма да решаваш всичко!
МЪЖЪТ: Не решавам нищо – Босът е решил какво да прави. А сега ми дай шибания телефон да се обадя в болницата и в супермаркета!
Жената става и подава от секцията телефона на Мъжа, който започва да набира.
МЪЖЪТ: Ало, болницата ли е?
Затъмнение.
Осветление във Втора стая. Вечер. Стаята е празна. Звъни се. Таня излиза през вратата вляво. Облечена е в домашен къс халат. Отваря другата врата, на прага стои Филип.
ФИЛИП (усмихва се фамилиарно): Добър вечер!
ТАНЯ: Какво желаете?
ФИЛИП: Да поговорим.
ТАНЯ: Да поговорим? Познаваме ли се отнякъде?
ФИЛИП: Не е необходимо.
ТАНЯ: С непознати не разговарям. (Понечва да затвори вратата.)
ФИЛИП (задържа с ръка вратата): На ваше място не бих се противил. (Влиза.)
ТАНЯ (затваря вратата след него): Говорете!
ФИЛИП: Хубав апартамент!… Знаете ли, страшно ми харесва… Мисля, че добре би ми се отразил един такъв апартамент. И бих казал, тъкмо навреме… Да, с удоволствие бих пийнал нещо. Какво ще кажете за едно уиски с лед… с много лед!
ТАНЯ: Нямам уиски. А и да имах нямаше да ви предложа.
ФИЛИП: Никак не сте любезна.
ТАНЯ: Не, не съм… И така, за какво сте дошли?
ФИЛИП (вади бавно от вътрешния джоб на сакото си няколко снимки и ѝ ги подава): Дойдох да ви покажа това… Помислих си, че може да ви заинтересуват.
ТАНЯ (гледа снимките, ръцете ѝ започват да треперят): Кой сте вие?
ФИЛИП (Издърпва грубо снимките и си ги прибира в джоба): Какво ще кажете?
ТАНЯ: …Вие сте частно ченге. И работите за мъжа ми… Той ви е наел, нали?!
ФИЛИП: Да предположим.
Пауза.
ТАНЯ: Мъжът ми видял ли е вече снимките?
ФИЛИП: Да предположим, че не.
ТАНЯ: Какво искате от мен?
ФИЛИП: Ако тези снимки попаднат в ръцете на мъжа ви, с вас е свършено, разбирате това много добре, нали? Но аз ще се опитам да ви спася. И понеже всичко на този свят си има цена, предлагам ви сделка…
ТАНЯ: Каква сделка?
ФИЛИП: Да убиете мъжа си… И да ми дадете половината от наследения имот срещу снимките.. (Усмихва се.) Е, бих се задоволил и с по-малко, да речем, с този апартамент.
ТАНЯ: Вие да не сте луд?! Как си позволявате да ми говорите по този начин?!
ФИЛИП: Защо не?! Вие сте една безскрупулна кучка… Бивша стриптизьорка, бивша проститутка, бивша наркоманка, бивша…
ТАНЯ: Животът ме направи такава. Нима съм виновна, че съм се родила в колиба и с малоумни родители?! Вие никога не сте били гладен и не знаете какво е да ровиш в бунището всеки ден за парче мухлясал хляб. Хората не се раждат равни… Но аз въпреки всичко обичам съпруга си. Не ми вярвате, че го обичам, нали?… Вярно е, сексът не върви, обаче сексът не е най-важното в един брак. Ще ви призная нещо, не аз издигам в проблем секса, а мъжът ми. Той мисли, че с една жена трябва да прави секс, няма ли секс – няма истинско отношение. Всички мъже сте извратени, кога най-после ще разберете, че ние не сме ви сексуални роби или кукли за наслада…
ФИЛИП (ръкопляска): Браво!… Браво!… Знаете ли, никога не съм слушал толкова много глупости да се кажат за толкова кратко време. С удоволствие бих вечерял някой път с вас… Но първо да си свършим работата! Помислете! Имате десет дни на разположение. На единайстия ще ви се обадя. (Тръгва към вратата, но се спира, стои замислен за момент, после се обръща.) След като вие ми се доверихте за миналото си, ще ви върна жеста. Моите родители нямаха дори колиба – живееха в една дупка.
ТАНЯ: Дупка ли?!
ФИЛИП: Да, бяха партизани и живееха в землянка. И аз се хранех с каквото намеря около землянката – окапали листа, корени, бръмбари, мравки, червеи… Така че не само вие сте имали трудно детство. (Въздиша и отваря врата.) Ние с трудното детство трябва да си помагаме. Не е честно да задържите всичко за себе си. Повярвайте ми, аз съм на ваша страна. (Излиза.)
Затъмнение.
Осветление в Първа стая. Мъжът е седнал на фотьойла, яде сандвич и гледа телевизия. Жената се е изправила срещу него и му говори гневно.
ЖЕНАТА: Ще ми кажеш ли защо вчера каза на доктора, че детето се казва Мария?!
МЪЖЪТ: Това име ми дойде на ум.
ЖЕНАТА: Лъжеш! Знам защо я нарече Мария…
МЪЖЪТ: Добре де, какво значение има как съм я нарекъл… Не можех да кажа на доктора, че не знам как се казва, нали?… А и тебе нали не те интересува детето, аз ще се грижа за него.
ЖЕНАТА: Ще ти кажа защо я нарече Мария… Защото майка ти се казва Мария.
МЪЖЪТ: Дори и така да е…
ЖЕНАТА: Значи признаваш?! Слушай, това дете с нищо не е заслужило името на една кучка!
МЪЖЪТ (спира да яде): Кой е кучка, майка ми ли?!
ЖЕНАТА: Тя те е излъгала за кръвта на баща ти. Всички тези преливания на „А плюс“ и „В“ са невъзможни. Аз съм учила една година медицина и поне това знам!
МЪЖЪТ (скача, лови я за дрехите и я вдига): Нищо не знаеш… А сега запомни едно – майка ми не е кучка и не лъже! Ако още веднъж я наречеш така, ще ти изтръгна езика – ясно ли е? (Пуска я и тя се свлича на фотьойла. Започва да хлипа. Мъжът крачи нервно напред-назад из стаята. Изведнъж взема ваза от секцията и я троши.) Значи майка ми ме е излъгала?! Собствената ми майка ме е излъгала. Господи, ще я убия, казвам ти, ще я убия!… Не, тя вече не ми е майка, тя е една кучка, а една кучка не може да ми бъде майка! (Блъска с юмрук по секцията.) Ще я убия, после ще убия и себе си, защото аз съм един кучи син, а кучите синове не заслужават да живеят! Защо да живеят?!… И братята ми са кучи синове – ще убия и тях!… Винаги съм усещал, че нещо не е наред с мене, постоянно нещо ме гложди, ей тук… (Сочи гърдите си.) Сега разбирам, аз съм просто един гаден кучи син и всичко, до което се докосна, загива…
ЖЕНАТА (спряла е да плаче и наблюдава Мъжа): Извинявай!
МЪЖЪТ: Какво?!
ЖЕНАТА: Аз те излъгах… Не ме гледай така! Излъгах те за кръвта – една част не може да се прелее, но когато цялата кръв се сменя – тогава може…
МЪЖЪТ: Кучка!
ЖЕНАТА: Да, кучка съм. Понякога ставам кучка и тогава знам, че съм кучка, но не мога да се спра, защото нещо в мене иска да съм кучка. Сега вече не съм кучка, мина ми… Съгласна съм детето да се казва Мария. Но обещай, че друг път ще ме питаш, когато стане въпрос за Мария…
МЪЖЪТ (клати глава): Тц, тц… Няма да стане. Мария е моя! Знаеш ли какво реших? Аз ще я взема със себе си и ще се грижа за нея.
ЖЕНАТА: Ти?!… Откъде-накъде ти?!… Босът никога не би я дал на теб! Та ти си убиец!
МЪЖЪТ: Мария ме харесва и аз я харесвам…
ЖЕНАТА: Добре, и утре, като я попитат какво работи татко, тя какво ще им каже?… „Тате убива хора… “
МЪЖЪТ: Тебе какво те засяга това?
ЖЕНАТА: Засяга ме!
МЪЖЪТ: Значи не си безразлична към Мария?!
МАРИЯ: Засяга ме това, че ти се опитваш да решаваш всичко сам. Искам равноправие!
МЪЖЪТ: Нямам нищо против. Ще си получиш половината от правата, но не забравяй, че те вървят в комплект със задълженията – да поемеш част от къщната работа, например да сготвиш. Писна ми да ям тези сандвичи… Е, съгласна ли си?
Пауза.
ЖЕНАТА: Съгласна съм… В такъв случай, щом първото име е от тебе, фамилията на Мария трябва да е от мен. Така ще сме квит.
МЪЖЪТ: Не, не, това няма да стане! Забрави го!
ЖЕНАТА: Нали всичко ще делим по равно?
МЪЖЪТ: Не ми харесва твоята фамилия! А и не разбирам откъде-накъде ще носи твоята фамилия!
ЖЕНАТА: Нали направих отстъпка – длъжен си и ти да направиш.
Дълга пауза.
МЪЖЪТ: Как се казва майка ти?
ЖЕНАТА: Защо?
МЪЖЪТ: Отговори ми като те питам!
ЖЕНАТА: Ана.
МЪЖЪТ: Тогава ще я кръстим Мариана. Какво ще кажеш?
ЖЕНАТА: А фамилията?
МЪЖЪТ: Ще решим по-късно. Засега на Мариана не ѝ трябва фамилия.
ЖЕНАТА (колебливо): Добре.
МЪЖЪТ: Сега, ако обичаш, сготви нещо!
ЖЕНАТА: Не мога да готвя.
МЪЖЪТ: А какво можеш да правиш?
ЖЕНАТА: Не знам. (Започва да хлипа.)
МЪЖЪТ (колебае се за момент, после отива и я прегръща, гали я по косата.): Хайде, хайде, успокой се!
ЖЕНАТА: Ще се побъркам!… Мен… мен наистина за нищо не ме бива.
МЪЖЪТ: С всеки е така. Животът е шибана кучка… Слушай, искаш ли двамата да се опитаме да сготвим нещо – може пък да стане, а?
ЖЕНАТА (кима): Добре!
Двамата тръгват към кухненския бокс.
Затъмнение.
Осветление във Втора стая. Ден. Вратата в дъното се отключва и в стаята влизат Петър и Филип. Петър мъкне голям черен куфар.
ФИЛИП: Как мина командировката ви в чужбина?
ПЕТЪР: Изморително. Да не споменавам, че през цялото време мислех какво става тук. Тази сутрин не издържах и хванах обратния самолет.
ФИЛИП: Напълно ви разбирам. Да си призная вашето обаждане не ме изненада, аз очаквах да се върнете по-рано.
ПЕТЪР: Наистина ли?… Нещо за пиене?
ФИЛИП: Не пия, благодаря.
ПЕТЪР: О, забравих, извинете ме! Аз ще си налея… (Налива си.) Е, открихте ли нещо?
ФИЛИП (вади от джоба си няколко снимки и му ги подава): Заповядайте!
ПЕТЪР (взема снимките и ги разглежда): Какво е това?!.. Не разбирам!
ФИЛИП: И аз не разбирам. Защо ме излъгахте?
ПЕТЪР: Кой ви е разрешил да правите тези снимки?!
ФИЛИП: Мразя да ме лъжат!
ПЕТЪР: Не е ваша работа къде ходя…
ФИЛИП: Ходете си, вие сте свободен човек, а също се срещайте с когото си искате, но не ме лъжете. Аз не ви попитах къде ще ходите, вие сам ми казахте. И след като ме излъгахте, значи сам разтрогнахте нашия договор.
ПЕТЪР: Вие сте ме проследили?!
ФИЛИП: Открих, че вие съвсем не сте импотентен.
ПЕТЪР: Никога не съм твърдял това. Казах ви, че съм импотентен само в присъствието на жена ми.
ФИЛИП: И в присъствието на предишната си жена също, и на по-предишната… Оказа се, че вие сте имали петнайсет брака в последните двайсет и седем години, и всичките с много по-млади жени от вас. И всеки път ставате импотентен със съпругата си. И понеже всичките са в засилена полово активна възраст, в един момент не издържат и си намират любовник. Вие наемате частно ченге, разобличавате ги и после се жените отново.
ПЕТЪР: Дори и така да е, вас това не ви интересува. А сега ми кажете проследихте ли жена ми!
ФИЛИП: Ще дойдем и до това, спокойно!
ПЕТЪР: Какво желаете?
ФИЛИП: Ако дам тези снимки на жена ви, тя ще ви осъди и ще вземе половината от имуществото ви, а с по-добър адвокат дори и повече от половината. И понеже двамата не сме в договорни отношения, което ще рече, че вие не можете повече да ме експлоатирате, аз ви предлагам сделка – сделка между свободни електрони.
ПЕТЪР: Каква сделка?
ФИЛИП: Искам половината от това, което би получила жена ви, ако и дам снимките.
ПЕТЪР: Вие сте луд!
ФИЛИП: Когато видях, че вместо към летището поемате в обратна посока нещо в мене експлодира, подпали се. Скоро тези пламъци прераснаха в пожар, а той – в революция. Ще ви призная нещо – единствената истинска революция е в душата – това моите родители никога не разбраха, те бяха партизани и цял живот мечтаеха за революция.. Но така и не я дочакаха – те чакаха сигнал от други, а и на тези „други“ не им трябваше революция, защото те бяха купени… Е, ще се споразумеем ли? (Взема снимките и си ги прибира.)
ПЕТЪР: Разберете ме, не съм виновен, че Господ ме е създал такъв какъвто съм и е разпалил в мене пламъка на вечното неудовлетворение. Аз също съм бунтар като вас… Да, да, ние сме съюзници, а не врагове. Спомнете си Дон Жуан – бил е бунтар и революционер. Цял живот е търсил идеалната жена. Аз се усещам негов продължител. И това е моята революция. Вие извършихте вашата, така че, моля ви, помогнете ми и аз да извърша моята!
Вратата в дъното се отключва и влиза Таня. Вижда Филип и Петър и застива. Петър също се сконфузва.
ПЕТЪР (нервно): Здравей, мила!… Аз се върнах… малко по-рано… Защо стоиш така на вратата?!.. Влизай, ела да ти представя един мой… приятел (Кашля.)… съмишленик… с него двамата имаме много общи разбирания… идеи за…
ФИЛИП: За свободата… за идеалите… и експлоатацията.
ПЕТЪР: Точно така, а също и за бунта и… бягството…
ФИЛИП: …бягството като търсене (към Петър.) според вас и бунта в тъмните глъбини – затвори на човешката душа според мене.
ПЕТЪР (към Филип): Да, това е вашият оригинален поглед към проблематиката на човешката…
ФИЛИП: …на човешката екзистенция…
ПЕТЪР: …която подобно сянка е… наша неизменна спътница. (Приближава се до Таня, избутва я внимателно навътре и затваря вратата.) Филип, това е Таня, жена ми, Таня, това е Филип.
ФИЛИП (подава ръка): Много ми е приятно, госпожо!
ТАНЯ (стои с отпусната ръка): Аз… Аз… такова… Малко съм уморена. Ако не възразявате, ще ви оставя. (Тръгва към вратата вляво.)
Звъни се. Таня се спира. Петър и Филип се обръщат към вратата.
ПЕТЪР (преодолява изненадата си; към Таня): Чакаш ли някого?
ТАНЯ (с несигурен тон): Не… Никого не чакам.
Звъни се отново, този път по-продължително. Петър отива до вратата и отваря. Отвън стои Михаил. Михаил вижда Петър и отваря уста.
МИХАИЛ: Здравей, Петър, минавах оттук, видях колата ти долу и реших да се отбия. (Вижда Таня.) Здравей, Таня, как си, отдавна не сме се виждали?!
ПЕТЪР: Колата ли си ми видял, Михаиле?!
МИХАИЛ: Да, долу на тротоара…
ПЕТЪР: Моята е в гаража, току-що я оставих там.
МИХАИЛ (леко объркан): О, така ли?!… Тогава е била някоя друга, сбъркал съм. Ти толкова често си сменяш колите, че не мога да ги запомня… Виждам, че имате гости…
ПЕТЪР: Да… Един приятел… Запознайте се! (Към Филип.) Това е брат ми!
МИХАИЛ (подава ръка): Приятно ми е, Михаил!
ФИЛИП (доволно и с усмивка оглежда Михаил): Филип! Изненадан съм приятно.
МИХАИЛ: Вие?!… От какво?
ФИЛИП: Ами… Петър не ми беше казал, че има брат.
МИХАИЛ (към Петър): Не искам да преча на срещата ти с… Филип. Ще ти се обадя тези дни да се видим.
ФИЛИП (към Михаил): Ще тръгнем заедно ако не възразявате. Аз мисля че Петър и Таня искат да останат сами и да си кажат някои неща. (Лови Михаил под ръка и почти насила го извежда от стаята.)
Затъмнение.
Осветление в Първа стая. Стъпил върху един стол и облечен в работни дрехи, върху които е препасан пистолет, Мъжът боядисва стените на стаята с голяма четка. През вратата вляво влиза Жената – силно е развълнувана. Облечена е по домашному и с пантофки. На кръста ѝ виси препасан пистолет.
ЖЕНАТА: Каза мм… мама.
МЪЖЪТ (спира да боядисва): Какво?
ЖЕНАТА: Ма-ма… Ма-ма… Каза ми мама.
МЪЖЪТ: На тебе?!
ЖЕНАТА (плаче): Да!.. Да.. На мене… Ма-ма!
МЪЖЪТ: Не може да бъде!
ЖЕНАТА: Проговори!… Каза мама.
МЪЖЪТ: Проговори?!!… Сторило ти се е!…
ЖЕНАТА: Каза ми мама. Чух го. И ми се усмихна.
МЪЖЪТ: Чакай! Откъде Мариана ще знае думата мама?!
ЖЕНАТА: Мама!
МЪЖЪТ: Ти си я учила да ти казва мама?!!.. Кучка, как смееш да учиш Мариана на нещо, без да ме питаш?! Мариана е моя!
ЖЕНАТА (лови го за ръцете и го дърпа): Ела, моля те, ела, ела да я чуеш!
Двамата излизат през вратата вляво. Гласовете им от другата стая.
ЖЕНАТА: Хайде, миличка, кажи ма-ма!… Хайде, кажи ма-ма!
ДЕТСКИ ГЛАС (завалено): Ма-ма.
ЖЕНАТА: Чу ли?!… Каза го!… Каза го!
МЪЖЪТ: А сега кажи тате… Та-те!… Хайде, гълъбче мое, кажи та-те!
ДЕТСКИ ГЛАС: Та-та… Та-та…
МЪЖЪТ: Тата… Чу ли каза та-та?!
ДЕТСКИ ГЛАС: Тата… Ма-ма…
МЪЖЪТ: На тате гълъбчето! Браво, страхотна си!… Я стани сега!… Стани!… Стани!… А, така! Браво, станахме! А сега ела при татко!… Хайде, ела… Можеш сама… Точно така!… Ето, тата е тук, направи само две крачки и си при тата… Пусни се… Така, браво!… Сега крачка напред… и още една… Браво!… Браво!… Видя ли, Мариана проходи!… Проходи!… Ходи!
ЖЕНАТА: Иска пистолета ти!
МЪЖЪТ: Не… Не, Мариана с пистолета не можеш да си играеш! Виж само колко много играчки сме ти купили, виж колко са хубави! (Чува се детски плач.)
ЖЕНАТА: Още миналата седмица ти казах да скрием шибаните пистолети, знаех си, че така ще стане… Дай Мариана на мен!… Ела, Миличко, ела при мама! Хайде, сега ще набием този лош татко, дето не ти дава да си играеш с пистолета му! (Плачът спира.)
МЪЖЪТ: Не я учи да ти казва мама… и не ме наричай лош татко пред нея, чу ли?
Влиза в стаята, взема четката, качва се на стола, стои замислен няколко секунди, хвърля четката на пода и слиза от стола.
ЖЕНАТА (влиза): Заспа.
МЪЖЪТ: Девет месеца дремем тук, писна ми!… Не искам да чакам повече, не мога да чакам повече!
ЖЕНАТА: Никой не те пита дали искаш.
МЪЖЪТ: На тебе май ти хареса тук, а?
ЖЕНАТА: Ти го казваш… Слушай, докога ще ми се мотаеш с тази четка из стаята? Една седмица не можеш две калпави стени да боядисаш, засрами се!
МЪЖЪТ: Стига си крещяла! Ще ги боядисам!
ЖЕНАТА: Не ти крещя, само ти казвам… И ако обичаш, преди да продължиш с боядисването, се обади в супермаркета и напълни хладилника! А също поръчай и нови дрехи за Мариана, че тези вече ѝ окъсяха. (Вади от джоба си лист и го подава на Мъжа.) Ето, тук съм записала всичко… (Тръгва към кухненския бокс, но се спира.) Обеща да ми купиш рокля, обувки и бельо. Моля те, поръчай ги от хубав магазин!
МЪЖЪТ: Много харчим!
ЖЕНАТА: Имаме пари – харчим.
МЪЖЪТ: Парите не са наши.
ЖЕНАТА: Аз не стоя, драги, тук по собствено желание. Това са текущи разходи, нали така се разбрахме?! А и защо да мизерствам? Не стига че девет месеца носът не сме си показвали навън, ами и да се стискаме… За какво да се стискаме?!… Кажи ми, за какво! Знаеш ли, ще ти кажа нещо – ти си един много, ама много скучен и стиснат мъж. Ако бях на твое място, щях да поръчам бутилка френско шампанско за довечера, няколко плочи с хубава музика. И цветя. Ти никога не се сещаш да ми купиш цветя, аз толкова много обичам цветя…
МЪЖЪТ: Стига, писна ми от твоите брътвежи!
ЖЕНАТА: Няма да млъкна, докато не се научиш да си вършиш работата!
МЪЖЪТ: Знам какво правя!
ЖЕНАТА: Кранът в банята тече, аз ли да го сменя?!
МЪЖЪТ: Не тече!
ЖЕНАТА: И кранчето на тоалетната чиния тече.
МЪЖЪТ: Защо не вземеш да се махнеш оттук? Така и така само изнервяш обстановката… Виж, ръцете ми треперят, утре ще дойде онова копеле и аз няма да мога да го уцеля… Виж докъде ме докара!
ЖЕНАТА: Няма да си отида!
МЪЖЪТ: Ще си отидеш и ще обясниш на Боса защо съм те изгонил.
ЖЕНАТА: Ти защо не си отидеш и не обясниш на Боса, че аз съм те изгонила?! Хайде, отивай си, нали искаше да се махаш?!
МЪЖЪТ: Не, ти ще си отидеш! (Спуска се към Жената, но тя успява да се изплъзне от него и бяга през вратата вляво. Мъжът я следва.)
Затъмнение.
Осветление във Втора стая. Таня и Петър са в същото положение, в което ги оставихме в предишната сцена. Двамата изглеждат не на себе си и говорят едновременно.
ТАНЯ: Нека да обясня…
ПЕТЪР: Не, ти слушай!…
ТАНЯ: Този мръсник ти е показал…
ПЕТЪР: Аз го наех…
ТАНЯ: …Гадно копеле е…
ПЕТЪР: Не бях в чужбина, вярно е…
ТАНЯ: Нека да обясня!…
ПЕТЪР: Всъщност какво стана…
ТАНЯ: Брат ти…
ПЕТЪР: Момичето на курорта…
ТАНЯ: Чиста случайност…
ПЕТЪР: Бях подведен…
ТАНЯ: Между нас няма нищо…
ПЕТЪР: Не я познавам…
ТАНЯ: …И никога не е имало…
ПЕТЪР: Случайна среща…
ТАНЯ: И сега копелето ме изнудва…
ПЕТЪР: Снимките…
ТАНЯ: Снимките…
ТАНЯ: Аз с брат ти…
ПЕТЪР: В леглото с момичето…
ТАНЯ: Бях заставена…
ПЕТЪР: Принудиха ме…
ТАНЯ: Беше капан…
ПЕТЪР: Капан…
ТАНЯ: Петдесет процента…
ПЕТЪР: Двайсет и пет процента…
ТАНЯ: От имуществото ти…
ПЕТЪР: От имуществото ми…
ТАНЯ: Знам, че знаеш…
ПЕТЪР: Знам, че ти е казал…
Изведнъж двамата спират да говорят един през друг и се гледат в очите.
ТАНЯ: Какво?!
ПЕТЪР: Какво каза?!
ТАНЯ: А ти?!… Не си бил в чужбина?!
ПЕТЪР: С Михаил?!!
ТАНЯ: На курорт с друга?!
ПЕТЪР: Кучка!
ТАНЯ: Мръсник скапан!
ПЕТЪР: Със собствения ми брат!
ТАНЯ: Правиш се на импотентен?!
ПЕТЪР: Ще те убия! И него!!
ТАНЯ: Ще те унищожа!
ПЕТЪР: Ти ме разори!
ТАНЯ: Съсипа ми живота!
ПЕТЪР: Парите ми!
ТАНЯ: Жилището!
ПЕТЪР: Махай се!
ТАНЯ: Няма да ти се размине! До дупка ще те гоня! Мразя те!
ПЕТЪР: След пет минути да те няма!
ТАНЯ: Ти се изнасяй! Върви при пачаврата си!
ПЕТЪР: Жилището е мое!
ТАНЯ: Може да е твое… но аз съм бременна.
ПЕТЪР: Какво?!!
ТАНЯ: Бременна съм!
ПЕТЪР: Кучка! Ще те убия!
ТАНЯ: „Съпругът е баща на детето…“ – така пише в закона.
ПЕТЪР: Ще оспоря бащинството!
ТАНЯ: Не можеш, преди да се роди детето.
ПЕТЪР: От брат ми е нали?!
ТАНЯ: Детето е от теб – след като спиш с пачаври по курортите, значи си могъл да спиш и с мене!
ПЕТЪР: Ти няма да родиш това дете! Ще го махнеш!
ТАНЯ: Не, няма да го махна!
ПЕТЪР: Ти се шегуваш с мене!… Шегуваш се, че си бременна, нали? Аз те познавам, ти никога не си искала дете… Знам, че мразиш децата, алергична си към тях, сама си ми го казвала…
ТАНЯ (вади лист хартия от чантата си и му го подава): Ето, чети!
ПЕТЪР (взема листа и чете.): Бременна – в четвъртия месец?!… Нарочно забременя, нали?
ТАНЯ: Нарочно!
ПЕТЪР: Значи война?!
ТАНЯ: Ти я почна! Нае частно ченге и го пусна по петите ми.
ПЕТЪР: Не аз, а ти започна войната… Започна я много отдавна. Дори си привлякла и брат ми на своя страна.
ТАНЯ: Ако с поглед се убиваше – досега да си изпепелен!
ПЕТЪР: Знаеш ли, още сега ще свърша с тебе. После ще те разтворя в киселина заедно с гадния ти зародиш!… Ще ви източа в канализацията. А утре сутринта ще те обявя в полицията за изчезнала. (Тръгва към нея.)
ТАНЯ (отстъпва към секцията, вади бутилка с шампанско и я лови за гърлото.): Хайде, хвани ме!… Хвани ме и ще те разпоря!
В това време вратата се отваря и на прага застава Михаил. Таня бързо скрива бутилката зад гърба си.
МИХАИЛ (влиза и затваря вратата след себе си): Филип ми каза всичко.
ТАНЯ: И теб е изнудил, нали?
МИХАИЛ: Сега знам всичко… за пъкления ви план.
ПЕТЪР: Какъв план?! Няма никакъв план срещу тебе.
МИХАИЛ: Видях снимките, които сте му поръчали. (Към Таня.) Кучка! Аз да си блъскам главата как де те спасявам, а ти… Ти си се съюзила с брат ми…
ПЕТЪР: А защо ни е да те…
МИХАИЛ: Какво? Да ме убивате ли?!
ПЕТЪР: Не съм казал да те убиваме. А и защо ни е да те убиваме?!
МИХАИЛ: Заради парите!
ПЕТЪР: Глупак! Аз имам достатъчно пари.
МИХАИЛ (сочи Таня): Но тя няма… Добре знаете, че ако тези снимки излязат в медиите, с моята политическа кариера е свършено. И аз ще трябва да се самоубия. Защото един политик, освен да е политик, за нищо друго не става…
ТАНЯ: Филип изнудва и нас… Разбираш ли, и нас?!
МИХАИЛ: Не вярвам!
ТАНЯ: И тримата ни е оплел в паяжината си. Затова дай да решим как да се отървем от него!
МИХАИЛ: Вие двамата сте семейство. А всяко семейство е генератор на престъпност, меркантилност, егоизъм, цинизъм…
ПЕТЪР (към Михаил): Искам да знам защо си спал с жена ми!
ТАНЯ (към Петър): Това не е най-важното в момента!
ПЕТЪР: За мене е! Искам обяснение!
МИХАИЛ: Не отричам, че и вие сте изнудвани. Но вие искате да платите с моите пари. Аз нямам жена, нямам и деца… поне не родени. Ако умра, Петър ще наследи всичко, дори и политическата ми кариера – нали носи същата фамилия, а тя е важната за обществото, на него повече не му се полага да знае…
ПЕТЪР: Ти си превъртял!
МИХАИЛ: Но аз не съм тъпо колепе, че да се хвана на въдицата ви, аз съм политик… (Смее се.) Знаете ли какво… Мисля да ви убия… (Смее се.) Ако ви убия, ще наследя всичко… (Към Петър.) Ти нямаш деца, така че всичко ще дойде при мене. (Вади пистолет и го насочва към двамата.)
ТАНЯ: А мене защо ще убиваш, аз нямам нищо!
МИХАИЛ: Ако те оставя жива, ти ще наследиш половината от братовото имущество.
ТАНЯ: Ще се разведа.
МИХАИЛ: Не става. Ти си бременна и брат ми се презумира баща на детето.
ТАНЯ: Ще го… Ще се отърва от него, обещавам!
МИХАИЛ: Не ти вярвам. Освен това ставаш свидетел на убийство и един ден можеш да ме предадеш… Хайде, казвайте си молитвата и да ви гърмя! (Поглежда часовника си.) След петнайсет минути имам среща с президента – ще дискутираме мерките за укрепване на нравствените устои в семейството и обществото.
ПЕТЪР: Няма да го направиш, нали? Ти си ми брат и само ме изпитваш…
МИХАИЛ: Да, брат съм ти. И именно защото съм ти брат, ще те убия.
ПЕТЪР: Не го правиш заради парите, нали? Кажи ми, че не ме убиваш само заради парите ми и аз ще се успокоя.
МИХАИЛ: Само заради парите е.
ПЕТЪР: Знам, че не е, не ме лъжи! (Сочи Таня.) Ако е заради нея – давам ти я! Аз на брат си не отказвам нищо – дори и жена си!
МИХАИЛ: Знам, че не ми отказваш… Затова и спах с нея, и с всичките ти петнайсет жени.
ПЕТЪР: Какво?!… Всичките ми жени си чукал?!
МИХАИЛ: Да, всичките… В това е и проблемът – че една жена ме харесва само след като се омъжи за тебе. Аз никога не съм имал други жени в живота си. Защо все трябва да съм втори, все да съм в сянка?!… Защото сега и като политик пак съм в сянка – министър в сянка (Поглежда часовника си.) и имам среща с президента в сянка, който ще ме чака под една сянка… (Смее се.) А сега сбогом, ще се видим в Пъкъла! (Натиска спусъка, но пистолетът не гърми.) Какво му стана на този пистолет?!
ПЕТЪР: Сигурно не си го заредил!
МИХАИЛ: Зареден е.
ТАНЯ: А предпазителя махнал ли си?
МИХАИЛ: Какъв предпазител? (Отстъпва и гледа пистолета.)
ТАНЯ: Ето този! (Нахвърля се с бутилката върху него.)
ПЕТЪР: Мамка ти гадна! (Грабва изпуснатия от Михаил пистолет и го удря няколко пъти.)
В това време в десния преден ъгъл на сцената се появява Филип и започва да снима.
ТАНЯ: Гадно копеле! (Скача върху корема му.)
ПЕТЪР: Мръсник мръсен! (Рита го в гърдите.)
Тялото на Михаил се отпуска безжизнено. Филип прави още няколко снимки и се оттегля незабелязано.
ПЕТЪР: Убихме!
ТАНЯ: Заслужи си го!
ПЕТЪР: А сега?
ТАНЯ: Какво сега?! Къде е киселината?… Дето я беше приготвил за мене…
ПЕТЪР: Долу в мазето е… Ти полудя ли?! Как така собствения си брат ще разтворя в киселина?!
ТАНЯ: Не ставай сантиментален!
ПЕТЪР: Права си! Сега не е време за сантименти… Слушай, предлагам ти споразумение…
ТАНЯ: Какво споразумение?!
ПЕТЪР: Да се отървем от Филип – и двамата имаме интерес от това.
ТАНЯ: Имаме… А после?
ПЕТЪР: После ще видим. Ще сме само аз и ти…
ТАНЯ: Но как ще го очистим? Той не е вчерашен.
ПЕТЪР: А ние да не би да сме вчерашни?!
ТАНЯ: Нещо си намислил, нали?
ПЕТЪР: Да… Слизам за тубите с киселината! (Тръгва към вратата.)
Затъмнение.
Осветление в Първа стая. Ден. Върху масата е поставена огромна сватбена торта. Облечена в бяла булчинска рокля и държаща букет от червени рози Жената крачи напред-назад, като поглежда често към вратата вляво.
ЖЕНАТА: Хайде, побързай, че служителят от бракосъчетанията ще дойде всеки момент!
МЪЖЪТ (влиза, облечен в черен фрак): Как изглеждам?
ЖЕНАТА: Оставало и гости да поканим – не забравяй защо сме изпратени в този апартамент!
ЖЕНАТА: Знам, за да убием един мръсник!
МЪЖЪТ: Работата преди всичко!
ЖЕНАТА: Представи си, че онова копеле дойде точно сега!…
МЪЖЪТ: Да заповяда! (Разкопчава фрака си и показва затъкнатия под мишницата револвер.) А твоят пистолет къде е?
ЖЕНАТА: С мене е. (Отваря сватбената си чанта и вади своя пистолет.) Ето го!
МЪЖЪТ: Добре!…
ЖЕНАТА: Все пак не може без гости… Знаеш ли, никога не съм си представяла така моята сватба?!
МЪЖЪТ: Твоята?! Нали не смяташе да се жениш?… Ей, чакай, разбрахме се, че не се женим наистина!… Защо мълчиш? Уговорката е, че се женим заради Мариана, за да има тя татко и мама пред съучениците си в училище. За дъщеря ни е важно да знае, че произхожда от нормално семейство… Инак току-виж тръгнала по пътя на татко и мама, а ние не искаме Мариана да прилича на татко и мама. Та – женим се само проформа и ти и Мариана вземате моето фамилно име.
ЖЕНАТА: За фамилното име не сме се разбирали.
МЪЖЪТ: Не ставай глупава! Къде се е чуло и видяло мъжът да взема фамилното име на жена си?! Ако аз взема твоята фамилия, служителят по бракосъчетанията може да се усъмни…
ЖЕНАТА: Добре де, ще взема проклетото ти име, нали е само проформа.
МЪЖЪТ: Така вече ми харесваш!
ЖЕНАТА: Поне Мариана можеше да присъства на тържеството!
МЪЖЪТ: И да разбере, че татко и мама не са били женени досега?! Мариана е последният човек, който трябва да знае дали заради нея се женим.
ЖЕНАТА: Искам да я запишем в престижно училище, разбра ли?
МЪЖЪТ: Не ме учи какво да правя, знам го и без тебе… Ти май повече от мен започна да се притесняваш за нея.
ЖЕНАТА: Мариана трябва да има всичко, което аз не съм имала…
МЪЖЪТ: Ще го има. Но ти не забравяй, че като очистим оня мръсник, Мариана ще заживее при мен!
ЖЕНАТА: Не се знае.
МЪЖЪТ: Как така?! Нали се разбрахме?!
ЖЕНАТА: Нищо не сме се разбирали!
МЪЖЪТ: Стой настрана от Мариана!
ЖЕНАТА: Няма!
МЪЖЪТ: Ще те убия! Казвам ти, заради дъщеря си съм готов да те убия!
ЖЕНАТА: Хайде, какво чакаш, убий ме!… Слушай, няма да се омъжа за тебе, ако ти ще решаваш всичко за Мариана!
МЪЖЪТ: Бяхме се разбрали по този въпрос, спомням си го добре!
ЖЕНАТА: Ходи да се шибаш!
МЪЖЪТ: Ти ходи да се шибаш!
ЖЕНАТА: Не можеш да ми забраниш да виждам дъщеря си!
МЪЖЪТ: Тя не е твоя дъщеря!
ЖЕНАТА: Но не е и твоя!
Пауза. Двамата се гледат враждебно.
МЪЖЪТ: Добре! Ще можеш да я виждаш…
ЖЕНАТА: Колко често?
МЪЖЪТ: Веднъж месечно.
ЖЕНАТА: Веднъж на три дена.
МЪЖЪТ: Веднъж седмично.
ЖЕНАТА: Съгласна!
На външната врата се звъни.
МЪЖЪТ: Чакай (На пръсти отива до вратата и гледа през шпионката.) Служителят е! (Връща се на пръсти.) Пускай музиката!
ЖЕНАТА: Един момент! (Отива до секцията и пуска стереоуредбата. Зазвучава сватбеният марш на Менделсон. Двамата се хващат за ръце и тържествено се отправят към вратата.)
Затъмнение.
Осветление във Втора стая. Таня и Филип са седнали от двете страни на масата.
ФИЛИП: Донесе ли парите?
ТАНЯ: Да.
ФИЛИП: Половината?
ТАНЯ: Половината от половината.
ФИЛИП: Половината от половин милион?
ТАНЯ: Точно толкова – половината от моя половин милион. (Бърка под масата, вади черно кожено куфарче и го подава на Филип.)
ФИЛИП (отваря куфарчето и брои пачките): Половината от половин милион.
ТАНЯ: Донесе ли снимките?
ФИЛИП: Да.
ТАНЯ: И лентата?
ФИЛИП: И лентата е в мене… Половината от половин милион в зелено! Слушай, откъде намери тези пари? Не разбирам как така успя да се сдобиеш с половината от твоя дял още преди да съм ти дал снимките?!
ТАНЯ: Ще ти покажа нещо. (Бърка под масата и вади пистолет, който насочва срещу Филип.)
ФИЛИП: Ей, чакай, не може така!
ТАНЯ: Има една поговорка „Лаком гъз крив сере“… Сбогом, глупаво ченге! (Стреля два пъти в гърдите му. Филип се свлича под масата.)
Петър влиза през вратата вляво.
ПЕТЪР: Браво!… Справи се чудесно!
ТАНЯ: Донеси киселината!
ПЕТЪР: Няма.
ТАНЯ: Как така няма?!
ПЕТЪР: Не знаех, че ще ми трябва… Няма страшно, тоя ще го изхвърлим с колата някъде.
ТАНЯ: А до колата?
ПЕТЪР (мисли за момент): Ще го завием в килима.
Петър излиза през вратата вляво. В това време Таня отива бързо до Филип, бърка във вътрешния джоб на сакото му и вади пакет със снимки, отдалечава се бързо и ги крие във фурната на печката. Влиза Петър, мъкнейки навит на руло килим, оставя го пред вратата и го разстила. След това отива при тялото на Филип и го дърпа.
ПЕТЪР: Тежичък е, ела да ми помогнеш!
Таня отива и двамата с общи усилия влачат тялото. Поставят го в единия край на килима и започват да го намотават.
ТАНЯ: Забравихме снимките!
ПЕТЪР: Господи! Представяш ли си да го бяхме изхвърлили с нашите снимки в джоба му?
Размотават килима, Петър се навежда и пребърква Филип.
ПЕТЪР: Няма снимки!
ТАНЯ: Как така няма?!
ПЕТЪР: Не ги е донесъл!
ТАНЯ: Знаех си, че така ще стане! Сега какво ще правим?!
ПЕТЪР: Не знам. Остави ме да помисля.
ТАНЯ: Какво ще мислиш? Нали ти го измисли тоя толкова „гениален“ план?! И какво постигнахме?!
ПЕТЪР: Всичко, Гадното ченге е мъртво, снимките са скрити в някой таен сейф, така че нищо не ни заплашва вече.
ТАНЯ: А ако попаднат в ръцете на някой като него?
ПЕТЪР: И какво като попаднат?
ТАНЯ: Ще започне да ни изнудва.
ПЕТЪР: Чакай малко, ако ние с теб се споразумеем няма как да ни изнудва. Ти за колко се бориш?
ТАНЯ: За половината.
ПЕТЪР: От моето имущество?
ТАНЯ: Бих го получила, ако разполагах с компрометиращите те снимки и с оглед на моята бременност.
ПЕТЪР: Намирам протекцията ти за оправдана.
ТАНЯ: Значи си съгласен да ми дадеш тези пари?
ПЕТЪР: Тъй като аз единствен наследих брат си, а неговото богатство се оказа точно колкото моето, то ще мога да изплатя твоя дял. Вземи парите в куфарчето, а утре ще ти донеса още толкова.
ТАНЯ: Искам дял и от парите на Михаил, аз ти помогнах да го премахнеш.
ПЕТЪР: „Лаком гъз кръв сере…“ Е, споразумяхме ли се?
ТАНЯ: Споразумяхме се! (Двамата си стискат ръцете.)
ПЕТЪР: А вдругиден се развеждаме.
ТАНЯ: Развеждаме ли се?
ПЕТЪР: Инак няма пари…
Пауза.
ТАНЯ: Така да бъде, ти спечели!
ПЕТЪР: Ти също!
Двамата увиват трупа в килима, отварят вратата и го влачат навън. Вратата се затваря с трясък след тях.
Затъмнение.
Осветление в Първа стая. Вечер. Мъжът и Жената, видимо много по-възрастни, са седнали на масата и вечерят мълчаливо. Мъжът повече рови в чинията си, отколкото яде.
ЖЕНАТА: Не ти ли е вкусно?
МЪЖЪТ: Не съм гладен. (Бута чинията си встрани, налива си вино и пие.) Добре де, откъде изникна това копеле?
ЖЕНАТА: Съученик от по-горния клас.
МЪЖЪТ: Ти виждала ли си го?
ЖЕНАТА: Откъде да го видя?! Мариана каза, че майка му била моден дизайнер, а баща му съдия.
МЪЖЪТ: Това не значи нищо. Родителите може да са порядъчни хора, но синът им може да е всякакъв.
ЖЕНАТА: Нищо лошо няма в това дъщеря ни да отиде на кино с момче. Та тя вече е на шестнайсет…
МЪЖЪТ: Ще отида и ще го пребия! Сигурно в тъмното ѝ е пуснал ръка, гали я бог знае къде, а може и да я целува…
ЖЕНАТА: Ти това ли си правил в киното?!
МЪЖЪТ: Може и това да съм правил, тебе не те засяга. Само че онези момичета не бяха такива като Мариана.
ЖЕНАТА: А какви?
МЪЖЪТ: Те си го търсеха. А Мариана е друга – тя е чиста, още дете, нищо че е на шестнайсет, а и ми е дъщеря! Тоя пикльо може да прави каквото си иска с другите момичета, но не и с Мариана.
ЖЕНАТА: Ето какъв си бил ти – един гаден мръсник! Впрочем всички мъже сте такива! Спомням си първата ми среща – бях петнайсетгодишна и отидох на дискотека с едно момче, беше две години по-голям и живееше в края на нашата улица…
МЪЖЪТ: Нали уж не беше излизала с мъже?!
ЖЕНАТА: Никога не съм казвала това!
МЪЖЪТ: Казвала си го! И то неведнъж си го казвала… А също, че мразиш мъжете, че никога не би живяла с никого…
ЖЕНАТА: Никога не бих живяла с мъж, в това ти се заклевам. Ако Босът не беше ме изпратил на тази шибана акция с тебе, за нищо на света не бих стояла с един мъж под един покрив, заклевам ти се! Сега съм просто принудена да те търпя.
МЪЖЪТ: Не виждам да ти е много неприятно с мене, точно обратното.
ЖЕНАТА: Лъжеш се!
МЪЖЪТ: И какво стана после?
ЖЕНАТА: С кое?
МЪЖЪТ: С първата ти среща. Отидохте на дискотека, танцувахте и после?
ЖЕНАТА: Качихме се в колата да ме изпрати и вместо към нас ме закара в парка. А там – тъмница, няма жива душа… Господи, как се уплаших!
МЪЖЪТ: А онова копеле взе да те натиска?
ЖЕНАТА: Откъде знаеш?
МЪЖЪТ: Е, успя ли?
ЖЕНАТА: Не, защото, докато ме разсъбличаше, се изпразни в гащите, смути се и… (Смее се.)
МЪЖЪТ: Ще го убия! Още ли живее на същата улица?
ЖЕНАТА: Не знам… Мисля, че е още там.
МЪЖЪТ: Виждаш ли какви са мъжете, мръсници! Как можеш тогава така спокойно да се храниш, кажи ми?!
ЖЕНАТА: Ако искаш да знаеш дали се притеснявам – притеснявам се!… Но какво можем да направим?
МЪЖЪТ: Можеше да не я пускаш.
ЖЕНАТА: А ти, ти защо не я спря?
МЪЖЪТ: Можехме да кажем на Мариана да го доведе… да го видим. Аз щях да го дръпна в другата стая, уж да му покажа нещо и… щях да го сграбча за гръцмуля… и да му кажа: „Слушай, лайно такова, а си пипнал дъщеря ми, а съм ти пръснал черепа!“.
ЖЕНАТА: Хайде, хайде, трябва да имаш малко вяра в дъщеря си, нали ти сам си я възпитавал!
МЪЖЪТ: Да, знам, че е така, но не мога да се контролирам.
ЖЕНАТА (отива до него и го прегръща): Успокой се! Мариана ще си дойде, съвсем скоро ще си дойде и ще видиш, че всичко ще е наред.
МЪЖЪТ: Има цял час, докато си дойде! Ще се побъркам дотогава.
ЖЕНАТА: Няма. Искаш ли да изиграем едни карти ‒ така няма да усетиш времето?
МЪЖЪТ: Не знам… (Мачка ръце.) Добре, давай картите!
Жената носи картите, разчиства масата и двамата започват да играят.
Затъмнение.
Осветление във Втора стая. Ден. Влиза Петър, с голям букет червени рози в едната ръка и с пистолет в другата.
ПЕТЪР: Таня!… Миличка, къде си?… Таня, излез да видиш какво съм ти донесъл! (Излиза през вратата вляво.) Танечка! В банята ли си? (Чува се отваряне и затваряне на врата, стъпки. Петър влиза в стаята, оглежда се, вижда на масата лист хартия и вестник. Вдига листа и чете.) „Знам, че си дошъл да ме убиеш, но няма да ти се отвори парашутът! Приготвила съм ти малък сюрприз… Детето няма да го махам, това първо. Второ, заведох дело за развод, като приложих снимките с любовницата ти в хотелската стая. Трето, прибрах всичките пари на Михаил…“ Какво?!!! (Захвърля листа, тича до секцията и отваря едно от чекмеджетата) Парите?!! Взела е целият милион?!… Не!… Не!… (Залитайки, се връща до масата и взема захвърления лист, продължава да чете.) „…на твое място бих си затваряла устата за тези пари, защото, ако ме обвиниш в кражба, аз ще те обвиня в убийството на брат ти. За доказателство ще представя компрометиращите ме в изневяра снимки с Михаил, като кажа, че си убил брат си от ревност – една изневяра не е престъпление и за нея не пращат в затвора, но за убийство окачват на въжето… Да не споменавам, че много лесно мога да ти припиша и убийството на Филип – искал си да заличиш следите… Да, Петър, с тебе е свършено! Твоята голяма грешка бе, че ме подцени и не си даде сметка за моето трудно детство. Повярвай ми, да се пребориш за парче мухлясал хляб с подобни на тебе подивели от глад зверчета е много по-трудно, отколкото като член на „нормалното“ общество да докопаш някой и друг милион. Въпреки това признавам, че ти беше мой достоен враг и борбата с теб не беше никак лека – ти също имаше своите шансове за победа. И още – няма да повярваш, но аз те обичах и някъде дълбоко в сърцето си все още те обичам – един истински борец трябва да обича враговете си. Борбата е не само омраза, но и любов, много повече любов. И колкото повече обичаш някого, толкова по-ожесточено се биеш с него и победата ти е по-сладка… С много любов – твоята Таня. П.С. Заври си розите в задника! И виж вестника!“
Петър оставя розите и взима вестника. Поглежда на първа страница и се вцепенява. Няколко секунди стои неподвижно, след което чете с плачевен глас.
ПЕТЪР: „Стар перверзник зарязва бременна петнайстата си жена заради евтина проститутка…“ Има и снимки… Господи, ще я убия! (Захвърля вестника.) Където и да се е скрила, ще я намеря и ще я убия! Аз съм свършен, но и нея няма да я бъде!… Не, не трябваше да правиш това, миличка! Не на мене с тези номерца! Този път прекали! А това аз никога не прощавам!
Грабва пистолета, зарежда го и излиза през вратата в дъното.
Затъмнение.
Осветление в Първа стая. Ден. Мъжът, вече грохнал старец, е седнал пред телевизора и дреме, в скута му лежи голяма пушка. През вратата вляво влиза Жената, вече старица, която се подпира с бастун. Приближава се. Вижда, че Мъжът дреме, отива до телевизора и го гаси. От спирането на звука Мъжът се стряска и вдига глава.
МЪЖЪТ: Защо го изгаси?
ЖЕНАТА: Спеше.
МЪЖЪТ: Не съм спал, гледах!
ЖЕНАТА: Спеше, видях те!
МЪЖЪТ: Не съм!
ЖЕНАТА: Да го пусна тогава?
МЪЖЪТ: Недей!
ЖЕНАТА (Сяда до него): Какво си я стиснал тая пушка?
МЪЖЪТ: Трябва ми!
ЖЕНАТА: На тебе?! И за какво?
МЪЖЪТ: Може да дойде.
ЖЕНАТА: Кой?
МЪЖЪТ: Този, дето трябва да го убием, забрави ли?
ЖЕНАТА: Не, не съм. И ти с тази пушка ли ще го гърмиш?
МЪЖЪТ: Не е лоша пушка…
ЖЕНАТА: С тази пушка и муха не можеш да убиеш.
МЪЖЪТ: Защо да не мога?!
ЖЕНАТА: Защото е играчка. Забрави ли, че това е пушката на внука?
МЪЖЪТ: Тази пушка е моя!
ЖЕНАТА: Никога не си имал пушка! Имаше пистолет!
МЪЖЪТ: Пушка!
ЖЕНАТА (оглежда се): Гледах пистолета ти някъде тук да се мотае, но без очила не виждам.
МЪЖЪТ: Ти имаше пистолет, а аз пушка.
ЖЕНАТА: И двамата имахме пистолети – и моят е с мене. (Бърка из дрехите си, вдига полата си и гледа.) Беше с мене, странно, преди малко го сложих в джоба си!
МЪЖЪТ: Какво търсиш?
ЖЕНАТА: Пистолета си.
МЪЖЪТ: Не ти трябва, аз имам пушка! Само да дойде онова копеле и ще му пръсна кратуната.
ЖЕНАТА: Пушката е пластмасова.
МЪЖЪТ: Какво каза?!
ЖЕНАТА: Пушката е на внука!
МЪЖЪТ: Внука ли?! Какво пише за внука?
ЖЕНАТА: Къде да пише?
МЪЖЪТ: Има писмо… от Мариана.
ЖЕНАТА: Има, вчера се получи.
МЪЖЪТ (подава ѝ писмото от масата): Прочети ми го!
ЖЕНАТА: Нали ти го четох преди малко?!
МЪЖЪТ: Днес не си, прочети ми го, че не виждам буквите!
ЖЕНАТА (взема писмото и го доближава на два-три сантиметра от очите си): Пише, че с внука са се върнали в Париж и че Борис ги е посрещнал на летището.
МЪЖЪТ: Кой това?!
ЖЕНАТА: Зетя, Борис ги е посрещнал на летището.
МЪЖЪТ: Добре е направил.
ЖЕНАТА: Борис винаги знае какво прави.
МЪЖЪТ: Харесвам го – мъж на място!
ЖЕНАТА: Новата им къща щяла да стане след месец.
МЪЖЪТ: Пиши им да я строят голяма – ако им трябват пари…
ЖЕНАТА: Пари си имат, не ги мисли! Мариана и Борис печелят добре като хирурзи…
МЪЖЪТ: Спасяват хората…
ЖЕНАТА: А внучката чакала бебе. Ще ставаш прадядо, а аз – прабаба.
МЪЖЪТ: Бебе?! Как така бебе?
ЖЕНАТА: Така, Катерина била бременна.
МЪЖЪТ: Ама, че тя не е женена?!
ЖЕНАТА: Ще се жени. Канени сме на сватба.
МЪЖЪТ: Ти ако искаш върви!
ЖЕНАТА: Аз сама не тръгвам.
МЪЖЪТ: Аз не мога, знаеш…
ЖЕНАТА: Тогава и аз ще остана.
МЪЖЪТ: Както решиш.
ЖЕНАТА: Внукът си иска пушката.
МЪЖЪТ: Каква пушка?!
ЖЕНАТА: Тази, в скута ти.
МЪЖЪТ: Това е моята пушка.
ЖЕНАТА: Не, не е твоята, тази пушка е на внука. (Отива и я дърпа.)
МЪЖЪТ (стиска пушката): Не ми дърпай пушката, чуваш ли?!
ЖЕНАТА: Давай пушката, изкукуригал старец!
МЪЖЪТ: Кой е изкукуригал?! Ти си изкукуригала, тази пушка е моя!
Двамата продължават да дърпат пушката.
Затъмнение.
Осветление във Втора стая. Нощ. Вратата се отключва и влиза Петър, стиснал в едната ръка увито в пелени бебе, а в другата ръка куфар. Затваря с крак вратата след себе си, оставя куфара и излиза с бебето през вратата вляво. Няколко секунди по-късно се връща и потрива доволно ръце. Пали нощната лампа, налива си уиски и отпива. След това взема телефона, сяда на един от фотьойлите и набира.
ПЕТЪР: Ало, миличка, слушай, взимай едно такси и ме чакай на летището!… Да… Да, не се притеснявай, всичко е наред… Няма да повярваш на ушите си! Открих жена си в болницата… Слушай, тя е мъртва… Така, умряла при раждане… Кръвоизлив… Обадиха ми се от болницата – на шофьорската ѝ книжка бил записан тукашният ѝ адрес. Отивам аз, а лекарите ми викат: „Тичай при жена си, че умира!“. Влизам в стаята, но тя вече беше… Как кога?! Оня ден се случило… Някакви ловци чули да крещи за лекар… Намерили я в една колиба… Дошла линейка и я откарали в болницата. Шофьорът на линейката ми каза адреса. Отивам там и какво мислиш – откривам в една дупка милиони… Парите!… Да, тук са, но сумата е двойна!… Ами така аз разпродадох всичкото си имущество и изтеглих парите си от банката. Само апартамента не съм продал… Как защо? Апартаментът ми трябва. В него ще заключа бебето на брат ми… Именно, след два-три дни копелдачето ще е умряло от глад… Добре, след час и аз ще съм на летището. Пътуваме за Бразилия и се женим!… И аз те целувам… Чао! (Затваря телефона, става, допива си уискито и отива до вратата вляво.)
ПЕТЪР: Утре ще си в ада при майка си и баща си, гадно копеле! Носи им много здраве от мене! (Взема куфара и отваря вратата в дъното. Зад нея вижда Филип, целият облечен в черно, да се хили.) Ти?!… Ти?!… (Изпуска куфара и отстъпва.)
ФИЛИП (влиза и затваря вратата след себе си, продължава да се хили нагло): Да, това съм аз! Жив и здрав! (Вади пура от вътрешния си джоб и я пали. Изпуска дим с удоволствие.)
ПЕТЪР: Кой си ти?
ФИЛИП: Мефистофел… Вечният бунтар! Нали знаеш историята на Мефистофел?
ПЕТЪР (отстъпва): Какво искаш?
ФИЛИП (върви срещу него): Мефистофел бил най-красивият ангел и по блясък и способности не отстъпвал на своя Създател. Но Бог не го направил равен, въпреки че признавал изключителните му качества. Бог искал Мефистофел да си остане един редови ангел-служител, който да задоволява многобройните му прищевки. И тогава Мефистофел справедливо се разбунтувал против своя господар-тиранин…
ПЕТЪР: Но ти беше мъртъв… Аз видях дупките!
ФИЛИП: Ти не можеш да убиеш Мефистофел, никой не може, той е вечен, както е вечна и борбата му с Бога… (Хили се.) Плюс това аз си имам бронирана жилетка. (Разкопчава ризата си и я показва.) Ето, виждаш ли?!
ПЕТЪР: Искаш пари, нали?!
ФИЛИП: Да предположим.
ПЕТЪР: Колко?
ФИЛИП: Колко даваш?
ПЕТЪР: Сто хиляди.
ФИЛИП (учудено): Сто хиляди?!
ПЕТЪР: Петстотин хиляди.
ФИЛИП: Да ги видя!
ПЕТЪР (отива до куфара и го отваря): Вземи си! (Отдръпва се до секцията.)
ФИЛИП (приближава се до куфара): Май трябваше да се спазаря за повече!
ПЕТЪР: Петстотин хиляди ти стигат!
ФИЛИП: Прав си, „Лаком гъз кръв сере“… (Кляка и започва да води пачките.)
ПЕТЪР (отваря предпазливо едно от чекмеджетата и вади пистолет): А сега можеш да се обърнеш!
ФИЛИП: След малко!
ПЕТЪР (крещи): Обърни се!
ФИЛИП: Знам какво правиш… Празен е!
ПЕТЪР: Празен?!
ФИЛИП: Няма патрони.
Петър натиска спусъка, пистолетът се оказва празен. Тогава той го лови за дулото и се нахвърля върху Филип. Филип се извръща и стоварва юмрук в лицето на Петър. Петър пада тежко назад и удря главата си в ръба на масата. Свлича се на пода. Филип се надвесва над него и го сграбчва за сакото.
ФИЛИП: Предупредих те!… Хайде, ставай!… Ставай, ти казвам!
Лови ръката му и се опитва да напипа пулса. След малко пуска ръката и тя пада безжизнена надолу.
ФИЛИП: Мамка ти, предупредих те!… (Реди парите обратно в куфара и го вдига, тръгва към вратата. В това време се чува звън на мобифон. Филип се спира, оставя куфара, вади мобилен телефон от джоба на сакото си и го отваря.) Ало, Бос, ти ли си?… Ами на едно място… Знаеш ли… Слушай, аз… Минавах оттук… случайно и го видях да влиза с едно бебе… И това ли знаеш?… Стори ми се подозрителен, затова реших да го проследя… Слушай, Бос, той е мъртъв, не исках да го убивам, стана случайно… А бебето?!… Чакай да видя! (Отива в другата стая и пали лампата.) Ало, Бос!… Бебето е добре… Спи в леглото си… (Влиза в стаята.) Добре, не се притеснявай за трупа, ще го изхвърля… Да… да… Нека някой да се обади на Нора и Иван. Знам, че ще дойдат след малко да пречукат Петър… Как така ще дойдат?! Нищо не разбирам, Бос?!!… Да се грижат за детето?!!… Намирам идеята за превъзходна, Бос… Точно така, детето е невинно, Организацията ще го отгледа и възпита… Напълно одобрявам избора, Бос! Мисля, че Нора и Иван ще се справят чудесно със задачата… И аз мисля, че ще бъдат чудесни родители… Да, мисля, че те се харесват въпреки всичко и от тях би излязла прекрасна двойка… Разбира се, аз поемам грижата да наблюдавам… Да, ще се навъртам наоколо и при нужда ще им помагам незабелязано… Така е, знам, че Организацията никога не забравя своите членове… до гроб… Куфар ли?! Не съм виждал никакъв куфар… А, ето го!… Един момент… Два милиона ли?! Да ги донеса ли?… Знам, че са мръсни пари и че Организацията не би се облагодетелствала с подобни пари… Ама, разбира се, как не се сетих по-рано?… Точно така, ще ги вложим в отглеждането на бебето и така ще ги изперем… Добре… под пелените… Да, те всички бяха мръсници, нямаше нищо добро в тези хора… И аз смятам, че си получиха заслуженото… Те бяха неспасяеми… Радвам се, Бос, че можах да помогна… Е, няма за какво да ми благодарите. Всичко хубаво, Бос! (На себе си, докато затваря телефона.) Мамка му!
Филип прибира мобифона в джоба си, взема куфара с парите и излиза през вратата вляво. След няколко секунди се връща и гаси лампите. В тъмното лови тялото на Петър и го влачи навън през вратата в дъното. Затваря вратата. Няколко секунди стаята остава празна. Тишина. Вратата на същата стая се отключва внимателно. Лъч на прожектор прорязва мрака и обхожда мълниеносно стените. В стаята се забелязват силуетите на Мъжа (Иван) и Жената (Нора) с пистолети в ръце. Двамата изглеждат както в началото на пиесата.
МЪЖЪТ: Няма никой!
ЖЕНАТА: Виждам. (Оглежда се. Сочи вляво.) Сигурно е там!
Двамата се приближават предпазливо до вратата. Жената я отваря рязко, а Мъжът с насочен пистолет нахълтва през вратата. Стаята остава няколко секунди празна. Мъжът и Жената се връщат, след което забързано, във вид на пантомима, изиграват отново началната сцена почти до края. След това започват отново да играят нормално.
(Ако сцената е подвижна, Първа стая може да изчезне и в средата на сцената да остане само Втора стая.)
МЪЖЪТ (Иван): …И понеже не са имали„А минус“, са му преляли „А плюс“. След две години аз съм се пръкнал. Няколко месеца по-късно баща ми…
ЖЕНАТА (Нора): …пак е катастрофирал?!
МЪЖЪТ: Не, натровил се с гъби. И понеже в болницата са нямали от неговата кръвна група, му подменили отново цялата кръв, този пък с „В…“
Изведнъж се чува пронизителен плач на бебе. Мъжът и Жената се вцепеняват за момент, после се споглеждат, грабват пистолетите си и с насочен прожектор предпазливо излизат през вратата вляво.
Затъмнение.
Край на пиесата