Христо Запрянов: Роден на 4 август 1963 в Пловдив. След завършване на образованието си не работи. Писател. Живее на остров Самотраки, понастоящем в Гърция. През 1988 написва романа „Одраното куче“. През 1992 издава сборника с разкази „Мъст или девет разказа“ (второ издание, „Парадокс“, София & ЕА-Плевен, 1996) и романа „Одраното куче“, „Летера“, Пловдив, (второ издание ЕА, Плевен, 1997); Досега книгата е издадена на немски и холандски.
Бел. гл. ред.: Първата му авторска публикация е в „Ах, Мария“ през 1991, публикувал и в бр. 2/1995 на „Ах, Мания & приятели“, приятел в Гърция се познава.
Христо Запрянов
ЕЗИКЪТ НА ЗМИИТЕ
– Купете птици на детето, господине! Носят щастие! – настояваше търговецът. Беше от онези, които не те оставят на мира, докато не вземеш от стоката им. – Ето тези гълъби, фенерлии им викат. Приличат на пауни, но са по-дребни и могат да живеят в кафез. Не им подрязвайте крилете, няма да избягат. Лесно се привързват и гукат от сутрин до мрак. Ако предпочитате от тези гащатите или качулатите… Тези пък правят каваци – продавачът се замисли за миг, докато попиваше с кърпа потта от косматия си врат. – Най-добре си вземете папагали – продължи той и вдигна една от клетките, пълни с пъстри пернати. – Вълнисти папагали. Момиче е, ще ѝ харесат. Момичетата обичат да се грижат за живи птици, господине. Не подминавайте. Ще съжалявате!
Побързах да отведа дъщеря си настрани, преди да е изрекла познатото „искам“. За моя изненада тя не се заинати. Тръгна послушно зад мене, без да откъсва поглед от търговеца, който, кой знае защо, ѝ смигна с подпухналите си очи като поклащаше кафеза пред изскочилото над колана му шкембе. Тя го погледна учудено. По лицето ѝ се изписа любопитство, примесено с лека уплаха. Навярно сбърках, като я взех с мен на пазара. Мислех, че ще ѝ е интересно да разгледа животните, но не възнамерявах да ѝ купувам от тях.
– Виж, тате! Зайчета! – дръпна ме детето към следващия тезгях, където в една желязна каса бяха натикани към десетина малки пухкави зайченца с червени очички и розови нослета.
– Сладки са, нали, малката? И аз тъй си мисля – отвърна ѝ мъжът от другата страна. Изглеждаше стар и недодялан. Изгърбен, с хлътнали страни и втренчен поглед, той се усмихна добродушно, като отвори капака, за да измъкне за ушите една от малките пухкави топки. – Ето на, погали го – подаде ѝ го той. Тя го пое със слабите си ръчички и то се сгуши в скута ѝ.
– Колко е уплашено. Страх го е да не му сторят нещо лошо – каза тя и го притисна о бузата си, а то се свря сред кестенявите ѝ, чупливи коси.
– Вземи го. Малко е още. Има нужда от теб – добави замислено старецът, загледан в небето над тълпата, след което прехапа напуканите си устни, събра слюнка и я процеди през зъбите си.
– Благодаря, чичко. Толкова сте добър! – отвърна тя, като му се усмихна признателно.
Понечих да платя. Не исках да се чувствам длъжник на този непознат, който така лесно спечели доверието на дъщеря ми, без дори да се замисля за това.
– Не, господине, задръжте парите си – намеси се той, без да ме погледне, като че ли говореше не на мене, а на себе си. – Не са ми нужни нито те, нито зайците. Но ако не бързате, бих могъл да ви разкажа нещо повече. Занимавам се със зайци, откакто се помня. Израснал съм с тях. Добри пари се изкарваха, пък и животинка е все пак – душа носи. Сам човек съм аз, нито деца имам, нито нищо. Не се ожених като млад, а после съвсем се затворих в себе си и спрях да мисля за тези неща. На село коя ще ме види, че да ме вземе. Там само старците останаха, а и те кажи-речи вече измряха. Та затова ги развъждах тия пущини, да минава времето, а и да си вадя хляба. Всеки божи ден вършех едно и също – впрягах магарето и обикалях ливадите и сокаците да кося трева. Много ядат, но и много се множат. Стига само да има кой да ги купува. Казват, че от заешкото месо по-вкусно нямало. Това не знам, такова не съм вкусвал.
– Тате, виж, изпаса ми косата – чух да вика дъщеря ми, която съвсем се бе захласнала в играта с малкото и се кикотеше, тъй като то явно я гъделичкаше с мустачките си по вратлето.
– Хубава дъщеря имате. Сигурно сте щастлив като всеки истински баща – каза непознатият, като потърка леко наболата си, бяла брада с възлестите си пръсти.
Понечих да си вървя, но гласът му ме възпря.
– Почакайте, моля ви. Онова, което исках да ви кажа, бе за друго. Преди време, спомняте ли си за голямата криза, когато пари имаше много, а за ядене нищо. Трябва да си я спомняте, освен ако не сте от онези… Всъщност няма значение. Та един пазарен ден като днешния натоварих каручката и подкарах магарето. Моето магаре е много дърто, ама ми върши работа. Яваш-яваш пристигнах, разтоварих стоката си тук, на същото място, и зачаках – белким някой купи нещо. Хубава стока имах тогава – от онези новозеландски зайци, които стават колкото агнета. Тях предлагах, само че трудно вървяха, щото хората хем пари имаха, хем нямаха. Тогава се появи онази жена. Каква жена беше само! Няма да ми повярвате, ама такава не сте виждали. Имаше едни такива одежди, че всичко ѝ се виждаше. Кажи речи, беше без нищо. Но дори и да носеше други дрехи, надали можеше да скрие онова под тях. Завъртя се из пазара и се спря до моята сергия. Вдигна някакъв заек за ушите, огледа го, след което го пусна. После ме измери с поглед и ме запита:
‒ Колко искаш, дядка?
‒ Ами… – понечих да отвърна, но тя не ме остави да довърша.
‒ А мен не искаш ли, че нямам излишни пари?
Помислих си – твърде хубаво би било, за да бъде истина. Откъде накъде ще си иска от старец като мене, като че ли няма други. Реших, че ми се подиграва, затова отвърнах ей тъй на майтап:
‒ Става, булче.
А тя ми вика:
‒ Хайде де, к’во чакаш?
Както ви казах вече, господине, самотен човек съм аз и жена, въпреки напредналите ми години, не бях виждал, но дори и да бях имал, пак нямаше да мога и дума да продумам. Така стана, че отидохме вкъщи. Още влезнала, не влезнала, тя скочи върху миндера. Свали си всичко. Остана чисто гола и грейна като слънце пред мене, а гърдите ѝ се въртят, свят да ти се завие. „Ела тука бе, дядка – извика ме тя и завря главата ми между тях.“
Да ти призная, не знам какво ми стана тогава и да ме питаш – нищо не помня. Само знам, че като свърши всичко, тя се учуди: „Мале, колко много! Дядка, ти си бил страшен!“.
Оттогава остана да живее у дома, на село. Разхождаше се гола из къщата и дето се вика, ми плакнеше очите. Комшиите взеха да ме одумват, казваха, че било срамота за човек на моите години. Е, аз що да сторя, щом тъй е рекъл Господ. Сега ми е излязъл късметът. Колкото до приказките, знам че са от завист, не от друго. Пропуснах да отбележа, господине, че тя донесе със себе си и една кошница с капаци. Ето тази, точно под момиченцето. Вляво от краката ви, отстрани на сергията.
Погледнах надолу. Там наистина имаше голяма, изплетена от камъш кошница. Дъщеря ми беше поставила зайчето върху затворените ѝ капаци, милваше малкото животно, но то продължаваше да бъде неспокойно и да трепери уплашено.
– Да, точно за нея ми беше думата. Няма да ми повярвате какво се спотайваше вътре. Питон! С него си вадела хляба. Била стриптизьорка в града. Кой ти знае какво е това стриптизьорка. Идваха вечер едни момчетии с едва набола брадица да я вземат с колата, а към заранта си я връщаха обратно. По-късно разбрах, че се събличала чисто гола в бара пред мъжете и провирала онова ми ти чудовище между краката си. Каква щуротия само! Колкото до змията, не мога да се оплача. Напротив даже, ако не беше тя, щях ли да изживея такова щастие на старини. За мен, на моите години, туй е все едно да се родиш отново. Не искам да се хваля, но вече мога да умра спокойно. Добре че това влечуго не щяло за храна друго освен живи зайци. От немай-къде дойде с мен тази жена, хем да си има покрив над главата, хем змията да не гладува, защото тогава ставала опасна. Добро момиче беше и не само в леглото, въпреки че говореше мръсотии, за да не я смятам за слаба и невинна. „Обичам те, старче, ама щях да те обичам повече, ако ти ставаше по-голям“ – казваше ми понякога тя и срамежливо скриваше главица зад бродираната възглавница. Прекарвах с часове седнал на стола, облегнал брадичка върху дръжката на бастуна. Мълчах и съзерцавах плътта ѝ – гладка, бяла кожа и светлината, която струеше от нея, докато спеше на миндера. Косите ѝ, руси и меки, се спущаха по брадичката, за да се разпилеят по разкритата ѝ гръд с големи, почти розови зърна. Пазех тишина, за да не се събуди. Усещах как питонът, привлечен от топлината ѝ, излиза от кошницата си, пролазва изпод краката на стола ми. Виждах протяжното му петнисто тяло да се измушва под мен. Издигаше глава, изкачваше се върху китеника, преминаваше покрай разголените ѝ нозе, накрая измъкваше и останалата част от туловището си от пода. Главата на змията доближаваше рамото ѝ. Докосваше го леко с пъргавия си студен език, после се свиваше на кълбо и заставаше до нея, пред плюшеното ковьорче с бягащи еленчета, окачено на стената. Постепенно свикнах с питона. Отначало се страхувах да не ме удуши и погълне цял като зайците, които му давах, но постепенно се успокоих. Разбрах, че е съвсем безобидна животинка въпреки зловещия си вид. Явно и той бе привързан към момичето като мен. Ревнуваше, страхуваше се да не му я отнема с обичта си. Мисля, че не ми стори нищо само защото проумях, че тя му принадлежи. Затова не смеех да попитам нищо, дори за името ѝ. Стигаше ми тази радост, че изпълваше къщата ми със светлината на младата си плът и носеше онази непозната за мен наслада, която ми даваше порив за живот. За да не ѝ преча да се занимава с красотата на тялото си, излизах. Оставях я насаме с женските ѝ тайни и питона, увил се ревниво в близост до нея. Отивах на двора, наглеждах клетките със зайци, готови да станат плячка на влечугото, после почиствах магарето, впрягах го в каруцата и тръгвахме, както обикновено, да кося трева. Движех се бавно покрай синорите, но щом наближавах някой човек или група жени, го бичувах силно и то хукваше, стъписано от болката, която му причинявах. Не исках да виждам никого освен нея, жената, която обитаваше къщата ми и измести оттам самотата, която тегнеше над старческия ми живот.
Мъжът спря да говори. Бе затворил очи, за да вижда по-ясно спомените си. Преглътна, след което продължи:
– На вас всичко това може да ви изглежда лудост, но аз бях посвоему щастлив. Сега, когато говоря за нея, и я наричам момиче, имам предвид жената, но всъщност тя не беше нито жена, нито момиче, а вещица. Това си помислих, когато я зърнах в обора. Спомням си този ден добре. Тъкмо бях започнал да подрязвам асмата. Не бързах, радвах се на пролетта, на хубавото време, гургулиците гукаха, накацали на улука, а лозата сълзеше от прерязаните места. Привърших с едната страна. Реших първо да събера пръчките, нападали по земята. Взех ги и тръгнах с тях към навеса, където ги събирах за подпалки. Отначало забелязах, че магарето е неспокойно. Душеше въздуха с ноздри, пръхтеше и се оглеждаше възбудено. После съзрях нея. Стоеше точно зад него, гола и леко разкрачена. Държеше с ръце члена му и го разтриваше с дланите си, докато не стана голям и лигав. Прекара го между задните му крайници и го напъха в себе си. Може да не ми повярвате, господине, но точно така си беше. Махнах се оттам, за да не гледам повече. Обаче веднага след като се върна при мен, усмихвайки ми се свенливо с думите: „Обичам те, дядка, ама…“, ѝ казах да си отива там, откъдето е дошла.
Отиде си заедно с питона и повече не я видях. Отново останах съвсем сам. Имах време за размисъл. Питах се дали съм прав, като постъпих така с това пораснало вече момиче. Постепенно гневът ми се стопи, сърцето ми се размекна и закопнях за нея. В края на краищата какво толкова бе сторила. Никой не е идеален, всеки си има слабости. Нощем я сънувах как идва до мен, докосва ме с моминските си гърди и ме целува нежно. Знаех, че тази целувка е искрена, без корист, а може би дори с любов. Навярно наистина ме обичаше, въпреки че вършеше мръсотии. Не я разбрах и я прокудих. От глупост, без да осъзная безкористната ѝ любов. Помислих си, че е студенокръвна неблагодарница, която се подиграва на старческите ми мераци. Бе дошла при мен, за да се спаси от себе си, а аз я оставих да си отиде, за да проумея, че съм един изкуфял старец. С течение на времето все по-силно усещах липсата ѝ. Имах нужда да бъде близо до мене, макар и само да спи в леглото ми. Не можех да издържам без нейната магия и зловещата змия, обвила божественото ѝ тяло. Щях да тръгна да я търся в града. Ако ли не я откриех, бих продължил да бродя с магарето си по целия свят. Тогава пристигнаха онези момчетии с колата, които я отведоха и нея вечер. Застанаха на вратата, като оставиха кошницата пред себе си и си отидоха. Преди това споменаха, че е мъртва. Загинала на сцената, докато се събличала. Питонът стегнал в смъртоносната си прегръдка изящното ѝ тяло. Тя издъхнала пред очите на всички. Никой не се намесил. Мислили, че е част от номера ѝ, а после, когато голата ѝ плът застинала, било много късно за каквото и да е. Питонът отпуснал примката си и се свил на кълбо до нея. Упоили го, след което ги измъкнали и двамата от сцената. Първо решили да убият влечугото, тъй като трябвало да го хранят, а пък им бил излишен. Преди да се отърват от него, си спомнили за мене, затова решили да ми го оставят, ако желаех, разбира се. Побързах да ги изпратя и отворих кошницата. Отвътре безизразно ме съзерцаваше змията и безмълвно изстрелваше своя тънък език. Усетих го по върха на пръстите си, студен и остър. Споменът мина като ледена тръпка по тялото ми. Това беше езикът на змиите, смразяващ, но прям като острие на бръснач. Извадих питона отвътре. Той се остави смирено в ръцете ми. Поставих го внимателно на миндера до ковьорчето с бягащи еленчета. Донесох му най-хубавото зайче, което се беше родило напоследък. Точно това, господине, в ръцете на дъщеря ви, но оттогава малко порасна. Те растат бързо, нали знаете, не са като змиите. Същото това зайче избрах и го поднесох точно пред устата му. Зайчето подскочи два-три пъти със слабите си крачета. Мислех си, че ще го погълне наведнъж, но вместо това се изхлузи на пода и се сви обратно в кошницата. Тъгува и той като мене. Уж е студенокръвно животно, а може да обича истински. Така силно, че да те задуши от любов. Колкото до нейната смърт, това си е мой грях. Аз я убих като я прогоних от себе си и оставих змията гладна. Затова сега страдам, измъчвам се в терзания. Гледаме се двамата с тази гадина и си мислим за нея, докато не дойде смъртта да ни прибере. Мене от старост, а нея – от глад. Всъщност мъката ни гложди и изсмуква силите ни. Понякога различавам силуета ѝ по фигурите, преливащи по гладката кожа на змията. Тогава загубвам представа за реалността и потъвам във видения, в които намирам утеха. Но животинката не яде, стопи се от скръб. Тъй както е тръгнало, току-виж някой ден я намеря мъртва. Затова сега я нося на един ловец, който ще я препарира, за да съхраня жив спомена си за нея, че човек без спомени загива.
Мъжът изведнъж спря да говори. Опитах се да отгатна намеренията в очите му, но не можах да ги открия изпод гъстите му бели вежди. Някак разсеяно той се наведе надолу.
– Вземи зайчето, миличка – обърна се той към дъщеря ми, която все така милваше малката, пухкава топка, поставена върху капаците на кошницата. Тя го вдигна за ушите и зайчето увисна безпомощно в ръчичките ѝ, като се кокореше уплашено и риташе с крачка.
В същия момент се досетих какво се канеше да направи непознатият. Опитах се да отдръпна детето настрани, но се забавих.. Старецът отвори капаците на кошницата. Отвътре изскочи главата на питона, жълтеникавият му корем блесна на слънцето и зайчето се загуби в туловището му. Дъщеря ми прехапа устни, очите ѝ изскочиха от ужас, после пое въздух и заплака. Вдигнах я и я притиснах към себе си.
– Не плачи, детето ми. Няма нищо страшно – опитвах се да я успокоя, бършейки с длани сълзите от страните ѝ.
– Нали ви казах, кротко животно е. Умира от глад, затова ще го препарирам – продължаваше да обяснява мъжът зад сергията.
Искаше ми се да го стисна за гушата, но открих, че той говори на нас, но гледа тълпата и простора над нея. Тогава разбрах, че е сляп. Понечих да си отида от това място, взел детето в ръце, но пред мен се изпречи търговецът на птици, с кафез вълнисти папагали пред шкембето си.
– Не го слушайте този човек, господине – каза продавачът. – Той е един стар циник. Купете си папагали. Носят щастие. В клетка са и са безобидни. Освен това децата не плачат, когато някой ден ги видят мъртви.