Кристин Димитрова: Родена съм на 19 май 1963 г., каквото и да значи това. Като дете учих в 20-то училище и да ден днешен ми е неприятно, когато минавам покай него. По образование съм англицист и това, предполагам, си проличава в преводите ми на Джон Дън. Съавтор съм на учебника по английски език за 10 клас под псевдонима Трендафилова. Написала съм две стихосбирки: „Тринадесетото дете на Яков“, „Свободно поетическо общество“, С., 1992. и „Образ под леда“, „Свободно поетическо общество“, С., 1997. Вярвам, че истински красивата поезия е без силиконови цици и ноти брадавичка зад гърба си. Имам мъж и две деца, заради което един арменец ми каза, че съм щастлив човек. Мисля, че арменецът беше прав.
Бел. гл. ред.: Авторката е мечтателна натура (вж. само разказа по-долу), на която мечтите се сбъдват: публикува в „Ах, Мария“ (1999), за първи път.
Кристин Димитрова
ДЕМОНЪТ-ЛЮБОВНИК
Невена Коларова ситнеше по тротоара, стиснала малката си кожена чанта под мишница. Като учителка по български език и литература на нея по два пъти на срок ѝ се налагаше да проверява около килограм и половина писмени работи, но това не беше в състояние да я принуди да си купи по-голяма чанта. Тогава тя специално си подбираше найлонов плик, който да ѝ подхожда на костюма за сезона. Госпожица Коларова беше една от най-искрените жертви на случайно изтърваната сред руската класика фраза, че у човека всичко трябва да бъде прекрасно – и дрехите, и прическите, и дължината на ръкавите, и подгъвите, които човек сам трябва да си прави, защото понякога си купува уж скъпа пола, пък подгъвът ѝ се оказва неравен. Госпожица Коларова избягваше да си купува скъпи поли, но се стремеше да придаде елегантен вид на всяка текстилна придобивка с дискретни корекции. Дрехите ѝ бяха планирани така, че да разсейват вниманието от по-оскъдните сектори на тялото ѝ и да го съсредоточават върху други, по-изявени, като например задните части и краката. В резултат на тази взискателна, но умерена естетическа платформа, директорът на гимназията се съобразяваше с мнението ѝ по време на училищните съвети и омъжените ѝ колежки не дръзваха да проявяват към нея обичайното си снизхождение, което питаеха към другите госпожици с неопределено дълъг момински стаж. Госпожица Коларова не пушеше и отбягваше алкохола. „Яворов“, казваше тя, „е единственият ми порок“. Всъщност за личния ѝ живот в гимназията се знаеше малко или почти нищо, а това представляваше странно изключение на фона на дружеския интерес, който всеки проявяваше към всеки в сплотения от симпатии и вражди трудов колектив на училището. Знаеше се, че тя живее сама в стара къща – едно време вила – около Княжево и се подозираше, че държи на разстояние директора, който иначе беше съпруг и баща за пример, за съжаление, реализиран. Веднъж по време на годишното отчетно събрание той предразполагащо се обърна към нея с думите: „Докладвайте, Венче“, вместо „Докладвайте, Коларова“. Промяната не прелетя незабелязано покрай колежките, но госпожица Коларова запази невъзмутимата си ведрина, която може да се види изписана само върху саркофага на Тутанкамон, и докладва, обръщайки прегледно изписани страници. Изводите не можаха да се разпрострат надалече.
Сега, докато ситнеше, пристегната в тясната си пола, към спирката на трамвая, един опел, стар модел, я следваше бавно. Тя се правеше, че не забелязва колата, докато мъжът отвътре упорито се опитваше да срещне погледа ѝ. Накрая загуби търпение, паркира колата малко напред, слезе и препречи пътя на госпожица Коларова.
– Невена – каза той и веждите му се вдигнаха към средата на челото, сякаш се готвеше да подхване втори глас на „Назад, назад, моме Калино“ – да ви закарам до дома, в една посока сме.
– Благодаря, господин Стоименов, аз съм само на две спирки оттук, ще взема трамвая – отвърна госпожица Коларова и се опита да заобиколи директора.
– Ела де, качи се, не се безпокой – увери я той, без да влиза в подробности какво по-точно би могло да я обезпокои. От друга страна, целият му вид издаваше, че душата му натиска газ и спирачки едновременно. Квадратното му лице се беше позачервило, яките му ръце се бяха разперили около набитото му тяло. Невена Коларова си го представи как разтваря в клас учебника по история сякаш меси кайма за кебапчета и се подсмихна. Стоименов това и чакаше.
– Хайде, хайде влизай, може и по едно кафенце да пийнем.
Горното копче на ризата му беше разкопчано. Вратовръзката му се беше изкривила настрани и през тази дупка се виждаше космата мостра от гръдния му кош. Стоименов ѝ се стори мъжествен, но несъвършен.
– А съпругата ви няма ли да ви чака? – попита госпожица Коларова с премерено дидактичен тон.
– Ах, остави се – каза той и махна с ръка. – Ти не знаеш какви са ни отношенията.
Това приличаше на начало на дълга история, която имаше нужда да бъде разбрана. Невена си имаше своя история, която я очакваше вкъщи.
– Ще си тръгвам, господин Стоименов, ах, ето че трамваят ми идва – каза Невена, поправи един разместен кичур от червеникавокестенявата си коса и с бързи стъпки, доколкото ѝ позволяваше полата, се отправи към спирката.
Стоименов поклати глава, постоя с ръце на кръста и се върна в колата.
Невена се прибра припряно по тясната уличка, отключи скърцащата дворна врата на номер 13 и влезе под гъстата сянка на дърветата. Целият двор беше обрасъл с лешници и приличаше на гора. Беше ги засадила покойната леля на Невена. Когато след смъртта ѝ Невена се нанесе в къщата, отначало тя се дразнеше от гъстата им сянка и искаше да ги отреже, но после разбра предназначението им и не докосна нито храст. Те напълно изолираха къщата от улицата и съседските дворове. Лелята беше оставила три стаи от къщата в пълен порядък, обзаведени със старовремски скринове, розови дамаски, възглавнички по фотьойлите и лампиони с кристални висулки. Две от стаите бяха препълнени със стари и неизползваеми вещи, а едната беше съвършено празна. Прозорците на тази стая бяха със заковани капаци, а на пода ѝ имаше голям кръг, очертан с нещо като бял тебешир, който не можеше да се изтрие. Първоначално Невена имаше намерението да подреди тази стая по свой собствен вкус, като скрие кръга с подходящ килим. Когато обаче се нанесе в къщата, нощем от време на време започна да ѝ се струва, че от празната стая долитат гласове. Понякога говореше един човек, сякаш много тихо разказваше нещо, друг път като че ли разговаряха повече хора. На два пъти Невена провери, но вътре нямаше никой. Къщата беше затаила дъх като човек, който чака някого сам да се сети, и Невена започна систематично да рови из старите вещи в двете стаи. Междувременно все не се наканваше да подреди празната стая. Накрая в един стар куфар намери дебела тетрадка с кожена подвързия, изписана с различни почерци. Едно място в тетрадката беше отбелязано с птича кост. Покойната леля на Невена не изглеждаше небрежна жена и затова птичата кост доста я озадачи. На това място в тетрадката пишеше: „В празна стая, в бял кръг поставяте пред вас на пода тамян, зад вас на пода сол, отляво чаша с вода, отдясно свещ, вземате в ръце птича кост (само една-единствена кост може да послужи, но тя е велика тайна) и повтаряйте: „Ела да подишаш тамяна, ела да опиташ солта, ела да пиеш от водата, ела да се сгрееш на огъня“. Този, който се появи, ще бъде такъв, какъвто го искате. Затова трябва предварително да си го представите и да държите образа му в ума си, докато повтаряте думите.
При следващо повикване можете да използвате свое заклинание“.
Отдолу имаше бележка, добавена с бароковия почерк на покойната леля:
„Ако разбираш от мъже, на ръце ще те носи“. Невена разбра предназначението на стаята. С това обаче текстът не ѝ стана по-ясен. Изтича в стаята и остави книгата в кръга. После се върна с чаша вода, свещ, кибрит и чинийка сол. Чак тогава си даде сметка, че няма тамян. После се сети за бюфета с бурканчета в една от стаите, превърнати в складове. Не се излъга – още в третото бурканче намери тамян. Седна в кръга, нагласи предметите около себе си според рецептата, запали свещта и тамяна и полусмутена от дивашката си доверчивост, започна да повтаря думите. Около третото повтаряне нещо като че ли потръпна и думите започнаха да излизат сами. Тя занапява все по-силно и по-силно. Главата ѝ започна да олеква, светът наоколо избледня и от средата на челото ѝ една невидима струя започна да се изтегля навън. Ръцете ѝ стискаха здраво костта и изтръпнаха. По едно време усети, че вече дори да иска, не може да спре. За да владее доколкото може положението, се стремеше да си представя принца от детската си книжка за Пепеляшка. В паниката си не можа да се сети за по-подходящ образ. В един момент, крещейки вече заклинанието, почувства, че нишката, която се изтегляше от нея, излезе цялата и нещо пред нея се раздвижи. Веднага млъкна и закова поглед в дребното същество, обуто в червени чорапогащи, островърхи златни обувки и тъмносиня кадифена горница, което тромаво (тя почти очакваше да чуе скърцане) се поклони и изправи.
– Скъпа девойко на моите мечти… – каза миниатюрният принц с детски глас и се стопи като восък.
Невена се парализира от ужас и само това ѝ попречи да припадне.
Следващата седмица тя прекара в леглото с висока температура и повика по-малката си сестра от Русе, за да ѝ прави компания. Сестра ѝ Даниела нямаше нищо против да огледа магазините в София и охотно пристигна с два куфара, побрали само най-необходимото. Много време за пазаруване обаче не ѝ остана. Невена се вкопчи в нея като удавник и я караше по цял ден да ѝ вари билкови чайове и по цяла нощ да ѝ сменя кърпите с оцет на главата. Особено по цяла нощ. Сестра ѝ си отмъсти, като се отдаде на по-малкото удоволствие – да се хвали от мъжа си и децата и да се оплаква от свекървата. Невена покорно изслушваше всичко наред – как го направили старши лейтенант, как му седяла униформата, как майка му влизала, без да чука ‒ лежеше с томчето на Яворов до възглавницата, кимаше с лице, видоизменено от два херпеса, и на няколко пъти намери повод да каже „така е то, никога не знаеш какво ще ти поднесе животът“. Думите ѝ тежаха от страданието на опита. Беше решила да изгори книгата веднага след като сестра ѝ си замине.
Само че сестра ѝ си замина, а Невена пак си остана сама. И вместо да унищожи книгата, с отвращение забеляза, че интересът ѝ към нея се завръща. Пък и началото беше поставено, най-страшното беше известно. Намери един албум на покойната си леля и видя, че на всяка снимка тя беше с различен мъж – млади, възрастни, с бради, безбради – пълно разнообразие. Леля ѝ беше водила доста особен живот, който изглеждаше всичко друго, но не и отегчителен. Пък не беше първа красавица. Обяснението беше само едно и се налагаше от само себе си: тя владееше книгата. Междувременно Невена си гладеше блузите всеки ден и си пръсваше парфюм зад ушите, но наоколо нямаше манифестация от мъже. Стиховете на Яворов, в къщата под лешниците, носеха не толкова утеха, колкото тъга по пропуснатото. И дори ревност. Ако той познаваше Невена, щеше да забрави и Мина, и Лора, и Дора. „Само че жестокото време ни раздели“, каза си в една безлунна нощ Невена и реши, че е време да въстане срещу съдбата. Около четиридесет минути гледа най-различни портрети на Яворов, за да го запомни добре. За всеки случай реши да си го представи по-висок. Грабна костта, подреди всички необходими принадлежности около себе си и яростно заповтаря заклинанието. Този път невидимата нишка потече доста по-бързо от средата на челото ѝ и в един миг на потрес, оргазъм и раждане тя видя пред себе си стройната фигура – защото такава си я беше намислила – на П. К. Яворов. Той се усмихна печално под гъстите си мустаци и извади иззад гърба си букетче теменуги.
– Откога те чаках да ме намериш, тате – каза той и пристъпи към нея, облечен в безупречен бял костюм.
Невена седеше в кръга на земята с разчорлени коси и от устата ѝ се беше стекла слюнка. Тя избърса с ръка лицето си, пооправи с едно-две движения червеникавите си кичури и се изправи с разтворени ръце.
– Пейо! – извика тя и се хвърли в обятията му. Те не миришеха на нищо, защото Невена не се беше сетила за миризма, но за сметка на това бяха силни и топли, според очакванията ѝ. – Никога няма да се разделим, нали?
– Никога, скъпа моя – каза тъй нареченият Пейо и погали главата ѝ. – И смъртта не може да ни раздели.
– Ела, ела – каза припряно Невена и го задърпа към обзаведените помещения. – Аз пък те държа тук, на прага… в тази празна стая. Ела, имам коняк. Толкова се молех съдбата да ни събере!
Сипа чевръсто две чашки коняк в хола, а Яворов седна на стола с двата крака на една страна и не я изпускаше от очи.
– Невена, Невена… мога ли да те наричам Нена?
– Както ти харесва, любов моя – отвърна засрамена Нена и не знаеше как да продължи. После се сети, че той ще е такъв, какъвто тя го е поискала, което означаваше влюбен в нея при всяко положение. Реши да не се притеснява от неловките мълчания. Яворов протегна ръка към лицето ѝ и с естетски, едва докосващи пръсти, повтори овала му. Госпожица Коларова почувства допира му като удар от ток. Отметна назад глава, а Яворов скочи от стола, който се претърколи назад и я грабна в прегръдките си. Но на сантиметри от лицето ѝ спря, впери въгленови очи в нейните и зашепна като омагьосан:
– Две хубави очи в душата на дете…
– Душата ми се моли, дете… душата ми се моли – застена тя заедно с него и устните им се врязаха в изпепеляваща целувка.
Той я изви назад, докато гърбът ѝ легна на масата и там, между коняците, тя разбра, че наистина всичко у него е такова, каквото си го беше поискала.
Призори Яворов, леко пребледнял, се прибра в празната стая.
Вечер след вечер тя бързаше да се прибере и го призоваваше все по-бързо, все по-пълно, все по-трайно. Имаше и проблеми. Един ден, след като на четири класа беше преподавала за Ботев, тя призова Яворов и той се появи с брада и сабя. Сабята оставиха в празната стая, а брадата не беше чак толкова лошо хрумване, но когато на сутринта той ѝ каза: „Не плачи, Нено, не тъжи“, Невена остана с крайно смесен вкус от преживяното, сякаш беше пила коктейл от вермут и бира. Постепенно обаче образът се стабилизира, набра сила и пое нещата в свои ръце. Материализираше се от само себе си, настояваше да излизат заедно навън, понякога не искаше да си тръгва, а веднъж, когато тя закъсня след един съвет, той извади златен часовник на ланец от безупречния си костюм и попита със смразяващ тон:
– Колко е часът?
– Пейо, любов моя, имахме съвет.
Пейо я стрелна с поглед и с един скок се намери пред нея, или по-скоро над нея, защото се извисяваше с поне една глава.
– Съвет до десет часа? За глупак ли ме вземаш?
– Ти да не би да ревнуваш? – учуди се Невена. Тя наистина го беше пожелала страстен и пламенен, но нямаше представа каква конкретизация ще получи това.
– Кой, аз? Ни най-малко. Но не мисли, че не се досещам – изсъска той в лицето ѝ и огъна ръцете ѝ назад.
– Пусни ми ръцете, чудовище такова! – беше я стиснал силно. – Досещал се бил! И за какво се досещаш?
– Нена – задъхано каза той, без да я пусне, и очите му се зачервиха, – ако ти ме измамиш, с двама ни е свършено.
И после, за по-голяма яснота, добави:
– И с мен, и с теб.
* * *
Тази вечер тя остави чантичката си на масичката в антрето, поднови червилото си с тлъст виненочервен пласт, изчетка космите от сакото си, закачи го и с вдигнати ръце извика:
– А кой ли чука? Влез!… Но ти ли,
мечта на моите мечти,
но ти ли си – и в тоя час
отгде?
Две силни ръце я прегърнаха иззад гърба ѝ ,жадно разкъсаха блузата ѝ. По врата си усети тежкото му дишане и познатото гъделичкане на мустаците.
– Чакай, какво правиш! Какво правиш! Ти си луд! – извиваше се да се отскубне Невена, без много да се старае.
– Луд съм, луд съм по тебе… – И зашепна в ухото ѝ –
В града тъй пъстър и голям,
сред карнавалните премени,
печален търся с поглед ням
повехналите ни невени…
– Пейо…
В този момент на вратата се позвъни. Двамата моментално спряха и се спогледаха – Невена озадачено, любимият ѝ подозрително.
– Чакай, аз ще отворя! – първа се опомни Невена и се втурна да рови из дрехите на закачалката, за да намери нещо, с което да подмени блузата. Накрая облече една жилетка и посегна към дръжката.
– Къде така с жилетката на голо? – спря ѝ ръката той. – Аз ще отворя, ти отиди да си облечеш нещо прилично.
– Ти ли ще ме учиш кое е прилично? – опита се да кресне шепнешком Невена. – Пази се да отворя!
– Няма да мръдна оттук. Ти за глупак ли ме вземаш? Сигурен съм, че е мъж.
– Пази се от вратата, не е никакъв мъж – каза Невена и успя да докопа иззад гърба му дръжката. Отвори вратата и Яворов с мрачен поглед се надвеси над рамото ѝ. На прага стоеше директорът Стоименов с купчина бележници в дясната ръка и букет маргаритки, увити в кариран лист, в лявата.
– А-а, аз просто… нали трябваше да се нанесат оценките… забравих да ти дам бележниците, пък утре провеждаме събранието… то аз щях… ама ти имаш гости – завърши монолога си Стоименов, който от самото начало гледаше само Яворов в очите, но сякаш чак сега отчете какво вижда.
– Не се притеснявайте, влезте, господин Стоименов – каза Невена с неочаквана настойчивост. – Влезте, влезте, не се притеснявайте.
Стоименов пристъпи колебливо напред като бик в кланица и се заоглежда. Беше му любопитно, беше му неудобно и главата му гъмжеше от подозрения.
– Приятно ми е, Стоименов – директорът остави бележниците на масата и протегна косматата си ръка. – Ние сме колеги с Невена.
Невена пое от лявата му ръка букета, който сега дискретно висеше надолу и отиде да го постави във ваза.
– Аз съм гост на Невена, от Чирпан – енигматично натърти Яворов. Разположи се свойски на масата в хола и постави цигара в цигарето си, без да предложи на Стоименов.
– Роднина, а?
– Ни най-малко – поклати глава Яворов и изкара два масивни стълба дим през ноздрите си.
– Разбирам – заклати глава и Стоименов, само че по друга ос. – Сигурно имате сериозни намерения?
– Изключително сериозни. Смятам да остана тук.
В този момент влезе Невена, с маргаритките, подредени във ваза с вода.
– Нена, предложи нещо на госта – господарски я подкани Яворов.
– Няма нужда, няма нужда, аз да си вървя, че работа ме чака – каза Стоименов и пое заднешком към вратата. – Всичко хубаво и приятна вечер.
Последното пожелание беше изказано по-скоро като прогноза. Невена го изпрати до вратата.
– Моля ви, не си тръгвайте – прошепна тя.
– Ех, Невена, Невена… – каза Стоименов и се отправи към стария опел, който го чакаше до градинската врата.
Невена се прибра обратно. Вътре Яворов потропваше ритмично с върха на обувката си и разсеяно пробиваше дупки с цигарата на равни разстояния в покривката. Иначе изглеждаше спокоен и погълнат от заниманието си.
– Какво правиш, идиот такъв! Тази покривка ми е от майка ми! Унищожи ми покривката!
– О, покривката ли? – каза Яворов и я дръпна рязко от масата. Вазата с маргаритките се търкулна, изля и пръсна на пода със звук на строшена кост. Маргаритките останаха на пода във формата на букет. Водата оформи няколко чучурчета по ръба на масата и започна да изтича. – Тази ли покривка? Много съжалявам – извини се той и с един замах я разпра на две.
Невена отстъпи крачка назад.
– Слушай, Нено, без тебе за мен няма живот. Отидеш ли с друг, с мене е свършено. Но и с тебе ще е свършено – каза той, като я гледаше в очите, и отново възстанови разстоянието между двамата с крачка напред.
Невена пак отстъпи.
– Пейо, моля те…
– Ти май не ме познаваш добре, а? Не ме познаваш, нали?
– Аз те извиках, аз те създадох… – опита се да възвърне приоритета си Невена.
– Ама не ме познаваш, нали? – кресна ѝ той в лицето и я перна с опакото на ръката през бузата. Невена падна на земята, като известно време летя успоредно на нея. – Ти си отиваш и аз си отивам, ясно? Само че с тебе заедно.
Наведе се, хвана я за жилетката и така я вдигна. Невена се прокле, че го беше измислила толкова силен. Под безупречния ретро костюм мускулите му бяха метални. Невена се сети, че все още може да промени нещата.
– Върни се там, откъдето идваш, ти не си истинският Яворов.
В отговор той първо ѝ блъсна нов шамар, от което главата ѝ се отметна назад и в устата ѝ шурна кръв. После си послужи и с думи.
– Аз, скъпа Нена, съм Твоят истински Яворов. Аз съм мечтата ти за мъж и силата ми е огромна. И ти ще се научиш да не изпращаш разни говеда с дебели вежди и да не им шепнеш разни нещица на прага, ясно ли е?
Всяко „ясно“ се подкрепяше с действие и този път Невена обхвана главата си с две ръце. Той обаче я бутна на канапето. Невена направи всичко възможно да превъзмогне ужаса си и за-повтаря:
– Ти си слаб, ти си слаб, ти си слаб! – само че като гледаше дългите му и здрави като клещи ръце, въобще не си вярваше. Така не можеше и да му повлияе. Той вече беше над нея, държеше с една ръка брадичката ѝ и при всяка дума натискаше главата ѝ в пружините на канапето.
– Какво му каза на онова говедо, а? Кажи, какво му каза? Уговорихте ли се нещо? Следващия път ще го убия, ще му пръсна кръглата тиква на парчета, ясно ли е?
На това „ясно“ той извади лъскав револвер от вътрешността на сакото си и завря дулото в устата на Невена. Невена, която досега се опитваше да се отскубне, се втрещи и престана да мърда.
– Не се и опитвай да ме гониш – продължи си мисълта той. – Никой не може да се раздели с мечтата си.
Невена стоеше все така, с дулото в уста, без да помръдне, само от широко отворените ѝ очи течаха сълзи и от носа ѝ течеше водниста струйка, която се смесваше с кръвта и червилото, размазани около устата ѝ. Тя вече виждаше едновременно целия си живот, от който щяха да останат няколкостотин попълнени бележници и една птича кост. И накрая, може би защото винаги беше приемала за дадено, че осъденият има право на последна дума, съвсем неочаквано за самата себе си, тя извъртя глава настрани от дулото и каза:
– Стоименов беше свестен човек. Във всеки случай по-добър от тебе.
Ръката, която държеше брадичката ѝ, се поотпусна.
– Млъквай веднага.
– По-добър от тебе, много по-добър от тебе – вече без да се интересува какво ще ѝ се случи, повтори Невена. – Нищо, че не е съвършен, той не е изчадието, което сама измислих!
Сега и двете му ръце трепереха и по лицето му се изписа паника.
– По-добър е! По-добър е! Всеки мъж от улицата е по-добър от тебе!
С огромно усилие той успя да насочи револвера към дясното си слепоочие и се застреля. Отляво се разлетяха парчета череп и мозък. Едрото му тяло се сниза надолу, а крайниците продължиха леко да потрепват.
Невена стоеше с длани върху ушите и гледаше като вече застреляна. Не смееше да помръдне. Отвори уста да извика и от нея не излезе никакъв звук.
В този момент тялото на пода започна да се топи и обезцветява. Парчетата мозък се превръщаха в прозрачно желе, което оставяше мокри петна. До четвърт час на килима имаше само течност, която Невена не посмя да пипне. Когато събра сили, отиде със сгъващи се колена до огледалото. Искаше да се увери, че всички следи са изчезнали. В първия момент не можа да се познае – едното ѝ око беше подуто и синьо като патладжан. На върха на подутината имаше червена точка, върху която засъхваше капчица кръв. Останалата част от лицето ѝ лъщеше като прясно боядисана, но с друга боя. Два зъба липсваха, но тя не помнеше и да ги е изплювала. Обади се на бърза помощ, като им каза, че са я нападнали пред входа.
– Това го кажете на полицаите – каза незаинтересувано дежурната сестра и записа адреса ѝ.
След като се съвзе достатъчно, Невена изкуцука до книгата, грабна птичата кост, разчекна я и си я натъпка в устата:
– Сбогом! – извика тя с пълна уста. – Чудовище такова. Гледай сега внимателно, скъпи, какво ще направя с твоята кост – и ожесточено задъвка откъм здравата си страна костта така, че да я смаже на каша.
– Кой каза „скъпи“? – долетя от далечния ъгъл на хола познат глас.