Доротея Табакова: Твърдят, че съм се родила през 1961 г., така пише и в документите ми, но аз лично малко се съмнявам, тъй както се отнасям с подозрение към всякакви датировки. Започнах си биографията в една стара, голяма и разхвърляна къща, от която попих вкус към безпорядъка за цял живот. А иначе си избрах занаята на човека в калъф (преподаване на старогръцки), което определи и постоянното напрежение между артиста и педанта в мен. Това схизофренично-кентавърно битие, изглежда, ми допада. Изобщо битието ми допада!
Първата ми публикация май беше в „Средношколско знаме“, сиреч когато тук имаше знамена, а аз бях средношколка. Не искам да си спомням нито годината, нито пък какво беше напечатаното там стихотворение: творбите ми от ония времена ме карат да се червя до уши. Което ще рече: развивам се.
Бел. гл. ред.: Като автор се е изявявала в бр.2/1995 на „Ах, Мария & приятели“, а като преводач и по-рано.
Доротея Табакова
АВТОСТОП ЗА ХАРМАНЛИ
В музейния ми порцеланов свят
Нахълта ти като природно бедствие
И томът с Аристотелов трактат
Се слиса и изпадна от ръцете ми.
И моите антични богове
Видяха те и също тъй се стреснаха
От дявола, дошъл да основе
Тук царството на пътя и на песните.
И аз се сепнах… И се питам как
Изхвърли ме от релсите привични,
Но мъкна подир тебе своя сак –
Какво тук значи някаква си личност!..
Омайният бензинов фимиам
Разклаща ми моралните устои.
След теб се влача, дяволе, и знам,
Че всички пътища са всъщност твои.
Ловим на стоп безвременния ден,
Епохите с шосетата се сплитат –
И вече ми е ясно, че за мен
Е време да си плюя на петите.
Но аз не бягам, а и ти си тук,
Миришещ на асфалт и на магия…
И трябва спешно да се влюбя в друг,
Ако не искам с теб да се затрия.
ПАВАНА
Jam–session за дървени флейти. Под дългата маса се срещат възлегнали хрътки, колене, обвити в коприна и намек. И въздухът, който излита през тънките цеви на свирките, е топъл от топлата гръд, във която е бил.
Jam–session за дървени флейти: звукът е разплискана плът, напуснала своя предел, излята в калъпа на цветен прозорец със пъстър витраж.
Докосна ли въздуха с пръст, галя твоята плът, музиканте. Хищно целувам звука ти – трепери езикът ми като език на тигрица, усетила кръв – причестявам се, свирачо на дървена флейта!
ПОКОЛЕНИЕ?
Онези момчета, които пушат камили и минават през иглено ухо, с дънки-ластици, с дъвки-ластици, с мускули-ластици, обикалят с гъвкави обувки масата за билярд и еротично възлягат отгоре, и надървили стиковете за точен удар, и ми се иска да кажа: не съм от тях. Но в хоризонталните зебри (sic: не дебри!) на кемъловия дим изплува май нещо познато или почти, и си представям понякога, че те също слушат Beatles.
РЕКА
Като бездомно куче ни следва реката. Ту пред нас, ту зад нас. Забравили за нея, изведнъж я чуваме успоредна: шуми-шуми и пак се скрива. Мостът е наречен да бъде място на истинската ни среща, но тъкмо там ще се разминем окончателно.