Марияна Иванова Фъркова: Родена съм в гр. Кюстендил (22.1.1962 г.) и произхождам от род на художници. Завършила съм през 1991 г. СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Българска филология“. Стихове пиша от малка, но първата публикация в периодичния печат осъществих значително късно – 1986 г. в сп. „Читалище“ (бр. 9). Късно издадох и първата си стихосбирка с притеснилото мнозина заглавие „Бесилки в моя дом“, „Свободно поетическо общество“, С., 1995г.
Съставителка съм на нашумелия „Дневник“ на Борис Делчев, който се превърна в най-скандалния литературен документ на 90-те години на нашия век у нас. Под мое съставителство излезе и книгата „Далечна близост“, която включва непубликувани стихотворения на Иван Пейчев, писна до жена му и спомени на негови приятели. От близо 10 години работя върху своя книга за поета Александър Геров, която е художествено-документална със заглавие „Моите петъци“ (откъс от ръкописа публикуваме; това е художествено-документален, есеистичен разказ за посещенията ми при А. Геров, за душата на поета изобщо – бел. ред; М. Ф.). От три години съм в издателство „Народна култура“, където в момента подготвям антология на бохемската поезия.
Бел. гл. ред.: Като автор публикува за първи път в „Ах, Мария“ (1999).
Марияна Фъркова
СТИХОТВОРЕНИЯ
1. Избяга твоята целувка
от устните ти непорочни
и се търкулна към леглото
на моята самотност.
Избяга моята целувка
и устните ми опустяха.
Лицето ми остана празно –
лицето ти остана празно.
2. РЪЦЕТЕ ми останаха печални
и ги помилва само мракът.
Ръцете ми се охладиха бавно,
угаснаха ръцете ми, умряха.
А ти се криеш сред мълчания
в утайката на много думи
и ръкомаха твойто отчаяние
издайнически в нежни струни.
3. Косите ми се разпиляха жадно
край тънкия поток на твойте устни,
но ти се дръпна към стената,
изплъзна се край мен изкусно.
Заплакаха косите ми тогава,
зарониха дълбоки сълзи –
удавиха се във водата,
удавиха се във водата.
4. Не се заслушвай в шепота на пръстите,
защото думите привързват,
но тези скрити нежни трепети
по тънките ми връхчета замръзват.
Докосваш ледените окончания
и капят думите стопени
на дивни многоточия,
които се изсипват върху теб и мен.
И шепотът на пръстите заглъхва,
и пръстите се разотиват,
и пръстите се разотиват.
5. Очите ти се някъде загубиха,
залутаха се и объркаха посоката
между душата си и тялото,
и между самотата.
Очите ти край мен притихнаха
в смълчаното очакване на мрака,
в прикритото старание да скрият
безпътицата твоя.
А ледено е моето мълчание
пред тази гибелна безцветност,
пред твойто тихо отчаяние.
Очите ти объркаха посоката,
но аз не знам посоката,
но аз не знам посоката.
МОИТЕ ПЕТЪЦИ
Космосът
– Как кръжиш из необятното, без да ти се завива свят?
– Вие ми се свят и затова понякога, когато излизам сам, е опасно да не падна.
– Когато пишем заедно така наречените „общи стихове“, понякога ти притваряш очи…
– Притварям очи, защото се пренасям в космоса. Винаги търся да видя какво ще открия там.
– Как го виждаш космоса? Ти сякаш непрестанно се стремиш да откриеш и определиш неговите мащаби.
– Като огромна тъмница, като тъмна дупка със звезди, луна…
– Как виждаш звездите в космоса?
– Като светулки в мозъка си. Мозъкът тук още не е проучен – за него е необходим много голям учен.
– Интересно е какво ни предстои в бъдеще на всички нас, на цялото човечество.
– Това нямам право още да ти разкрия, защото веднага ще го включиш в книгата. А светът не трябва все още да го знае. Какво ще кажат американците, руснаците, германците, французите, англичаните?… Наведи се към мен да ти го пошушна.
– Те си мислят, че знаят повече от нас. Нали, американците особено, минават за много космополитни. Поети и разни други там – учени и неучени…
– Нищо не знаят. Какво че изпращат ракети в космоса! Още никой от тях не успява да овладее и разбере връзките, които ни свързват с космоса.
– А ти още ли чакаш сигнал от вселената?
– Преди повече от двайсет години разбрах, че няма кой да изпрати сигнал от вселената. Човекът е единствен.
– С това не убиваме ли надеждата, която някои носят у себе си?
– Не, надежда винаги има.
– Възможно ли е някой космосът да разруши?
– Възможно е. Понякога се и греши…
– Забравени сме в този свят грамаден,
грамадно сме забравени…
– Но сме доволни, че изобщо ни е даден.
– Вселената се разширява,
галактиките се раздалечават
и сякаш те една от друга бягат.
– Ах, времето се свива и разтяга –
разбрах това, разбрах!
Когато свито е, в сърцето ляга
тъга и скръб, и страх.
Когато се разтяга, всичко свети,
окъпано в лъчи
и пак усещаш силно, страстно, живо,
че съществуваш ти.
– Съгласи се обаче, че в мисълта за нашата самота във вселената има нещо смразяващо. Нима в този грандиозен свят се е намерило място единствено за земните жители? Чужди цивилизации вероятно има, но сме разделени с тях от огромни бездни. Чудовищно е това, че може би никога няма да научим нищо за другите.
– Не, ние не сме чак толкова изолирани. Но първо трябва да си изясним точно какво или кого търсим.
– Ако имаме много различен от техния произход, ако действаме в друга природна среда, ако се отличаваме съществено по структура, интелект и цели на дейност, то ние никога няма да се засечем с тях, а и би било безполезно.
– Може да се окаже и опасно.
– Ние нищо не знаем – нито колко често възникват цивилизации в галактиката, нито колко време съществуват, как се раждат, как загиват… А според мерките на вселената, цивилизациите съществуват само един кратък миг, след което с тях става нещо и те изчезват. За това време обаче нито успяват да изпратят вест за себе си, нито да приемат чужд сигнал.
Във вселената може да има по-висш разум от нашия и той да е устойчив на атака от страна на човека. Извънземни обитатели не може да няма тук на земята, но ние още не сме открили кои са. Те изпълняват плана на висшия разум, но може да изпълняват и друг план. Защото животът е започнал в самия космос и първите живи клетки са донесени от комети, а еволюцията се направлява и следи. Тази роля могат да изпълняват например насекомите. Някои от тях са успешни хищници… или някои видове хора – комунистите например.
И Геров дружески подема след мен:
– Да, напълно е възможно и за комунистите. Може би бактериите и вирусите, които се впиват така дълбоко в нас… Дебнат ни толкова възможности за наличието на извънземни тук.
– Органична материя се съдържа и в Халеевата комета, както установиха напоследък, и в частиците междупланетен прах, и в метеоритите, и в самото междузвездно пространство.
– От междузвездните процеси се получават звездни хора. Всичко е в материята. Духът също е материя – уточнява Геров.
– Може би да сме от различен вид материя – ето: едните са звездни, другите – някакви други… Но във всеки случай съм сигурна в едно – едни хора са с много малко дух, други – с повече.
– Едва ли има висш разум. Разумът е в самите нас, както и в самите нас е заложена тайната на произхода ни. Ние просто не знаем къде да търсим.
– Тършуваме наоколо из целия космос, събираме прахоляците из космическото пространство, ровим се в кофите за смет, а за самите нас, за мозъците си нищо не знаем. Държим всичко в ръцете си, без да подозираме. Всъщност ти се стремиш най-вече да откриеш космоса в човека, а не човека в космоса. И нали имаш предвид това, че всъщност ние сме сътворили себе си, а не някой отвън да ни е създал.
– Да, точно това имам предвид. Силата ни е в самите нас, в нашата човешка психика, в дълбоките гънки на съзнанието ни – уточнява той.
– И в подсъзнателните изживявания. В диалозите, в общите стихове…
След Големия взрив възникват пространството и времето.
– Човекът си мисли и оплешивява му темето.
– Нашият живот е твърде кратък в сравнение с този на звездите.
– Или обратно – нататък
ще разтворим към тях вратите.
– Земният живот не е ли тренировка
за отвъдната разходка?
– Аз мисля, че е тренировка,
но трябва да се пипа ловко.
– Вселената дали не е порочна?
– Май с това ще почна.
ЧАКАЙ МЕ В ПЕТЪК
Тръгвам при моя приятел и зная, че сега той ме чака с полуотворена външна врата на апартамента си. За да могат да излязат през това пространство стиховете му, да заслизат по стълбите надолу, да ме намерят, да ме придружат до неговия етаж. Така няма да бъда самотна. Така няма да бъда самотна. Така няма да бъда самотна.
И за да имам сили, за да оцелявам, аз идвам тук, изкачвам се нагоре, много високо, много дълбоко – в самия космос, където ме чака той. В стаята си. Мълчалива и кротка. В душата си. С глухарчетата. На третия етаж. Със стайните цветя. Със своята котка Маруся, която лежи, отпуснала се на грамадното му бюро (не съм го виждала него да сяда там). Предметите, както винаги, са по местата си. Спокойни и неподвижни. Той не се докосва до тях, а само до душите им. Столовете. Звездите. Добрите духове. Живото присъствие на единствената и незаменима Тамара. Тихо!… Тамара шета някъде наоколо. Той ги чува… Без да се ослушва. Не той разговаря с вселената, а тя го търси и намира, за да говори с него. Защото поетът я е приласкал и приел. Надмогнал е усещането си, че ѝ принадлежи.
Седнал там, където сяда винаги – срещу вратата, той мълчи и мисли. Поглежда часовника си на половин час, за да запали поредна цигара (а всъщност пали цигари една след друга) и продължава да мълчи. И разговаря наум. Привечер, след работа, ще дойде и Галя… Домът ще откликне съживен. Поетът ще протегне ръката си, за да пием за здраве, и звънът на чашите ще сепне мисълта му в стих.
Влизам в този фантастичен свят тихо. Да не прекъсвам мълчаливия му разговор. Да не преча на играта му със зарчето. Разбирам го. Затварям вратата на външния свят след себе си. Той вече чува тънките токчета на стиховете, които вървят заедно с мен. Не ме е видял още, защото седи в стаята с леко открехната врата. Долавям почукването на цигарето му по пепелника. Виждам го, че се усмихва щастливо.
Поздравявам го, както винаги, със стиха:
– Защо вратата ти е винаги отворена?
Той ми отвръща веднага – на поздрава с поздрав:
– Защото искам да повярвам в хората!
И Петък ляга послушно в краката ни.
И Петък ляга послушно в краката ни.