Петър Чухов: Не знам с какво датата 23.06.1961 ме е привлякла, за да се конкретизирам телесно именно с нея. В замяна на това обаче 22.04.1981, датата на първата ми публична поетическа еманация, е от ясна по-ясна – 111 години от рождението на Владимир Илич Ленин! И моето блестящо стихотворение „В мавзолея на Ленин“, украсило страниците на в. „Народна армия“! Бях стара пушна и тръпнех от възторг при мисълта колко бойци са се доносвали до поезията ми (тогава в казармата нямаше тоалетна хартия и като такава се използваше изобилния тираж на гореспоменатия вестник)! Тази инициация предопредели творческия ми път – винаги пиша с едно наум!
Бел. гл. ред.: След двегодишен чекмедже престой го публикуваме с интерес за първи път на страниците на „Ах, Мария“ (1999); първа книга: „Градината на слабата реалност“, Фонд ДГ, С., 1995.
Петър Чухов
СТУДЕНОТО ДЕТЕ СЪБИРА ПРИКАЗКИ
* * *
Веднъж и в градчето ни, без да е празник, дойде продавачът на кладенци. Носеше ги на гръб като малки простреляни острови и мнозина си купиха – някои ги поставиха вместо прозорци, други вместо врати, а трети ‒ вместо комини. Аз пък си сложих моя на мястото на огледалото. После нощта се разбърза и скри току-що появилите се предчувствия.
А продавачът – вече далеч – от очите си вадеше новите кладенци.
* * *
Вечно крадеш от сергията за подаръци. Това, което трябва да бъде подарено на друг, го вземаш ти. Ненужността на нещата за теб те прави перверзен. Истинско удоволствие е да притежаваш ненужност, да я трупаш коварно, докато някъде дупката в хоризонта се разширява. Някой разбира. Някой поднася запалена свещ към измъченото ти от удоволствие лице. Смешно присвиваш очи пред горчивия пламък. Духваш свещта, но дъхът ти едва замъглява студения шепот на огледалото.
* * *
Общото между мен и този прозорец свършва тук, на дръжката.
Хладно се разделяме, но при подходяща светлина отражението ми остава в стъклото. Ясно стъкло. Допустимо стъкло. Допустимо стъкло. Недвусмислена граница между нещата.
Голият камък отвън – без предразсъдъци – освобождава от плен моето отражение. Искам на всички да се извиня, че отново недефинирано съществувам…
* * *
Отдавна нося в мислите си площад. Исках да го захвърля някъде, в някой текст, но моите текстове са кратки и няма място. Чуждите пък са претрупани и без това, тъй че е трудно да се подхвърли площад и да не се забележи, че идва в повече. И си го нося – площада – а през това време на него се случват различни събития. Например – две коронации, три екзекуции, четири народни вълнения… И фойерверки! Много обичам, когато започнат да маршируват гвардейци! Обичам и сутрин, когато слънцето го гъделичка с още невинните, недосъбудени сенки. Нощем пък стъпките на луната се отразяват в дъха на сънливата стража…
Моят площад.
Моят площад в моите мисли.
Понякога даже минавам и аз.
* * *
Трите вещици ползваха обща метла. Хигиената им не беше на висота, което ги правеше особено тачени от читателите на диаболична литература. Те често събираха спомените си, които се състезаваха на канадска борба. Пушеха цигари с дебели, набъбнали от заклинания устни. Самоличността си криеха под множество фусти, които се бяха превърнали в топли свърталища на змиевидни и гущеровидни допускания. Запознах се с тях случайно веднъж, когато съзерцавах пъпа си и те изскочиха незнайно откъде. Бяха изплашени и ме попитаха дали наблизо няма лов на вещици. Успокоих ги и им предложих да ги взема на квартира срещу незначителни услуги. Така живяхме в разбирателство, докато две от тях не забременяха. Третата изпадна в луда завист и превърна своето безплодие в огромен диамант, продаде го и построи с парите дом за изоставени деца…
Обаче напоследък съм разтревожен от това, че взеха доста да се ширят в предоставената им от мен квартира – моята фантазия. Но как да ги изгоня, като ме е страх, че могат да ме омагьосат?!
Така и чакам следващия лов на вещици!
* * *
Ето че дойде време и за Махмуд! Как, мислите, ще се появи той? С бяла усмивка, зелени очи и неподправени съновидения?! Махмуд има две дъщери и семена от гнева на пророците. Странна е тази привързаност на Махмуд към броеницата. Тя е студена – от песъчинки, нанизани на нишка от слънчево затъмнение. Дългите му, незагрубели въздишки прехвърлят зърната и в златна поледица. Готви Махмуд за женихи безсмъртните изгревни принцове. Конят му рие с копита и черното злато се стича по неутолимите хълбоци.
Идва Махмуд – всяка стъпка раздира воала на някоя нова легенда за него. Вдига камшика и тихо изсвирва – за посветения това е достатъчно…
* * *
Той се обяви против правото на посетителите да носят черни шапки. Против високомерието на прозорците и безочието им винаги да показват едно и също. Хванаха го и го биха със светлината на крушките, докато сънищата му станаха прозрачни и той изчезна. После всеки се върна в килията си и започна да ги рисува по стените…
* * *
Пред погледа ми се разстила биографията на първия, който тръгнал на Изпад. Вървял през денонощия, растящи непрекъснато. 10, 12, 17, 20 часа… Когато станали по 24, срещнал онзи, който отивал на Заток. Двамата веднага се познали, тъй като се били виждали в кафеените чашки. Изглеждали облечени полезно. Първият отцеждал думи, а вторият ги подквасвал. Преобладавало приемливо покритие на очните им нерви. После се разминали. За първия нашествието на часове в денонощието продължило – 30, 35, 41, 44… Когато станали 48, срещнал себе си. Онзи срещу него също срещнал себе си. Изглеждали полезно разсъблечени. И двамата се смеели и колкото и да се разминавали, по очните им нерви не оставали следи…
Това е краят – край на моя поглед и на биографията на първия, който тръгнал на Изпад…
* * *
Револверно усмихнат се взирам в един натюрморт. Подозирам го в тайна наличност на гръб или профил. Бих разпорил двумерната му лицемерност, но това ще е груб инцидент. Все пак, с чувство на превъзходство, отминавам нататък във времето…
* * *
След като изтекат всички минути, от часовете започва да тече кръв. Тя отначало е бяла, после неопределена. Съсирва се в една безкрайна форма, на която всяка новоприбавеност дава ново превъплъщение. Така се получават пещерите, в които, ако се скрие, човек може да избегне смъртта. Но не може да се върне в живота, защото той вече е изтекъл.
* * *
Тояжката на злия старец търси вирове по пътя. Чертае знаци над праха и с тях заключва всички стъпки. Приведен, някой го следи и плюе в кривата му диря. След тях студеното дете събира приказки от камъни.