Емил Тонев: е роден на 9.01.1964 г. в село Шипка, известно от стихотворението на Вазов „О, Шипка, три дена младите дружини и т.н.“. Получил е основното, средното и хулиганското си образование в популярния в литературните среди гр. Стара Загора. До 23-годишна възраст не е написал нито един ред художествено слово. Това се случило едва когато се разшетал из сокаците на Пловдив, където прекарал 8 години в скитане, пиене, приказване на глупости и пр. приятни занимания. Първата му публикация е във вестник „Пловдивски университет“ някъде през 1986/7 година.
Бел. гл. ред.: Публикувал в „Ах, Мария & приятели“ бр.2/1995, автор е на книгите: „Граница“, роман и три новели, „Парадокс“, С., 1993; „Цветовете на вълчия сън“, стихосбирка, „Домино прес“, С., 1993.
Емил Тонев
МНОГО ГОРЕЩО, СЛЕДОБЕД
То се случило в ония тъжни и подсмърчащи години, някъде към края на осемдесетте, рано следобед, може би към два, посред лято и в края на едно шосе, прерязано от бариерите на митницата, не се знае коя точно, пък и няма значение: във всеки случай митницата била някъде по южната граница.
Събитието, естествено, не било отразено във вестниците, свидетелите били малко, ако изключим неколцината потни митничари, бродещото из къра куче – скитник с оплезен език, и насекомите: все пак свидетелите били достатъчно, за да се разчуе и да се разказва после за това събитие, а докато се разказва, говорещият и слушателите му да се озъртат и да се хилят под мустак, ако имат мустак, макар мустаците да били разрешени официално, за разлика от брадите…
Адска жега се била озверила над родината тоя следобед в края на юли, чак кресливите щурци се скапвали и не пищели с пълен хъс, а над сивия асфалт треперела блудкава мараня и сякаш блестящи локви покривали хлътнатините по пътя. Коли не минавали много-много, но цялата природа наоколо намирисвала на тях, пропита от гумено-бензинен дъх, а ароматът на земя и прегоряла трева се борел геройски с тоя дъх, но без особен успех. Пожълтелите дръвчета дори не си правели труд да хвърлят сянка над канавките. А дъжд не бил валял от кажи-речи шест месеца, лятото било сухо като стогодишна старица.
„Мамка ѝ и жега!“ – измърморил на себе си трийсетинагодишният мъж, тъмнокос и брадясал, облечен върху фланелката с тънко, яркооранжево, флуоресциращо яке без ръкави – униформа на бачкатор от поддръжка на пътищата. На главата си носел шапка от вестник и охлузените му дънки били оплескани с боя, както и старите китайски гуменки на босите му крака. Работникът се тътрел мързеливо по средата на шосето, плувнал в пот, и дърпал след себе си малка количка, върху която се подрусвали варелче бяла боя и купчина оранжеви пластмасови конуси. В ръка държал бояджийски валяк с дълга дръжка, топвал го от време на време във варелчето, отцеждал боята внимателно – да не капе – и търкулвал валяка по едва забележимите отсечки на осовата линия. Сетне избърсвал потта от лицето си, оставял сигнален конус в края на прясно боядисаното, въздъхвал дълбоко и дръпвал количката към следващата черта. Впрочем конусите той предвидливо поставял през три отсечки на четвъртата, защото до митницата му оставали още километър и половина и можело да не достигнат.
Митничарите и охраната, с големи мокри кръгове под мишниците и по гърбовете на униформените ризи с къси ръкави, дремели с изплезени езици в стаите между отворените прозорци, но течение така и не се получавало – въздухът бил пепеляв и неподвижен, чак се виждал от гъстота.
От половин час те разсеяно зяпали малката фигурка, която вършела нещо посред шосето ‒ там, където то почти се скривало зад потния хълмист хоризонт, и бавно се приближавала насам. Фигурката била миролюбива на вид и митничарите ѝ хвърляли по някой поглед само от нямане на работа, а и защото се чудели кой е тоя щур човек, който рискува да получи удар под убийственото слънце и поне четиресет градуса на сянка.
Един зелен москвич, първата кола от два часа насам, профучал с рев край работника от пътното. Мъжът плюл ядосан след колата, която го обвила с вонящ бензинов дим, а плюнката му зацвърчала като в тиган на асфалта. Напред, сред вълните на маранята, вече добре се виждала сградата на митницата.
Ченгето-охрана, с пищов на кръста, се било свряло на сянка зад будката до бариерата и само изгледало с мътен поглед пристигналия зелен москвич. От сградата се изхлузили двама униформени митничари, поели от плешивия шофьор снопа документи и се заели намръщено да ги разглеждат.
Мъжът с количката и валяка вече се бил приближил на двеста метра от митницата и героично продължавал да си върши работата. Шофьорът на москвича обаче явно имал проблем с документите, защото работникът видял как митничарите му върнали книжката и му посочили обратния път с мързеливи показалци. Плешивият скокнал от колата, хукнал към сградата и заврял глава в някакво гише. Неясно се чули пискливите му обяснения, вероятно се оплаквал на началника. Ченгето станало лениво от потния стол. Пипнало се по мокрия задник и атакувало в гръб плешивия. Дръпнало го грубо за ръкава на ризата.
‒ Къде без изходна, бе, мой човек? А? – попитало ехидно и го тласнало обратно към колата. – Айде чупка, докато не съм се ядосал!
Отчаяният шофьор се метнал в колата, обърнал и се засилил срещу бачкатора с оранжевото яке. Минал опасно близо до него и праснал с лявата си предна гума прилежно поставеният пластмасов конус.
Мъжът се обърнал след колата, вдигнал заплашително оцапания си с бяла боя юмрук и изпсувал гръмогласно. После вдигнал съборения конус и цопнал пак валяка във варелчето.
Митничарите чули цветистата ругатня и кимнали одобрително. После влезли пак на хладно в сградата, а ченгето се върнало на стола и се заело да си вее с фуражката. Никой от тях не забелязал косия поглед, който им хвърлил младият мъж изпод периферията на книжната шапка.
Бил вече на десетина метра от червено-жълтата бариера и цапотел поредната бяла линия. Отсреща, на около половин километър по шосето, се виждала сградата на чуждестранната митница. Дебелото потно ченге го загледало и зинало да го пита нещо, но бачкаторът го изпреварил. Тръснал с досада валяка върху количката и се запътил право към него. Приближил се бавно, стържейки с китайските гуменки по горещия асфалт и извадил смачкан пакет цигари от джоба на дънките.
‒ Мамка ѝ и жега, а, шефе?… Дай едно огънче – рекъл и протегнал цигарите към дебелия.
Ченгето се поколебало малко, но взело цигара и драснало кибрита.
‒ Жега… да… – изпъхтяло и тръснало глава.
Мъжът смъкнал хартиената шапка и изтрил лицето си с ръка.
‒ Абе тя и вашата не е лесна, обаче аз се опекох! – въздъхнал. – Да имаше една бира, друга работа… Ама няма бира… Добре поне, че малко остана…
И дръпнал от фаса.
‒ Точно до средата между бариерите трябва да го докарам и край… Свършвам и си чакам на сянка да ме вземат с джипката, ако не забравят педалите…
Нахлупил пак шапката и погледнал съучастнически към ченгето:
‒ Братче, дигни малко тая бариера, че няма да мине количката!
Ченгето се протегнало и натиснало бутона в будката.
‒ А, мерси, да си жив и здрав! – рекъл бачкаторът и се проврял под бариерата заедно с тясната количка.
После цопнал валяка в боята и се заел с поредната линия.
Дебелият милиционер позяпал малко уверените му движения, облегнал се назад и склопил уморено очи. След десетина минути пак прогледнал. Мъжът с оранжевото елече методично мажел асфалта. Милиционерът пък спуснал клепачите…
Събудил го отчаян вик откъм сградата. Подскочил и премигнал на светлината.
Крещял един от митничарите и гледал някъде към чуждата митница. Ченгето стреснато проследило погледа му.
Насред шосето, огряна от яркото слънце, самотно стояла количката. Край нея се търкаляли захвърлените пластмасови конуси и оплесканият с боя валяк. Зелените подметки на китайските гуменки кратко проблясвали над асфалта в посока чужбина, а кучето-скитник огласяло полето с радостен лай.
‒ Чакай бе, момче! Чакай бе! – извикало ченгето с разтреперан глас и се заклатушкало след бягащия мъж, но се подхлъзнало на прясната боя и се изтърсило по задник на асфалта.
Младият мъж пресякъл невидимата граница и забавил тичането. Спрял се и се обърнал. Смъкнал оранжевия елек и шапката от вестник, свил ги на топка и ги метнал на север – към България. После вдигнал победоносно ръце и показал на струпалите се пред сградата митничари двата си средни пръста. Засмял се и пак закрачил към чуждата митница, където вече го чакали ухилени неговите хора с човек от службите за политически емигранти.
И понеже, така разказват, младият мъж не го свъртало да върви спокойно, подскочил два-три пъти, разперил ръце като самолетни криле и се заклатушкал по спеченото шосе, отдалечавайки се от милата си родина.
Какво е станало с него после, не се знае.
Ченгето и митничарите били наказани, но не особено строго, за да не се разчува историята. Предупредили ги да си мълчат и да не резилят пагона. Някой от тях обаче все пак се разприказвал.
Кой точно, не е ясно…