Eлена Козарева: Кратка справка от Шесто. Елена Козарева е световно неизвестна авторка от български произход, родена през 1965 г. на една дата с Роалд Дал. Още с първата си публикация през 1979 г. във в. „Средношколско знаме“ печели конкурс на партизанска тема. Първата ѝ книга с разкази „НЕ“ излиза по две главни причини – от една страна, авторката е съпруга на издателя, а от друга – печели петица от тотото. (Живот си живеят някои хора).
Толкова е скромна, че човек не може да я види нито в една редакция и нито в едно писателско кафене. Не членува в писателски съюзи и сдружения. Не участва в конкурси. Не гласува. Абсолютно ненадежден кадър.
Бел. гл. ред.: Публикува за 1-ви път в „Ах, Мария“ (1999). Често идваше в редакцията. Разменяхме си една disk-етта.
Елена Козарева
ПРИНЦЕСАТА
Някъде в началото на януари разбрах, че не мога да бъда повече принцеса. Не исках. Нямах сили.
А наистина бях принцеса! Откъдето и да ме погледнеш. До мозъка на костите, до върха на косите, до нокътчето на малкия пръст. Съвършена.
Седях си и ронех сълзи. Ами да. Не издържах повече. Живеех в един омагьосан свят, където слънцето винаги ме огряваше. Дори когато валеше, аз оставах суха. Отвратително! В живота ми нямаше никакви забавления, нищо интересно, грам екшън! И всички около мене ме имаха за музеен експонат. Все едно съм някакъв си там кокал от динозавър или китайска ваза… Бях като паметник, дори когато говорех, ме гледаха с искрено удивление. Всъщност не ме чуваха; не ме виждаха; нито веднъж не ме поканиха на техните купони. Бях принцеса; задължаваха ме да живея един друг живот, задължаваха ме да мълча и да живея царствено. Само това. Единствено това. Не ме обичаха, нито пък ме мразеха, просто никой не ме взимаше насериозно. Обръщаха се към мене и ми се усмихваха разбиращо и донякъде извинително – не бях в техния свят и не искаха да ме приемат в него.
Бога ми, а наистина правех всичко възможно! Правех се на шут, говорех купища глупости, вършех всякакви щуротии. Водех дори светски разговори, за покачването на цените например. Мислех си, че мога да си контактувам с когото пожелая; но не беше така. И някъде в началото на януари все пак го осъзнах.
Трябваше да се превърна в Пепеляшка. Сигурно хилядите Пепеляшки мечтаеха да са на мое място – и сигурно аз бях единствената принцеса, която желаеше точно обратното. Пепеляшките обаче живот си живееха – можеха дори да станат принцеси. И като гледах, принцовете около мене се женеха все за Пепеляшки. А пък аз – аз бях лишена не само от това един ден да ми се случи нещо прекрасно; бях лишена от най-елементарни неща. Например сама да се облека. Ами да, живеех единствено в някакво пасивно глаголно време – бях обличана, хранена, гледана, къпана, глезена, ухажвана. Нищо повече. Всички действия ми бяха отнети. По рождение.
Е, как да не поискаш да станеш Пепеляшка? На първо време трябваше изцяло да сменя стила си. Да направя нещо с косата си. Да надебелея. Да погрознея. Да стана запусната повлекана. Да обличам бозави пуловери с лилави поли на цветчета и мръсни черни обувки. Да нося кафяви провиснали раници. В никакъв случай да не се гримирам. Може би трябваше да си намеря някаква държавна работа с определено работно време и малко пари. Да се омъжа. Да родя две-три деца, да си стоя вкъщи по майчинство и да гладя ризите на мъжа си. Да съм абсолютната редова гражданка. Бюргерка, дето си шие сама дрехите по кройки от Бурда.
Бях много увлечена от тази идея. Измъкнах най-старите си дрехи, имах едни такива, с които прекопавах розите, за собствено удоволствие, разбира се. Ама и те изглеждаха изтънчени и скъпи. Така че една нощ, срам не срам, свих няколко от фустите на слугинчето. Оставих му едни дрешки на Версаче за компенсация; после чух, че ѝ се сторили демоде. Нейсе. После пуснах в пералнята няколко от най-хубавите си рокли с малко белина и на яка центрофуга. Излязоха оттам направо неузнаваеми. На първо време имаше какво да обличам. Отрязах прекрасната си къдрава коса с една тъпа ножица; ефектът беше изумителен. Факт е, че продавачката в кварталната бакалница не ме позна. Още повече че си купих от най-евтините цигари. Да не говорим за приятелите ми. Повечето започнаха да ме разпитват какво ми се е случило и се опитаха да поправят остатъците от косата ми. Трябваше да си намеря нови приятели.
Започнах да се тъпча с хляб и майонеза. Винаги съм мразела да закусвам. Мразех и да обядвам. Въобще яденето ми се струваше доста просташки акт и затова някак си инстинктивно го отбягвах. Но трябваше задължително да надебелея. Да се закръгля, да се отпусна, да придобия вид на селска тетка. Беше отвратително. Тъпчех се и плачех. Толкова много мразех да ям. Особено хляб и майонеза. Но от това можех по-бързо да заприличам на другите; най-после да се слея с тълпата, за да започнат да ме забелязват. За да започнат най-после да ми обръщат вниманието, от което толкова се нуждаех.
Държавна работа не успях да си намеря. Нямах никакви умения в каквато и да било област. Най-вече нямах стаж. И се оказа, че държавната работа ставала с връзки – пък аз нямах и връзки, колкото и смешно да звучи. Въпреки че бях принцеса. Всъщност точно защото бях принцеса. Всички, които питах за работа, ми казваха изненадано: „Ама ти трябва ли да работиш!? Нали си принцеса! Де да бях на твое място…“. Това ми казваха. И никъде не пожелаха да се посместят, да ми отпуснат някое мижаво щатче, да ми направят местенце. Нормално, една принцеса не може да се бута на един клон със стадо маймуни. Така си мислеха. И може би бяха прави. Нямах право да им се сърдя.
Провалях се с гръм и трясък на всичките си интервюта за работа. Дори за секретарка не ставах. Май имах твърде добро образование. Твърде изтънчено възпитание. И не знам какво още. Все ми се струваше, че съм най-добрата; а не ме взимаха никъде. Конкурсите ги печелеха все едни такива тихички кривогледи девойчета, дето и името си не можеха да кажат. Или пък едни такива, облечени не с къси поли, а с широки колани. В един момент дори си казах – а може би аз бъркам някъде? Може би наистина продължавам да си живея в някакъв въображаем свят? Може би се мисля за нещо повече? Държа се не както трябва? Загубила съм представа за себе си след толкова празни години. Вече не мога да преценя. Вече не мога да мисля нормално.
Чуках на много врати. Наистина. Никъде не ми отвориха. Като че ли обикалях някаква крепост. Някой шотландски замък.
Да, отхвърляха ме. После се намери един, дето ме дръпна настрана след поредното интервю. Е, казах си, тоя път ми излезе късметът. Ще ме вземат.
– Теб, ако случайно те вземат, ти ще станеш обществено опасна бе – каза ми той. Най-приятелски.
Гледах го с недоумение. И едва след доста време осъзнах, че наистина ми го е казал с най-милите и с най-човечните си чувства. Наистина.
Искам да кажа, че навсякъде го усещаха. Мигновено ме разпознаваха. Не бях една от тях, както и да изглеждах, каквото и да говорех, каквито и дрехи да обличах. Не бях от тях. Бях принцеса. Всички го забелязваха, не знам как. Като че ли беше написано на челото ми. Като че ли бях дамгосана. Като че ли бях чумава, крастава, спинозна. Дърпаха се от мен. Избягваха ме. Дори мъжете; дори мъжете, които се надпреварваха да ухажват патките около мен. Дори те. Нито един не ме докосна. Бях зад тази стъклена стена, да, като музеен експонат.
Но аз не се отказвах. Толкова исках да бъда една от тях! Да мога да говоря с тях, да бъда заедно с тях, с тези толкова щастливи и кичозни хора, които вървяха по улиците, ядяха сандвичи със салати накрак, блъскаха се по опашки и тъй нататък. Все неща, които ми изглеждаха като вълшебен и недосегаем свят. Толкова уютен, топъл, весел, труден и разнообразен. Свят, който ме отритваше, мен, бедната принцеса.
И после го открих.
Имаше едно място, където можех да съм сред тях. Нямаше как да ме отритнат от тези толкова претъпкани трамваи, тролеи и автобуси. Научих се да се качвам там. Беше ми трудно, но се научих. Качвах се на топло, останала почти без дъх от блъсканицата; но там беше уютно. Около мен имаше толкова много хора. Ръчкаха се, крещяха, но не можеха да изхвърлят нито един от тези, които бяха успели да се качат. И висях между тях, в касапницата от човешки ръце, крака, чанти, палта, гласове, парфюми, миризма на урина и на мляко; бях там. Затисната, смачкана. Но усещах съвсем близо до себе си нечий чужд дъх и това ми беше достатъчно.
И започнах да се прекачвам от рейс в рейс и от трамвай в трамвай, и от тролейбус в тролейбус, и бях между тях, наистина, най-сетне…
Най-сетне.