Красимира Зафирова: родена е в гр. Перник, 1957, пътят ѝ в литературата е открит след конкурса за поезия „Веселин Ханчев“ в Стара Загора през 1989, когато печели Специалната награда. Живее и работи в Перник.
Бел. гл. ред.: Докато я публикуваме в „Ах, Мария“ (1999), издаде и третата си книга. Но по реда си ‒ първа книга: „За Карлсон и другите“, ДФ „Литера-прима“, Стара Загора, 1991; следва: „Начин на живот“, „Младеж“, С., 1992; третата: „Третата костенурка“, Анубис, С., 1997.
Красимира Зафирова
120 УДАРА В МИНУТА
Под дърво, когато те срещна,
въоръжен до зъби с безброй причини
за влюбване на мига;
когато те срещна преди дъжд,
мокър до кости от небивал възторг,
прогизнал от болка по строшения силует
на един безпрецедентен смях
(нали си спомняш – извлечен, дестилиран –
и после – на празника, пред очите на Борхес,
пред грамадния поглед на Омир, тапата до тавана,
до ехото от среднощен вой до звездите…
а чашите светят с безмълвна алчност…
нали си спомняш…);
когато те срещна на път
към някое майсторене на кон
от нищо, от сън, от размах,
от сезонно настроение;
когато те срещна и ми домъчнее,
и ме прихванат 300 дяволи,
и ти кажа направо, както съм си
представяла,
че ти казвам, когато те срещна…
Целият свят известих, че те чакам.
* * *
Дълбокото мото, с което започнах,
което надрасках набързо върху стъклото
в горящата къща на острова на съня си,
което изрекох, летейки над старите дрехи,
над сенките, подредени в хелиоцентрична система,
което прокудих от Храма, от ноздрите си,
от езика си,
което омесих от огън, от прасковен цвят
и дървени въглища,
което възправих край панорамния път
над мъртвите цивилизации,
което овалях в катран и перушина и после
краката му мих и целувах,
което осъдих на заточение, на разстрел,
на съжителство с Попол Вух и Хайауата,
което стилизирах, обърнах наопаки като прилеп,
превързах в шарена кърпа заедно с мелнишко вино,
което държах откъм острието с гола ръка,
с душа в зъбите,
което провесих от балкона,
от приоблачния етаж на живота си,
което накъсах, иронизирах, раздадох –
алоето, мотото, моето синеоко изтравниче,
което ще поставя в края, в ъгъла
като котка, като прашни обувки
„Даже пътникът ще спре при него“
Лао Дзъ