Пламен Дойнов: е роден през бунтовния месец април в снежната пролет на 1969 г. Рожба на меланхолията след събитията през 68-ма. Влизането му в Университета съвпада с десетоноемврийския преврат от 1989 г. Приет е специалност „История“, а завършва „История“ и „Културология“. Докато следва, издава книгите си с поезия: „Вик на мълнии“, „Клуб на културните дейци“, Разград,1991, „Post festum“, „Клуб на културните дейци“, Разград, 1992, „Любовникът и маестрото“, „Пан“, С., 1993.
През 1994 г. си почива. Заедно с Б. Пенчев, Г. Господинов и Й. Евтимов става автор-съставител на „Българска христоматия“, „Свободно поетическо общество“, С., 1995. През 1996 г. се бори срещу инфлацията. На следващата година издава последната си книга с поезия „Висящите градини на България“, „Пан“, С., 1997. Пламен Дойнов се води и основател на Авторския Литературен Театър (АЛТ) с по-важни спектакли „Тела и текстове“ (1992), „Смъртта на кръга „Мисъл“ (1994), „Живи и мъртви в българската поезия“ (1996). Често се представя и в ролята на литературен критик и историк. Наставлява автори в „Литературен вестник“. Пише пиеси, които вече се репетират и ще увенчаят реформата в българския театър. Кандидат за Нобелова награда.
Бел. гл. ред.: Кандидат за автор в „Ах, Мария“ от 1990 година, публикува 1999. П.П. Майтап бе, Пламене.
Пламен Дойнов
УДАВНИЦИ
или Какво се случи в една созополска кръчма на една съседна маса през една неделя на септември в 1996 година
Тичат сервитьори с кани
и наливат и разливат,
тежки кани тежко канят -–
устните ни да са живи.
Христо Фотев:
Да чакаме тук нашите удавници,
те ще изплуват тази нощ от виното
и ще разтворят гъстите му пръстени,
червените му кръгове, в косите си
със винени мушици и пиявици,
ще дойдат от червеното, а синьото
ще чака под очите ѝ по пръстите
ще очертава заливи, преситени
от сънища на влюбени удавници.
Иван Пейчев:
По-бавно! Виното се умълчава
по дъното на чашата, на мекото ѝ столче,
отмива отпечатъци от пръсти,
додето стигне устните, виж, ето –
с една вълна под мене се прозява,
тъй виното към свойте бездни сочи,
срещу скръбта ми неприлично зяпа,
а от насладата цветът му свети.
Асен Разцветников:
Изчезнали в река или в море,
днес виното телата им ще събере.
Нещастници, каквито бяхте – бяхте,
удавници, вий в други полк минахте.
Оркестърът:
Ей, кръчмарю, дай да пия,
мъката си да убия!
Христо Фотев:
О, колко стъклена е вече сушата!
Присядат леки на ръба на чашата
с едно великолепно равнодушие
и с някакво дълбоко полюляване,
започват танц на призраци ранявани
и странната им кръв е вече нашата.
Асен Разцветников:
Щастливи септемврийци,
рибар с тънка плът,
убити и убийци
из виното сноват.
С коралови подметки
момичета звънтят,
самоубийци леки
развяват дълга смърт.
Родина от пиячи
се радва може би
и в своя празник влачи
съдби като върби.
Иван Пейчев:
По-бързо! Да изпием винената тиня,
че може тия призраци от нас да си заминат
обратно долу и да станат пак удавници.
Очите горе! Вдигаме наздравица!
Удавниците:
Поръчайте още! Не можем да спрем –
във празните чаши ще свършим съвсем.
Залейте ни с вино по-бавно от химн
и в пълните бездни отдолу ще бдим.
Оркестърът:
Ако с мене сте добри,
ще ви давам без пари.
Асен Разцветников:
Май няма народ без удавници,
отгледани в болни наздравици…
Иван Пейчев:
Аз бих напсувал тоя мокър мрак
така че всички долу да посърнат!
Ний пием вино, за да се завърнат,
и си доливаме, за да си тръгнат пак.
Оркестърът:
Ей, кръчмарю, дай да пия,
мъката си да убия!
Градът увива с радостни наздравици
калените ехтежи на калканите.
Пак идат сервитьорите със каните
и пак потъват родните удавници,
едва се скриват със очи замаяни,
в безшумното скиталчество на погледа,
би казал Пейчев или Фотев, зная ли,
но те сгушват някъде в подмолите
и чакат следващата нощ със бързи стъпки,
за да се върнат в тостове и глътки,
да плуват сред червените тъми –
да не останем жадни и сами.