Людмил Станев: Бил е роден през 1959 във Варна. Дипломиран лекар. Хората говорят, че е специализирал гинекология. Първата Му „Няма такава книга“, „Зограф“, Варна, е писана през 1990 и претърпява две издания, с общ тираж 10 000 екз. Мото на книгата – Писател – това не е професия – това е диагноза. „Неприятният татарин“, „Аргус“, С., 1995 е следващата му медицинска постъпка. „Ненакърнимо“, „Аргус“, С., 1998 (откъс от която публикуваме) е на пазара от дни.
Бел. гл. ред.: Публикувал в „Ах, Мария & приятели“ бр.1/1995 и бр.1/1996. По традиция в първия ни брой за тази година.
Людмил Станев
НЕНАКЪРНИМО
Кръстова гора е място за поклонение на хиляди хора. Легендата разказва, че кръстът, който е там, лекува всички болести. Достатъчно е само дрехата на болния да пренощува на кръста.
Всякак може да се стигне до Кръстова гора, но най-вече с надеждата за изцеление. И колкото по-голяма е надеждата, толкова по-дълъг е пътят до гората. Човек трябва първо навътре в себе си да извърви този път, докато му се изтрият зениците от взиране, докато съвсем изтънее от мъка душата му и стане прозрачна и чиста като детска ризка. И чак тогава вятърът на желанието ще я издуе. Бяга детето и се залива от смях. А смехът тихо потича на едри капки по изпъкналите детски коленца, стича се по слабите крачета и оставя следи в тревата, които светят като сребърни петачета за Коледа.
С тези невидими петачета, с тънка и издута от мъката душа и със снимката на болното си дете тръгна Кольо към гората. Не можеше да ходи малкият по земята, затова тръгна баща му. И сякаш на гръб носеше детето. Не само него, но и цялата земя носеше, защото, за да тича едно дете по земята, са необходими едно дете и цялата земя.
Автобусът изсипа в селото десетина-дванадесет души и още толкова надежди, които се защураха и се пръснаха като мъниста по прашния път към параклиса. Рядката гора постепенно се сгъсти и слънцето едва успяваше да влезе на по-слабите места. Там тревата изглеждаше жълта. Някъде внезапно проблясваше железничарско копче или закопчалка за чанта и толкова. Тишината беше потекла навсякъде и беше трудно да се гази в нея. Полепваше по обувките и правеше стъпките безшумни и тежки. От двете страни на черния път лежаха обли камъни с рядък мъх като гигантски небръснати бузи, надули се от изпуснатите въздишки на пътниците, втвърдили се завинаги запазвайки тайната на минаващите. Пътят изтъня, но не изчезна, а се задълбочи в земята. В този пролез вървеше Кольо и прескачаше внимателно каменните бузи. Виждаше само мъха и олющените си жълти обувки. Слънчевата светлина падаше отгоре на снопове – прави и стройни. Те разсичаха сум-рака като тръби на гигантски орган. Плуваха в сноповете слънчева светлина и прашинки, и всякакви други дребни и невидими неща, на които дори не знаем имената. Те танцуват в светлите стълбове. Излязат ли от тях, стават отново невидими. „Но вероятно и в тъмната страна те продължават да съществуват, както и ние“, помисли си Кольо. И си помисли също, че тези снопове са от някоя гигантска киномашина, която прожектира всичко, което се вижда наоколо. А може би прожектира и самите нас. Изведнъж светлината стана по-силна и тишината се разреди от смесените в нея шумове на птици, насекоми и хора и той видя пред себе си хълма с кръста и малкия параклис до него. Тук Кольо се присъедини към другите мъниста, които вече се бяха събрали в един гердан, който по-скоро приличаше на молитвена броеница. Огледа внимателно зърната. Всеки, който беше дошъл тук, имаше дрехи в багажа си, които трябваше да сложи на кръста. Но багаж е обидно да се нарече товара, който тези хора носеха със себе си, защото те носеха всичко, което имаха на този свят. Носеха само най-необходимото. Никой не мисли, че светът започва и завършва с него, но винаги се надява да е така. Всеки със своя товар, със своята болест. С такива мисли стояха дванадесетте човека до параклиса. Всеки със своите дрехи за кръста. И както вече казахме, като една молитвена броеница, побутвана от невидими гигантски пръсти, зърната се суетяха на хълма, кацнал в подножието на кръста. Всеки със своето нещастие и с теорията си, че точно на него ще помогне кръстът. И най-различни, и изумителни бяха тези теории, обясняващи целебната сила. Един твърдеше, че като гръмоотвод е кръстът за лошите енергии и в земята отиват те, щом дрехата пренощува. Друг разпалено обясняваше, че Господ като една котка близвал дрехата на болния и така я почиствал от болестта. И други теории имаше, но и те бяха толкова наивни. Затова донякъде глупав изглеждаше този компот от плодовете на човешкото безсилие. Кръстът си стоеше там и очакваше. И хълмът с ниските храсти, преминаващи в гора, също чакаше. Изглеждаше като нещо студено и приклекнало, като нещо, което се е снишило и чака необходимия знак, за да скочи.
Кольо видя и си помисли за всичко това, но най-много видя бялата ризка на малкия (която всъщност беше горницата на пижамката му), видя я как се развява на кръста. Развява се и плющи като бяло знаме. Нещо, което той веднага разбра и си каза наум с думите:„Господи, предавам се, не мога повече да се боря с тебе. Ето, предавам се и най-скъпото ми желание плющи на твоя кръст. Това е моето поражение и нека както вееш тази ризка и синът ми така да се рее като птиче през света ти. Искам ти да си вятърът, искам твоят кръст да е мачтата, която ще пълни с въздух живота му“.
Но всичко това Николай само си го мислеше и оглеждаше другите мъниста, които в момента вероятно също си мислеха нещо подобно. Може би не толкова поетично и не толкова красиво, но нещо подобно. А кръстът само си стоеше, тихо задрямал в прашния следобед и вероятно сънуваше всички дрехи, с които ще го облекат през нощта. Може би и нищо не сънуваше, а само си стоеше изтръпнал от досада, че всяка нощ го обличат. Но и никой не може да знае какво сънува един кръст, пък бил той и вълшебен. Един такъв някак си ничий кръст.
Виж на гробищата е друго, може би защото кръстовете там са конкретни. Ако е на млада жена починала, кръстът е стегнат и строен. И някак си по-объл на места. На стар дядо и кръстът му е по-друг. По-дълбоко забит, по-як и по-търпелив. Повече свикнал с мястото си и някак си тежко и завинаги се е установил той там. И ако погледне човек старо гробище и е с малко по-разюздана фантазия, може да си помисли, че ято космически кораби са кацнали тук, за да вземат поредните си пътници. Чакат те само тишина и спокойствие, за да излетят към друг, по-красив свят. От цветята и още работи върху гроба се разбира дали душата вече е забравена от близките. И когато това стане ясно, кръстовете със свистене излитат към космоса заедно с душите, полепнали по тях. И си мисля, че всяка душа като див, но невидим бръшлян се увива около кръста и така излита в космоса.
Но кръста, за който говорим, е друг. За спасението на живи хора е той и за тяхното изцеление. А дрехата като обвивката на душата се увива около този ничий кръст и излита заедно с болестта, която съдържа в себе си. Всяка вечер кръстът излита с дрехите и ги носи бог знае къде.
Ето това си мисли Кольо и го е страх от кръста. Но най-много го е страх от това, че не знае къде отиват мъките на изцелените. Къде се събират те. В кой океан се разтварят и кого обладават, след като са вече освободени. Шумовете на говорещите мъниста потракват и отново нахлуват в него. И единственото, което може да отговори, за да изплува дълбоко в себе си, е:„Малкият не може да ходи, затова съм тук“…
Но това, което ви разказвам, са две истории. За това, което е, и за това, което искаме да бъде. Летят си те в нашето сиво облачно вещество като два реактивни самолета и оставят светли пушечни дири там, където са раздрали небето. Но нищо няма да се изсипе от раздрания му корем. Само неистовите ни желания ще правят следи по ненакърнимото му тяло. И няма да се срещат никога двата самолета – истинският и този на желанията ни. Защото ще има страшен взрив и никакви следи. За това няма да се срещнат. Само белезите по корема на небето ще напомнят за желанията ни. Но и те бавно угасват, постепенно избледняват и изчезват съвсем. И вероятно затова хората повтарят постоянно, всеки ден, своите желания. А нощта като голяма черна попивателна поема всичко в себе си и го носи в онзи океан там, където плуват мъките на изцелените.