Любен Дилов – син: (пожелателна автобиография) Да редиш думите като тухли. Да ги печеш като хляб. Да ги продаваш като проститутки, да ги хвърляш като камъни. Да трошиш стъклата на действителността. С парчетата не да си режеш вените, а да направиш мозайка. На въглищаря въглища да продаваш, на краставичаря – илюзии. Да духаш горещото стъкло на битието и да не ти капе по краката. Да оцеляваш, без да си предател, да си достоен, без да ставаш смешен. Да се гордееш, че си българин (и да се гордееш, и да не гордееш – все си българин, така че по-добре да се гордееш), да си патриот в странство и космополит у дома. Да отстрелваш патици, скрит сред мислеща тръстика, да плащаш алименти на държавата. Да знаеш точно коя кост от челюстта е открил Гьоте, полицията да бъде твоя Екерман. Да вярваш, че Господ ни обича, защото има чувство за хумор. Господ да вярва в теб.
Да си добре подстриган и с ново бельо, когато дойдат извънземните. Да спориш с глупака, без да му цитираш Пушкин. Да знаеш, че бисерите се раждат от лайната на мидите, така че е все едно дали ще ги даваш на свинете, или не. Да не убеждаваш евреите и арабите да се разберат като добри християни. Да подариш на малката кибритопродавачка запалка „Зипо“, а на Мартин Лутер – пишеща машина (как ли щеше да изглежда Дявола, ако Мартин Лутер имаше пишеща машина, а не мастилница!?). Да мислиш позитивно в света на серопозитивността. Да си крачка след модата и две крачки встрани от „две напред, една назад“. Да не вярваш на идеологии и формалин. Да си направиш богове и да им се кланяш само ако могат да изпият повече от теб. Да не пожелаваш жената на ближния, ако не си заслужава. Да не обичаш живота така, че да оглупееш.
Да обясниш на Пикасо, че по отношение на заразите, гълъбите са летящи плъхове. Да знаеш, че тайната на усмивката на Джоконда крие нейният стоматолог… Най-вероятно ще се окаже, че човек живее само веднъж. На сцената на живота всички сме дебютанти – който се взима насериозно, става смешен. С критиците е по-подходящо да се напиваш, отколкото да ги четеш. Тайната на близостта е в ироничната дистанция.
Да носиш всичко свое със себе си. Да могат да ти го вземат само ако вземат теб. Да си винаги при себе си, защото това е единствената ти къща. Да си толкова близо до нещата, че да могат и да те погалят, и да те ударят. Очакването и изненадата ни крепят да не паднем. Да си толкова далече от нещата, че само с една достойна крачка да си там, където вече не участваш.
Бел. гл. ред.: Л. Л. Дилов е роден през 1964 като всички големи писатели. Познавам аз автора от годините, когато трите му деца не ходеха още на училище. Място на първата ни среща: редакцията на в-к „Софийски университет“ и „Литературна академия“. Където бе заченато впрочем и освен „Ах, Мария“ студентското предаване „КУ-КУ“. Макар че ни помагаше с ценни съвети, не го уважихме като писател, бидейки негови фенове, чак до историческия бр.1/1995 на „Ах, Мария & приятели“. Тази грешка да не се повтаря! Автор на книгата „Неспасяемият език или детството на идиота“, „Литературна академия“ 6`90, „Софийски университет“, С., 1990.
Любен Дилов – син
ХУЙКУ
Необходимо предисловие и апел
За разлика от хайку – прочутият японски кратък, многозначителен и същевременно не много значителен стих, хуйку е късо късче проза, където нещата са казани така директно, че да звучат като намеци за други по-многозначителни неща. Докато хайку най-често описвайки природата, разкрива състоянията на човешката душа, хуйку чрез състоянията на човешката природа представлява всичко, включително и състоянието на околната среда. Хуйку – това са кратки истории за природата на плътта, в които читателят може да открие природата на духа.
Жанрът „хуйку“ е извикан за живот от международната необходимост. Един италиански тълковен речник представя термина „българин“, „българско“ и „български“ като синоними на състоянието „тъп, сив и суров“. Запознаването на италианците с жанра хуйку ще разшири значително мирогледа им и ще покаже по колко правилна следа се се насочили – българска следа! Ръководен от желанието за пълноценно представяне на тъпия, сив и суров климат на модерната българска душа, смятам за наложително и други български прозаици и лирици да пробват силата си в стила хуйку, за да можем в края на един период от първоначално натрупване на хуйковини да предложим на италианския пазар на изящното слово и една българска „хуйку антология“…
Смятам, че ще имаме успех. Аз лично не съм бил в Италия, но така предполагам…
Вие били ли сте в Италия? Вярно ли е, че прилича на ботуш, както е на картата?!
* * *
Малките холандци – какви са те?! Някои твърдят, че са художници. Живели еди-кога си в Холандия. Рисували с маслени бои. И не били толкова големи художници, колкото големите холандци…
Друга интерпретация има Чавдар от софийския квартал „Дружба“. Той твърди пред Мими, че в къщата си, в гнусния си панелен апартамент в „Дружба“, е скътал безценно съкровище – истински малък холандец. Мими учи рисуване, за да кандидатства в Академията. Тя е чувала за „малките холандци“ и е нетърпелива. Наистина ли Чавдар има малки холандци?! Какво точно има Ван Дайк, Рубенс Ван дер Любе? Чавдар е потаен. „Ела и ще видиш – казва той на Мими.“ Дали пък „малките холандци“ на Чавдар не са две холандски хипофизни джуджета, които, ако седнете на канапето в хола му, изкачат от спалнята, правят циганско колело и се представят: ван дер еди-кой си и ван дер еди-кой си… Не! Те не са и художници дори. Чавдар носи „малкия холандец“ навсякъде със себе си… Той би могъл да го покаже на Мими още тук, на автобусната спирка в привечерния сумрак… Но Чавдар държи излагането на малкия холандец да стане именно в апартамента му в „Дружба“. Там, в хола, пред седналата на канапето Мими, „малкият холандец“ на Чавдар ще се представи в цялата си живописна големина…
* * *
Една млада режисьорка разказваше своя версия на историята за Пинокио. Най-интересното място беше епизодът, в който Момичето със сините коси е яхнало лицето на Дървеното човече и крещи до премала:
– Лъжи! Лъжи-и-и-и, малък мръсник, такъв.
……………………………………………………….
Това е! Ако на лъжата наистина краката са къси, то логично е пропорционално да се увеличават други анатомични части.
* * *
Неподозирани са възможностите, които предполага женската глава. Тя служи за възхищение, за извайване от гипс, за рисуване с въглен или маслени бои. По женската глава от край време се закачат бижута, за да става тя още по-привлекателна. Едно африканско племе деформира по особен начин долната устна на жените, а друго пък, с помощта на непрестанно добавяни нови и нови пръстени, увеличава до патологични размери женската шия – също тъй прекрасна анатомична част, която се увенчава именно с женската глава.
Някои са склонни да водят дори разговори с женска глава, когато тя е предразположена към това, разбира се. Повечето мъже са единодушни, че при наличието на желание и умения от страна на женската глава с нея като цяло, а най-вече с отделни нейни части се получава вълнуващ секс…
Съвсем други идеи за използването на женската глава има якият младеж, който в момента излиза от патоанатомията към Медицинска академия с голяма картонена кутия под мишница. Разбира се, тези идеи не са хрумнали на самия младеж, но той отлично ги е разбрал от човека, на когото са хрумнали. За по-лесното вникване в смисъла на идеите са послужили и няколко десетки банкноти от по сто долара. Те са дадени за самата реализация на идеята, а каквото остане – за реализатора. Сиреч за младежа, който в момента се качва в големия си черен джип „Тойота“, внимателно поставя картонената кутия на задната седалка и подкарва с аварийни светлини, защото му предстои неприятен обратен завой…
До това нетрадиционно използване на женска глава се е стигнало след сложни взаимоотношения между някакъв държавен чиновник и един не много едър представител на сенчестия бизнес. Двамата взаимно са опитвали да решат проблемите си чрез подкупи, чрез преговори, чрез бурни и продължителни вечери, завършващи с подарък – проститутка и други щедри жестове от страна на дребния сенчест бизнесмен. Но нещо не е сработило, нещо не е станало както трябва и сега представителят на онези, които наричат ту „мутри“, ту „борци“, ту „мафия“, е принуден да използва мрачната слава на гилдията като цяло, за да сплаши своя бивш партньор, неизвестния и незначителен държавен чиновник.
За целта сенчестият бизнесмен е избрал слънчев есенен ден, в края на седмицата. Жената и децата на чиновника са изпратени някъде. Дали защото той се страхува за тях, или просто за да се порадват на последната топлинка от циганското лято сред природата.
Черната „Тойота“ е паркирана няколко преки преди кооперацията на чиновника. Останалата част от пътя почти трапецовидният младеж изминава пеша, държейки елегантно опакованата кутия сякаш е торта. Той се качва по стълбите към апартамента на държавния чиновник точно когато онзи, по халат и с чаша кафе в ръка, е установил, че телефонът не работи. В този квартал, а и изобщо в тази част на света телефоните често не работят, така че необходимата доза мрачни предчувствия не е успяла да залее нито държавния чиновник, а още по-малко – четящите тези редове в момента. Току-що оставил телефонната слушалка върху вилката на апарата, чиновникът чува мелодичната камбанка на входния звънец. Той прекосява антрето и отваря вратата, без дори да погледне през шпионката. Вероятно си мисли, че не само неговият телефон е замлъкнал.
Якият младеж поднася кутията с усмивка:
– Помолиха ме да ви предам това – учтиво и ясно произнася той – и да почакам, докато се запознаете със съдържанието. Отворете кутията!
Държавният чиновник се подчинява, без да гъкне. Все едно какви мисли му минават през главата. Пък каквито и да са те – мигом отстъпват място на влудяващ ужас. От кутията с мътен поглед в него се взира отрязана женска глава…
– Ъ-ъ-ъ-а-а! Ъ?!
Якият младеж хладнокръвно притиска дланите на чиновника към картонената кутия, за да не може онзи да я изпусне…
– Защо?! – успява да произнесе членоразделно чиновника.
– Как защо?! – все така любезен е трапецовидният младеж с кожено яке. – Това не е ли съпругата ви?!
– Господи!!! Не! – почти изпищява чиновникът.
– Простете! – младежът делово си издърпва кутията с отрязаната глава от ръцете му и отново я затваря с красивия капак. – Явно съм сбъркал номера на улицата!
Миг по-късно той слиза надолу по стълбите, без да бърза, тържествено понесъл картонената кутия, както на идване. Държавния чиновник продължава да седи на черджето пред входната врата, облян в студена пот.
Вън есенното слънце радостно препича и няма никакви, ама съвсем никакви белези, че лятото безвъзвратно си е отишло. Напротив – слънцето грее все тъй уверено, както уверени сме всички ние, че от утре, от новия есенен делничен ден, всички недоразумения между дребния държавен чиновник и дребния представител на сенчестия бизнес ще бъдат разсеяни.
* * *
Кой може пък да знае дали всичко се е случило точно така?! Но нека все пак си представим място недотам препикано от разхождани кучета. Примерно в местността „Камбаните“, след околовръстния път. Безделник на средна възраст се приближава към спортно облечен младеж, който копае плитка дупка с помощта на къса лопата.
– Ще светкаме некой, а!?! – дяволито и свойски пита скитникът…
– А-а-а – не! – спокойно отговаря младежът и продължава да изхвърля пръст, трева, корени и дребни камъчета от дупката. – Просто чакам гаджето!
– О-о, гаджето значи?! – многозначително вдига вежди скитникът и въздъхва: – Е, щом са стигнали дотук нещата…
Младежът се изправя с лопатката и се разкършва.
– Изобщо не е това, което си мислиш! – уморено казва той – Просто момичето ми е гърбаво и за да може да легне…
Това е! Когато става дума за жени, действителността винаги поднася възможност, за която никой не се е сетил да помисли…
* * *
…Млада двойка тържествено се разхожда по светъл столичен булевард в августовската привечер. Мъжът – висок, суров, излъчващ достойнство. Спътницата му – по-нисичка, жизнена, не спираща да приказва. Мъжът върви с широки спокойни крачки право напред. Женичката му подтичва около него като пекинез – ту изостава, ту леко напредва. И говори, говори. Радостно, любвеобилно.
Мъжът мълчи. По едно време казва тихо:
– Дай една цигара! – и продължава да върви.
– Сега! Ей сегинка! – женичката му трескаво се суети, ровейки в дамската си чантичка. Докато вади поомачкан пакет цигари, все тъй подтичва. Спира за миг, за да я запали. След това старателно обърсва филтъра да не би да има следи от червило и пъргаво настига големия мъж.
– Ето вземи, малко е кривичка… – радостно припва женичката до големия си мъж.
– И кура ми е крив, но го лапаш! – тържествено отговаря суровият мъж и продължава да върви все така спокойно, вече пушейки.
Двойката потъва сред кестените и августовския здрач.