ПОКЪРТИТЕЛНО НАРОДНА ПРИКАЗКА

Мария Станкова

Мария Станкова: За нея се знае, че е родена в Бургас.

Понеже е свирила на виолончело, сега е принудена да отразява пространството с правдиво виртуалните образи по смисъла на ДАО. Зеленоока е и това я свързва със Селинджър. Обича кучета и други твари, което я доближава до ранния Джойс. Не може да рисува и затова живее с художник. Разсеяна е, но от това изглежда по-висока.

Саморъчните убийства са ѝ в кръвта, а засега е написала само един „Наръчник по саморъчни убийства“, който скоро ще излезе и ще бъде от полза на недоубитите още читатели. Пада си по дребнавости – затова пише малки разкази. Представеният тук е най-дългият.

Бел. гл. ред.: Длъшък е, но като за сефте може. За нея се знае къде, но не и кога е родена. За първи път в „Ах, Мария“ (1999).

 

Мария Станкова

ПОКЪРТИТЕЛНО НАРОДНА ПРИКАЗКА

Тръгнал кос, с дълъг нос, през гората гол и бос……….

…………………………………………………………………….

Тропнал с крак, викнал пак: Брей, че съм юнак!

Брей, та юнак! Юнак, не, ами юнак! Вървя по хлъзгавото на дните, потропвам с крака, защото съм си спрял парното, свиркам си, но много тихичко – да не вземе някой да се обърне и да види голия ми задник и хлътналия корем. Поглеждам новия ден, опнат като бразда и от него дните си не виждам… Та като казах „бразда“, се сетих за майка си. Все повтаряше: „Учи, сине, учи! Да не копаш утрето по нивите“.

Не ми се копаше и взех да уча. После дойде татко, повъртя се из квартирата и вика: „Я, като си започнал едно, вземи и завърши и нещо друго, че знае ли човек кога какво ще му

дотрябва… пък и ние с един масраф ще минем“.

Те минаха с един масраф, аз останах с двете ученета и като поседях три години без работа, дойде вуйчо и каза: „Да вземеш да станеш наш човек и другар, щото, като гледам, ще се пенсионираш в кръчмата“. Станах човек и другар, то пък стана Промяната и… пак както си беше. Тогава се намеси баба ми: „Да си намериш мома – реститутка, че да се рахатясаме всички!“. Рахатясаха. Сега съм сам в празното гнездо с две яйчица на ръцете, а момата джитка с джипа и парите от имотите из Италия. И докато чета вечер приказки на яйчицата, се питам дали да не намеря Лисицата и да ѝ кажа: „Нà ти тия две яйца, че като се излюпят, в къщата една муха няма…“. То не е лъжа. Мухите няма на какво да кацнат и умират от меланхолия. Та докато чета приказки – заспивам. Заспя ли – сънувам, а като се разсънувам, носът ми започва да се издължава и заклюнява. Става жълт като смъртник. Едни синкавочерни перца трепкат на вятъра и ме гъделичкат по врата. Късогледите ми очички все по-малки, черни и лъскави стават. Дясното гледа надясно, лявото наляво. Е, га ти посоките! Скривам глава под крилото си. Напред не виждам, а какво става зад гърба ми, не ме интересува. През това време раздали сто коли мухи. За гладуващите деца. Пак съм проспал момента, но много искам да съм дете. И съм. Само дете загубено в гората. Вървя между огромни черни дървета, нямам ни трохи, ни камъчета, които да пускам след себе си. Значи няма връщане назад. Тогава – напред! А там – Къщичката на баба Яга. Покривът от Nestle, керемидките – хрупкави крилца от КFC, стените – кифлички и милинки от Kuzzy, оградката от хамбургери – ред Макдоналд, ред Лучано. Поточето пред къщата – Винаги Соса Соlа! Хвърлям се към вратичката, като си мисля колко мога да натъпча, преди дъртата вещица да ме натъпче в пещта, но! си оставам с мисленето. Цялата съблазън облепена със стикери: Обектът се охранява от СИВ, КИС, МЕДУЗА ГОРГОНА, СЦИЛА и ХАРИБДА и ЗМЕЙ ГОРЯНИН. Пия една вода – менте от реката, и продължавам. Вървя и мечтая. Представям си как продавам на пазара няколко глътки чист ЕКОвъздух и със спечелените пари си купувам яйца (яйца на очи, бъркани яйца, яйца по панагюрски, варени, по неаполитански, омлети, яйчени кремове…) от яйцата ще се излюпят пиленца (печено пиле, пиле по китайски, панирано, варено, с ориз, със задушени зеленчуци, фрикасе, с бяло вино и сос тартар, пиле с камара пържени картофи…). Гладен съм! Искам да засмуча от живота толкова, колкото могат да изсмучат корените на стогодишен дъб от земята… И ставам дъб. Краката ми се усукват в двойна сплитка и като свредел се забиват право надолу. От триенето ми става топло. Ръцете ми щръкват встрани, междупръстията се разлистват. По лактите започва пъпкуване. Сърби неистово, но няма с какво да се почеша. А кожата – вековна дъбова кора! Няма дървояди. Нищо не ме яде нито отвън, нито отвътре. Житейските бури могат да духат каквото и колкото си искат. Не ми пука! Стоя си непоклатим, роня жълъдчета и подготвям собствена дъбова гора. Околните дъбове правят същото. Скарваме се за територии и започваме война. Интересите ни се защитават от дъбови представители, т. е. духове-пазители. Летят дървени мълнии. Уцелват ме. Докато горя, светя и се превръщам в шепичка пепел, духовете дзупат хоро със самодивите от близкия върбалак. Пожелавам да съм дух. И ето ме! Затворен съм в бутилка с пластмасова тапа и телчета. Аз съм духът от шампанското. Отварят ме на рождения ден на елитна проститутка. Искам да ѝ прошепна в ухото, че има право на три желания, но от носа ми излизат мехурчета. През това време тя си пожелава нещо наум и Изненада! Вече съм член. Пак съм член, но този път какъв!!! Възхищавам се от фантазията на труженичката и се готвя да вляза в употреба. Тя обаче не ме използва по предназначение. Размахва ме наляво и надясно и ме тика в очите на останалите за сравнение. Разбирам, че съм изваден от употреба, това ме вбесява и започвам да светя от злоба. „Я, той свети като слънце!“, умилено се развиква проститутката, предизвиквайки черна завист у влиятелните дами, а аз ставам Слънце. Хората се вторачват в мене. Ще изригна и ще изгасна. По вестниците пишат за месечните ми протуберанси. Всичко живо се влияе от проявите ми. Харесва ми. И тъкмо свиквам да ми е добре и се появява магарето. Реве, та се къса, при такова атлетично слънце скоро само камъни ще останат за ядене. „Защо?“, отревава тълпата. „Защото ще си има слънчица, които също ще искат да светят навсякъде. Светенето е сладка работа…“ Мамка му на магарето! Хората ме намразват и спират да се обръщат към мене. Дали е ден, или нощ, все им е тая. И тъкмо се чудя жив ли съм, умрял ли съм – ето ти Дявола. Подава ми захаросана ябълка на клечка и ме пита искам ли да стана сапун „Президент“. Хем представително, хем безотговорно. Мога да се плъзгам не само в двете посоки, мога и напред-назад. Ако ми е кеф и по средата мога да си стоя. Само трябва да внимавам, докато се пеня, да не кажа нещо.

Да са живи и здрави мама и тате. Нали точно това учих, не един, а цели два пъти. Умея да говоря до побъркване, без дума да обеля. Научил съм се да се плъзгам между дните и хората, да излизам сух от водата, имам опит като член, като слънце, дух, шампанско, гладен интелигент, парясник, десидент, Гари Купър, коня на Пржевалски, волна птичка. От мухата слон правя, слоновете на въшки обръщам, зная да замазвам лекета така, че чак след сто години да лъснат, а по пенявене – нямам равен на себе си. Точно работа за мене!

Дяволът слуша доволно и гони бълхи из косматите си гърди, плясва решително с опашка и казва някому в пространството: „Той е! Да го цункам по муцунката. Пригответе го за рекламна кампания!“.

Кампанията свършва и се качвам в чистилището да чакам резултати и оферти на купувачи. Притеснен съм. Господ и Дявол играят на двадесет и едно. „Стига си гриза ноктите, момче, че ми прецакваш късмета. И бездруго с един сапун перем. Наш ред е… Карта…“

Шегички.

Събуждам се мокър. Влизам в банята. Няма вода, а и сапунът е свършил. Вдигам крак и препикавам тоалетната чиния…

Коментари