Любомир Милчев: Да прогледне гледката е събитие не само визуално, а и словесно и дори – музикално. Някои ценители на високите стилове даже провъзгласиха, че това „Проглеждане…“ на Милчев от 1995 г. бито „сецесионово“. А ето как стана то всъщност.
…След хиляда сто и една-две разсейващо-въплътителни разходки, всяка от които неизменно се предхождаше от (поне) двучасовия ритуал на изчеткването, излъскването и преподредбата на всички Милчеви одеяния и аксесоари, ръкоположени да бъдат днес съблазняващо изведени всред цялото сборище от лутащи се или вече безнадеждно залутани из града София гледки – ритуал, безостатъчно приличен на миропомазване с елея на предвкусването Нещо да се случи, при това с една отколешна гъстота и тържественост, припомняща се само в камбанния звън на „Александър Невски“, подканящ за неделна служба,
…и като прибавим още пунктуацията на неопределен брой несбъднати разходки, осуетени, разбира се, единствено от фатално непреодолимата (ох!) мокрота на дъждовните дни (и от кишавостта на тукашното сегашно време изобщо), завинаги обезпредметени от тази тъй примитивна форма на уж оросително плодотворие, а всъщност съсипваща лъскавината на Обувките – поетическа поанта на всети Милчев фасон, и отглеждани с подобаващо за изящния им профил усърдие,
…след толкова нечовешки усилия и невъобразими за простосмъртните старания един ден – ето, изведнъж Повърхността се затвори и из нея се сътвори една малка (наглед) книжка „Проглеждане на гледката“.
[о, неизчерпаем рог на изобилието, о, манна за слепите, о, смях до сълзи за лудите и смях през сълзи за лишените, о, триумф за сетивото и поражение на всякоя нищета!… Нужно ли е все още да предупреждаваме, че за разлика от очевидната страховитост на дебелия том, една малка декадентска книжка винаги крие (за някои твърде опасната) възможност да порасне изненадващо по-голяма от видимия си размер…]
Също тъй малкоформатен плакат, украсен с портрет на стара къща, изобразяващ потайно измислената от Автора и най-близките му приближени, но, уви, неслучила се в Издателството корица, отведе гостите в галерия „Александър“ да пируват на Премиера. Хубава, спретната, нетипична, различна, уютна, артистична – премиера с вкус, картини, актьор и декор! Не като ония в Столична библиотека…
Някои дойдоха с прасци, други с глави, едни дойдоха облечени, а пък други само с очи, трети с увехнали усмивки, някои – със свежи цветя; изобщо хорски му работи, какво да ви говоря – гледка.
[Който дошъл, дошъл.]
Дошлите пиха вино, похапнаха сладкиш. Дочуто бе и слово от Критик. Фотографите фотографираха.
Хубавка златокоса пратеница на Нова телевизия, нова в занаята, ала вече въоръжена с цял екип, чевръсто търсеше удобен момент да разпита Автора (с не повече от допустимата за подобни случаи доза ум) за неизразимите тайни на Творчеството. Картините по стените на достолепната галерия си смигнаха разбиращо.
Така авторът Милчев приседна, безгрижно поклащайки плетени обувки от втората извивка на спиралното стълбище (не бе ли то една стаена, съвсем уместна метонимия за днешния съдбовен белетристичен дебют?)… и дългите руси къдрици на репортерката отсреща му се разстлаха в необуздано пищен триумфален химн – от Моцарт и Хендел едновременно, от Пета и Седма симфония, от сладостен мадригал на Монтеверди ведно!…
И досущ бяла магия маската на младия актьор-четец му се мяркаше от салона – прорицание за бъдещ, нескончаем карнавал.
Ecce homo. Нима всеки „учен“ днес не би трябвало да се засрами пред един Милчев, който толкова елегантно се обличал и разхождал, но пък пишел и толкова хубави книги?…
Ангелът на историята.
Бел. гл. ред.: Той е роден през 1963 г. Публикувал в историческия бр. 1/1990 и в не по-малко историческия бр. 2/1991 на „Ах, Мария“. Книгата му излиза в СПО, С., 1995. Но нека текстовете говорят (проглеждат).
Любомир Милчев
АНАХРОНИЗМИ
„Ние сме далечни наследници, призовани в името на толкова много завещания… “
Е. М. Рилке, „Мелодията на нещата“
Посвещавам на вуйчо ми Христо, когото познавам само от няколко снимки. Л. М.
И тъкмо тогава зазвънтяха, и още как, всичките камбани на любимата ми църква – сребърно ликуващ звън като ситен дъждец на всеопрощението всред поронващия се златен прах на византийските мозайки, звънко изпопадали някога от хвърлените над София бомби и звънко поболи, заедно с един от дядовците ми, очи в паветата край църквата. Зазвънтяха, и ето как, кристалните полилеи в двореца, усетили тайното брожение на последно оживление и смут, последното преди разрухата, а също зазвънтяха всички стенни часовници в този рушащ се град – истински и въображаеми, реставрирани или забравили да спрат във времето си, високомерно безразлични в глухото дин-дон или добродушно домашни във веселото си тиктакане, защото трябваше да се отмери времето на това мъртво оживление. А ето как потайно и пискливо зазвънтяха също звънчетата на всички джудженца, чиито шапчици непременно и разноцветно се подават от джобовете на хората, както винаги нищо неподозиращи от тази джобна приказка.
Звънтяха крехките чаши на благоволението, тайният оркестър на меланхолията, подземният – на принебесността. От лекия повей на тази история звънтяха…
* * *
Винаги съм бил заинтересовано нереалистичен по отношение на този град, което всъщност значи, че съм бил загрижен за лукса на собствения си маршрут в него – един, какво пък, нека признаем – ограничен и бутафорен маршрут – гаранция за поносима обитаемост и обезпечение на една уседнала все пак безприютност. Както се разбира, там, където биваше прекрасен, и това е ни повече, ни по-малко една себична преценка, този град бе едновременно непоносим. Двете преценки, регулиращи границите на един частен комфорт, бе напълно възможно да нямат нищо общо с града, а също така не бе невъзможно да имат своя окуражителен източник единствено в него. Позволявах си така невъздържано да го разкрасявам и доизмислям, че въодушевлението на моята измислица без никакви нередни последствия за другите в крайна сметка възприемаше спокойните контури на един краен реализъм, вероятно онзи, който позволява на цивилизованите народи да развеществят своите измислици, а също и да гледат на тях с уравновесена сериозност на една вдъхваща доверие макар и подлежаща на многократно усъвършенстване реалност. С песимизъм, който считам да ми е позволен най-малкото защото в него разпознавам изчертан личния си периметър и се радвам на съмнителните екстри на персоналността, отчитам, че липсата на великодушие и любопитство към странни поглед, създаващ нов изглед на града, го правят да изглежда неуютно и необитаемо, а инак пренаселено място. Пренаселеността, тук моля да бъде извинена моята назидателна сериозност, виждам в отредените на обитаващите места, чрез които те същевременно се лишават от съвместия и отгоре на това гледат на лишенията си като на привилегироваща ги придобивка. Е, аз разполагах с един великолепен декор за размаха на моята романтична неприобщимост, ала това бе все пак лично усилие по прекомпозиране и оживяване на вече наличното, получаващо безпосочни подтици и радващо се както на тяхното разнопосочно изобилие, така и на подбуждащите липси.
Един град, обхванат от разруха, а също и от обновление, от разруха там, където биваше прекрасен, и от обновление там, където цареше полуградско-полуселско безформие. Един ден, да пази Бог, то щеше да възтържествува, а дотогава оставаха редките и сетни моменти на рафинирани разгледни наслади. Тогава София прилича на старица, излязла на улицата, загърната в изтъняло, ала елегантно в своята вехтост палто, изпод което на фалти се подаваха пола, фланелено бельо и копринен пеньоар, и гримът от двадесетте години, живописният тюрбан и несъществуващият салон, в който трябва да се орнаментира това вехто великолепие, са само меко склонни към топлата сгъвка на наслоените в няколко ката поли. Този свенлив израз на домашността – близо до тялото, за да го скрие и не го издаде, и подадено в крайчец, за да издаде топлите му тайни. Така и лекото попукване на разрухата, разходът на едно отминаване, изящно ми преоткрива тайната на този умиращ град. Краткото му изражение, търсещо да срещне един краткотраен поглед.
* * *
Тогава, когато се установи, да я наречем, пароксичната близост между мен и този град, а струва ми се, съм бил щастлив и по причина на една доста пълноценна самотност, се бях заселил на първия етаж на къщата на прадядо ми – Петко Проданов, на „Бачо Киро“, строена през 1912 година. Това поселване даваше размах на непрактичната ми склонност да се установявам символично в светилищата на моята фамилна история. Бе същевременно патетичен израз на моята обезнаследеност.
Етажът бе празен и елегантно студен, разхвърлян и склонен към странни шумове и въздишки, които оразмеряваха мълчанието ми сред призрачните докосвания на безобидно минало. Таваните бяха така високи, както бяха дълбоки въздишките на моите смутени предци. Преминаването от стая в стая, свързани с недвусмислеността на избора във вестибюл, ме изправяше пред все същата преизпълнена празнота. Вечер обичах да слагам стол в средата между четирите отворени врати и да посядам в полумрака на тази тъжно опразнила се къща. Къщите са като хора, за чийто характер научаваме в свикване и отвикване, а и хората са като къщи, които обитаваме, със стаи, в които влизаме с неохота и други, в които се застояваме. Някои от стаите липсват, невинаги разпознаваме тази, в която ще умрем. Празната къща ми подхождаше отлично, а и моето присъствие не нарушаваше особено зеленикавата ѝ тишина.
Подредена бе само стаята, която се опитвах да обитавам, покрай привързаността ми към необитаемостта на къщата, пълна с неясни очертания. Обитавах я, разбира се, символично. Оскъдните, но любими мебели, между които имаше толкова разгледен простор, сякаш в малобройността си добиваха приказна екземплярност – това бяха столът, масата, леглото, можеха да им се дадат дори и имена. Отоманка в турскосиньо на малки жълти звезди приютяваше твърде обърканите ми сънища, работната маса на един от дядовците ми, убит от бомба на улицата – тя бе достатъчно крехка на тънките си милозливи крака, за да се предназначи за крехкото занимание на писането. До нея етажерка с книги и украшения, повече украшения, отколкото книги. Два виенски стола – такива, че да не можеш да избереш дали да седнеш, или да ги гледаш – сядах на единия и гледах другия. Скрин с порцеланови дръжки, или по-скоро комод, който си представях пълен с безпощадно бели и студени, колосани чаршафи. Драпирани кадифени покривки с пискюли в тютюнево зелено, чийто убийствено меланхоличен нюанс обичах. Имах само две чаши за кафе с камили и пирамиди, и една за чай от добър чешки порцелан, на която, в оранжево облаче, поклони си разменяха галантен кавалер и дама; само две чаши за вино, върху масичка с истерично червен лак, за моите тогавашни приятелства. Всъщност комплектът бе предназначен за срещите ми с един мой приятел, за който в светлината на всичко случило се след това имам достатъчно великодушие да мисля като за единствен. Посрещах го сред баснословно единични вещи, които вещаеха баснословно уникалната му загуба. Малко снимки по стените – една на вуйчо ми Христо – небесен мой закрилник, една на непознато за мен семейство – жена с две момиченца, с огромни копринени кордели на обувките. Така и не разбрах кои са. Те също не знаеха нищичко за мен, макар че ме гледаха учудено-доброжелателно. Сред маниерната оскъдица на този интериор аз също съм изглеждал обобщен и приятно безличен – бил съм обичащият празната къща, седнал в сумрака между четири отворени врати.
Понякога омрачението на упадъка бива решаващо настойчиво и аз възприемам пълномощията му, защото съм нещо като незначителен и таен притежател на изплъзнали се съкровища, на загубени благосъстояния, на пропаднали царства, а също и на моя собствен провал. Тайно предназначен съм на непосилната съкровищност на спомена, на тъжната му, безплътна настойчивост.
Ех, каква къща беше! С поскърцващо дървено стълбище, с цветни стъкла по вратите, с кадифе по стените, с водораслозелени камини, с кротко мъждукащи кандила, със сребърни сервизи и с най-прекрасната прабаба на света, която си посядаше на слънчице във вече запуснатия двор с вързана с канапче коса и гледаше с кротко безучастие на катастрофата на съвременността. В същия двор, в който след преврата бе горила документи и снимки, плачейки. Винаги когато ме видеше още като малко дете, ми казваше по нещо библейско; умря под любимото си кандило, изобразяващо херувим, понесъл на крилете си пламъче, като си каза молитвата и издъхна. Най-хубавите ѝ снимки от Париж, които ми бяха отнети нелепо заедно с един откраднат портфейл, я показваха като приятно кръглолика жена с безупречни шапки.
Сред оскъдицата на този интериор и витаещият в него дух на изчезване и недомлъвка аз също съм изглеждал обобщен и приятно безличен – аз съм бил обичащият празната къща, седнал в сумрака между четири врати и гнетен от подозрението, че вратата на миналото се бе тъжно захлопнала. Не ще забравя смутената възбуда на моите тогавашни открития в хода на импровизираната реставрация сред прах и паяжини. Щом свлякох глупавите тапети, залепени от някой наемател, се откриха винетки в заобления преход на стените към тавана и по ъглите, съвсем като във възрожденските къщи, във виненочервено и златисто. Откри се и красиво орнаментирана метална решетка, прикриваща малка шахта за проветрение на помещението. Същите бях забелязал и в двореца. В скрина, пазещ тежкия мирис на някогашното живеене, сред много вехтории открих дамски обувки от двадесетте години – тромаво елегантни, с фльонги, почти нови и напълно забравени. Извадих ги и ги сложих върху една кадифена покривка ‒ приличаха на непохватно клатушкащи се патици във вече несъществуващо езеро. Зад тях сивееше вратата, водеща към втория етаж, закована и безполезна. Друга останка, чието откритие ме преведе през закованата и безполезна врата на спомените – една металическа кутия за бонбони, донесена от прадядо ми от Париж. Тя бе във форма на дебело човече с костюм, бомбе и златен ланец за часовник, с ръце, трудно обхванали уж подутия му от ядене корем, всъщност натъпкан с бонбони. За тази кутия, наречена заради тантунестия си вид Бабачко, бях слушал много от майка ми – вече измряха всички, които са си я спомняли пълна с бонбони. Ярките цветове на рисунките бяха потъмнели и просмукани от прозиращия отдолу златист метал. Дебелото човече вече съвсем не изглеждаше като тумбаче, пълно с бонбони, а като старовремско оръжие, чиято старомодна заплашителност бе станала малко смешна. Бабачко бе поочуканият общ спомен на майка ми, нейните братя и по-малка сестра – чудно е как бе оцелял. Като храбрия оловен войник.
Къщата в последните издихания на нейния живот бях виждал като дете; изглеждала ми е, разбира се, много по-голяма, а тя всъщност бе голяма кажи-речи колкото къщата на Вазов – т.е. малка. Помня не толкова стълбите, колкото очакванията на тяхното изкачване, вестибюла със скринове и закачалки „Тонет“, гостната с мебели „Буржоа“ с кадифени дамаски с релефни цветя и дебели шнурове, прекрасната кръгла маса с кадифена покривка, под която можех да се скрия, но мястото ми бе най-често заето от огромната бяла ангорска котка, необичаща хората, месинговите корнизи, на чиито халки висяха дантелени пердета, камината в ъгъла, гардероба с огледало, поместено в нещо като арчица на изповедалня, едно друго, много суетно огледало с конзола – доста пищно за тази обстановка в бронзовата си кокетност. Помня и един чудесен сервиз от чешко стъкло, подарък от Царя, от който бе оцеляло едно червено шише за ликьор и една приказна бонбониера с позлатена метална дръжчица, обхващаща в сноп от грациозно извити мустачета кошничка, тук-таме обагрена с руменец, тук-таме синкаво оскрежена. От стената гледаше едно от най-нежните лица, които някога бях виждал – портретът на вуйчо ми Христо. Такива лица вече няма…
Мъничко ме беше страх. Особено когато идваха монахините и ядяха сладко или пък внасяха от близката фурна големи тави с печена тиква – фурната си представях като страшно място, където винаги опичат по погрешка някое малко дете, не непременно пакостливо като Макс и Мориц.
Когато падали бомбите, от къщата хвърчали шапки.
Слугинята ходела с литак.
Прадядо ми нощем си слагал специална мрежичка на мустаците, а денем пеел арии. Види се, не му бил спестен оперен драматизъм – от адски взривената през 1925 г. „Света Неделя“ се върнал с файтон и целият посипан с мазилка и с лице, побеляло като на Пиеро, промълвил: „Как можаха да посегнат на Царя!“. Отишъл си навреме от този свят, та да не става свидетел на другите посегателства.
Мой връстник, дошъл от друго време и останал непораснал в старата къща, бе, разбира се, дървената статуя на малко арабче с чалма и поднос. Имахме общи тайни и страхове. Вероятно малкото арабче е останало разочаровано от моето порастване.
* * *
По малка стълба се слизаше в неподредената градина и оттам – сред редица от приятни буржоазни къщи, преходът, между които бе лек и без сътресения в наблюдавания стил. Та тъкмо там сещах онази тревожна близост – улицата с неравен паваж, лекият наклон на къщите, които сякаш уморени се скланят една към друга, разрухата обхваща в сивкав воал слелите се в бутафорна перспектива къщи. Прекосяванията на котки, металическите огради в сецесионен винет, към които се прибавят непредвидено сполучливи, очарователно ненарочни изкривявания като лозови филизи, лекото слягане, леката приведеност на изглеждащите уморени къщи. Прозорците им блестяха обезлюдено, спазвайки с мила тържественост формата, която им е била придадена.
Това спазване, тази бдителност в отпадането, носеше неясната печал на една напусната сцена. Особено обичах тази улица нощем, когато впрочем я напускаха и хората.
Един ден вероятно и самата улица щеше да напусне уморена своето място, макар и това вече да се бе случило. Моето трогателно прекаляване с привидната безлюдност на града се насърчаваше от това, че най-често виждах тези улици пусти и дори, колко странно, за дълго се случваше да не видя никой да влиза и излиза от някои от най-елегантните стари къщи – светлосинята сецесионна къща на ъгъла на „Бачо Киро“ и „Екзарх Йосиф“ или охрата на десет крачки от нашата (в нея е живяла Евгения Марс). В мътнотата на прозорците имаше нещо от омрачения блясък на нестекла се сълза, а притихналата канелена замисленост на къщите ми открехваше вратите си, за да ми открие пищно наредени маси за празненство, неочаквано напуснато от обитателите. Разпознавах тези бързи изражения и пукнатини… Арабески на времето.
Понякога се появяваха хора, съвсем действителни, които поради това, че никога не срещах втори път и зарад прекомерната им чудатост, ми се представяха като привидения. Но бяха, уверявам ви, напълно истински. В кафенето на ъгъла веднъж видях старик. Бе много стар, много стар, или поне на възраст, на която вече изглеждаше да няма такава. Бе някак пухкав, кръгъл и мек като Карлсон, който живее на покрива. Облеклото му също беше нещо средно между карето на някой пътешестващ англичанин и неубедителния пълнеж на парцалените кукли. Имаше и нещо от любознателното добродушие на онези дядовци, които в детските книжки разнасят мрежи и сакчета за пеперуди. Пред лицето си държеше голяма лупа, през която със сладко любопитство надничаше към света. По всяка вероятност не виждаше през нея почти нищичко, но затова пък аз можех да видя уголемени веселите му детински очи. Изчезна – повече не го видях.
В един възтопъл следобед срещу мен по улицата се движеше тържествено разлюлян, висок, облечен в черно мъж с лице на душевно разстроен свещеник с надпис на латински „Стигма“ на гърдите, обрамчен в барокова рамка. Срещнах го и втори път – бях притеснен от това, че ме гледаше.
Имах самоувереността да считам за благовещателни редките появи на една жена, чиято зависимост ми бе приятно да изпитвам. Тя се движеше с пролетно възторжена усмивка по улицата, облечена в много стари копринени рокли и едно чудесно отъняло астраганено палто. Усмихваше се така, както се е усмихвала през тридесет и някоя си година. Винаги когато я срещнех, си пожелавах такова чудесно съхранение.
* * *
Невинните светци – неизменно ги срещах и знаех, че тези засрещания са съдбовни в подсещането за слабостта да не мога да ги последвам. Очакваха ме по ъгли, пресечки и полутъмни входове – знаехме, че сме свързани, че тайната ни общност се скрепява не в сила, а в немощ, че не можем да си помогнем, че е невъзможно да последваш или да бъдеш последван, за горчивината на онова тайно сияние, в което бяха потопени дните ни. Разпознаванията бяха мигновени, мълчанието на горчиво съучастие – безмерно.