Филип Ловски: Като малък събирах марки. Роден съм в края на юни, седемдесет и шеста. Наследих три големи класьора от вуйчо ми, които с времето станаха шест. Живял съм в „Лозенец“, срещу НДК, в „Красно село“, в „Западен парк“, в „Люлин“, в „Дружба“ II. Постепенно, при непрестанните премествания, класьорите се загубиха. Имах една марка от седемдесетте години на миналия век.
Сега се занимавам с писане. Сигурно ми липсва онази марка и се опитвам да я заменя с нещо. В края на краищата беше по-стара от мен с цял век.
Бел. гл. ред.: Името, не знам защо, е псевдоним. Това момче печата за първи път изобщо, което ще рече, че в „Ах, Мария“ (1999) също.
Филип Ловски
ПИСМО
посвещавам на дядо ми
(из бълнуванията на една тленна самотност)
Поисках да разбера какво стои в основата, да проумея механизма. Навирах се навсякъде, в боклука, при големите. Тези лица по автобусите, гримасите на смокингите, очите на алкохолиците.
Проститутки, писателчета, поетчета, пощальони, шофьори, богаташки синове, новоизлюпени артзвезди.
Бях навсякъде.
Раздирах се между привкуса на сложни душевности и осъзнаването на елементарните правила. Търсех мотивацията на лъскави демагогчета, празнодумци, изследвах всички мании, които вълнуват психопатолозите.
Изживявах ги сам. Презирах белезите, които мнозинството вижда в еволюцията на личността. Презирах и себе си за това. Исках да се впиша, не успявах, губих приятели, страдах, влюбвах се, напразно, дивях или изпадах в дългомесечна философски настроена меланхолия. Мислех за пистолета, за пари, за секс. Понякога не мислех за нищо. Опитвах се да бъда мъж, приличах на дете, исках да успея, намирах се неудачник.
Разбрах, че годините успокояват.
„Намирам се в Сенегал, Западна Африка. Страната е разположена между Мавритания, Мали, Гвинея и Гвинея – Бисау. Морската граница е превърната в огърлица от курорти. Фин пясък, прозрачна вода, слънце, нежен бриз. Разстоянието до саваната е само няколкостотин километра.
Никога не съм виждал толкова равна равнина. Местните считат за планина всичко над 100 метра. Хотелът ми се казва „Ал не знам си какво“, което в превод значи „златен хълм“. Намира се на единствения хълм в града (Сен Луи), по това ме и упътиха, но аз не го намерих два часа, защото хълмът е незабележим за европейското нетренирано око.
Това е мястото на противоположностите. В Дакар можеш да видиш истинско сити с небостъргачи и лъскави витрини, а в околните села живеят в колиби. Непрестанно срещам бели курортисти, предимно европейци, а местното население изповядва исляма. Минарета, джамии, забулени прозорци, фереджета.
Стаята ми е 25 долара на вечер, единствената екстра е вентилаторът. Персоналът е тактичен и ме обслужва със страхопочитание.
Вечер стоя на плажа, с чаша в ръка. Сприятелих се с една група чехи, които са решили да обиколят Африка, следвайки брега. Чехите са много приятни. Разбират от литература, алкохол и музика. Говорим на френски, тук той е много популярен. (Сен Луи е основан от французите през 1638 г.)
Те са млади, влюбени и пълни с енергия. Много харесвам едно момиче, Катрин. Баща ѝ е белгиец. Тя е руса, но не съвсем. Харесвам странната ѝ коса, бяла кожа и кафяви очи. Говорим си за Еко, Хемингуей, Уортън и съвременната поезия. Тя е отчаяна от успеха на автори като Гришам, твърди, че писането се е превърнало в занаят. Аз ѝ обяснявам, че не това е лошото, а липсата на теми.
Слуша музика – Спрингстийн, Стинг и други меланхолици. Казва, че бяга. Убеждавам я, че няма от какво. Животът сега е построен на равнища – различни ценности, култура. Движиш се из тях, преценяваш ги. Търсиш своята среда. Това е нейното бягство.
Брат ѝ е единственият, който не ме одобрява. Той има консервативен нрав, грижи се за нея. На практика не знам защо е тръгнал на това пътешествие. Улегнал тип със стабилна психика.
С Катрин станах много близък, а групата им си заминава в края на уикенда. Мъчно ми е, на нея – също. Разменихме адреси, всички глупости. Знам, че никога няма да ѝ пиша. Никога няма да я срещна пак. Това според мен дава стойност на спомените.
Имам проблем.
Тя иска да спи с мен, но аз не съм съгласен, макар че изкушението ми идва нанагорно. Последните дни говорим само за това, разхождаме се и спорим. Обикаляме горите с баобаби (На възраст 4-5 хиляди години и диаметър 10 метра, някой рече, че така си представя оная работа на Господ.), музеи, обядваме в ресторанчетата по брега на река Сенегал (Сен Луи се намира на устието ѝ).
Тя е мила, умна, добра и обречена. Всъщност тя е прекрасна. Бих могъл да се влюбя. Да тръгна с тях. Те ще ме приемат.
Отдавна съм самотник. Това е моето равнище. Излизането от него, встъпването в това на романтичността, любовта, страстта, секса по цяла нощ и партитата с водка и литературни четения ще ми дойде много.
Парите ми намаляват. Скоро ще трябва да напусна Сенегал. Да се върна вкъщи. Мразя да се връщам. Тук хванах загар, видях свестни хора, задълбах в себе си, безпристрастно, методично.
Спрях ерозията на Времето.“
С уважение: Кодовац
РЪЦЕ
Разбира
себе си, себе си, себе си.
Опитва се да надникне долу, в мрака, в студения черен килер на съзнанието си.
Очарова се от сложността на разума, който го направлява.
Това, че е неясен за себе си.
Мъката си трансформира в меланхолия, която е средата, в която той твори. Обожава думите, с тях си играе, те са негово оръжие, негов приятел, той живее с тях, в тях, за тях.
Открива в себе си тихия блясък на осенения от божия промисъл месия.
Стаята му е килия – за него – за другите не, но решетките са факт.
Бялото е навсякъде, стените, леглото, бюрото, прозорецът, решетките, подът, таванът…
(задъхва се)
Съзнанието му се обърква в тази белота, мисълта се разпада в нея, тя е вакуумът, нищото.
Пълната статичност, от която се бои. Няма трептене, никакво движение.
Можеш да разложиш пространството на части, еднакви, мъртви парчета застинал въздух – отровен заради задушаващата си прегръдка.
Тишината се стоварва отгоре му, бавно, ден след ден се просмуква в душата му. Това е тишина, родена от смъртта, тя е контрапункт на живота, съюзник на бялото, основа на разложението.
Сетивата се примиряват след хиляди мигове ослушване, взиране, настръхване, вкусване. Едно по едно изгасват, свиват се, разбират еднаквостта на своето присъствие – отсъствие.
Погледът се превръща в болезнен, влажен вопъл.
На вратата има малко прозорче, което се отваря два пъти всеки ден. Появяват се ръка, купичка с концентрирана храна и кутийка мляко. Ръката изчезва. Клод е влюбен в тази ръка, той я познава изцяло, надушва мириса ѝ, усеща как се раздвижва мъртвата статичност, щом тя се появи. Той се наслаждава на отмерените ѝ движения, хармонията и синхронът го възбуждат, тогава той поглежда надолу, към панталона-пижама, и се втренчва в живата си мъжественост.
В този миг очите му греят и той се наслаждава на топлите вълни, които се разливат по тялото му. После кръвта му отново се вледенява.
Сестра Счанска е дебела, мазна отвътре и отвън. Устните ѝ са толкова тлъсти, че стоят увиснали. Червилото ѝ също тежи. Има два пръста мас по скулите си, тяхната сбръчканост е подчертана от навлажнената (потта) пудра, която слага във вечното си желание (болезнено) да се хареса.
Сърцето ѝ, положено (скрито?) сред океаните мъртва плът, пулсира в ритъма на непостигнатата ѝ мечта. Тя е нищожна капчица живот, малка, незначителна. Нейната смърт не би променила застиналостта на общото съществуване, нейният гроб би изчезнал в бурени. Сестра Счанска има стремления, има намерения, има дори спомени, макар да ѝ се струва, че животът ѝ е непрестанно повторение на един и същ кадър. Тя търси своята цел – отдава се на работата си, защото няма нищо друго, в което да се всмуче, да обладае и да следва, така че да се отклони от собствения си черно-бял път.
Младините ѝ минаха в търсенето на някой. Грубите обиди на колегите ѝ („Гърч и бръчка“), черният им хумор, злорадството на колежките ѝ я докараха до три опита за самоубийство. Алкохолът стана нейната „eau de viе“, пристрасти се към редица успокоителни, пропадна до дъното, където я чакаха психиатрите. Следващите години, прекарани в заведението за тежко болни от психически разстройства и наркомания, унищожиха последните остатъци от нейната вяра в онзи някой, за миг тя бе сигурна в своята смърт, после дойдоха месеците апатия, безнадеждното взиране в една точка, косата ѝ окапа, кожата ѝ се сбръчка съвсем.
Тогава на ръба на живота-смърт тя откри, че може да съществува в името на нещо.
И постепенно в очите ѝ се появи блясък, гласът ѝ спря да трепери. Мина на лек режим, накрая, след дълги месеци прегледи, процедури, изпити, тя бе изписана. Тогава осъзна, че не би могла да съществува извън пределите на тази лудница, просто тя не знаеше нищо отвъд десетте години, прекарани тук. Мисълта ѝ се връщаше от време на време към бардаците, където бе бита, насилвана, храчена и унижавана, понякога дарявана с чаша концентрат. Тя знаеше, че тук бе постигнала своята единствена победа над живота. Затова помоли да остане.
Сестра Счанска откри нещото.
Сега тя се е вкопчила в своята работа, спи, яде и се къпе с идеята за собствената си значимост, наблюдавайки изтерзаните лица на лудите, нейни братя, деца, които чакаха да чуят тежките ѝ стъпки, за да получат порция храна от ръката ѝ, за да заспят спокойни.
Впрочем тя не разбира, че в нея има нещо много красиво, нещо, за което другите жени я мразят. Тя не смее да погледне на себе си по друг начин освен надсмивайки се, плачейки да произнесе „изрод“. И никога няма да го види сама.
Сестра Счанска има красиви ръце.
Не усещаш ли възбудата,
пишейки
да
стенеш, бидейки
да
умираш,
и там на дъното да
спреш, от думите
разбран да трепнеш
от силата им да се влееш
във чудото на собствената смърт.
Клод се взира в себе, отново и отново, пише денонощно. Неговата муза е при него, той я възпява, потръпва от песента си, плаче и се смее, обладан от силата, с която е дарен. Белият под е покрит с бели листа, върху които се открояват черните знаци на заклинанието. Клод, изцъкленият от безсъние поглед, Клод, треперещите ръце ги гледа, нанася корекции.
„Не, казва си той, чудото не е единствено в собствената смърт, тя носи следите на апокалипсиса, тя е обща, следователно и чудото е общо.“
чудото на тази обща смърт
Клод живее в своя собствен диалог със себе, за другите монолог. Той се впуска в лабиринтите на чувства, описания, откровения, разкрива ги, ражда ги, понякога крещи или тихичко плаче, понякога изпада в онова състояние на изцъклена втренченост, спи прав, за да опише мъките на ада, удря глава в стената, за да достигне нейната бяла, мъртва студенина до корените на съзнанието му.
Накратко, Клод е стопроцентов луд.