Виргиния Захариева: Родена в град София. Завършила е българска литература през 1983 година. От 19 години се прехранва като журналист. Изкушавана е от всички медии. В момента работи в Радио Франс Интер. Автор е на книгите: „Камъкът, който не слуша реката“ (1989), „Кокошката с зашитото око“, „Свободно поетическо общество“, С., 1992, „Кадрил късно следобед“, „Люк“, С., 1996. Нуждае се от: собствена стая, дискретно присъствие и две яхти. Не би отказала още: Лакирана патица с портокали, Спретната къщурка със 7 липи отзад и Едно околосветско пътешествие.
Бел. гл. ред.: Единствената Ни авторка, публикувала в „Ах, Мария & приятели“ бр.3-4/1996.
Виргиния Захариева
ДВЕ ЧАПЛИ
Вратата зейва и вътре през парата прозъртат тела. Можеш да се скриеш под кърпата и да изговаряш думи, да се отпуснеш, да оставиш чертите размити, да си жалка, тъпа, грозна… Да дадеш лицето си на този и онзи страх. Да изтърбушиш чантичката на гастрита. Да смачкаш всички апетити. Да научиш думичката НЕ, да я забравиш, втвърдила жилото, или сдиплено… да се зарисуваш.
Да звучиш с нахалството на плътта.
Топлината разтваря думите, неуловими галят ушите…
За фередже мечтае… Да иде в пустинята. Да пътува. Точно се чудех с какво да покрия страха и полуделите очи, с какво да излича пръчките, устата и носа, какво да облека, че да ме няма – а ето, то било измислено.
Виждаш ли я как се носи – разбягал се облак, изотвътре подрънква среброто на неродени дъждове, мярват се арките на очите, хладината на дланите чак до кухите глезени… Но ако трябва да го носи винаги. Ако иска да робува и да се примири – защо не тук. Така ли се страхува от желанието да се подчини, така ли се срамува. Фонът да е друг и връщане да няма. В пустинята, покрита и от себе си, да бъде роб, тъй както Херкулес при хилавия Евристей дванадесет години, а после при още някакви избелели царе, да ги търпи, да върши планини от подвизи в тяхно име, докато боговете я дарят с безсмъртие.
Но ако не обича това тяло, ако не е понасяла плющенето на соковете му, как ще преминава другите животи, без да се изтрие. Иначе е бръщолевене напразно срещу това, което е извън, завинаги извън, а там е толкова студено и не ми се ходи… По-добре да се погрижа да оставя знаци за това, което се случва по-високо от стомаха и по-ниско от диафрагмата, където олекват и натежават нещата. Днес там е страх и безумие. Излизам на улицата, говоря и викам, докато виелицата ме брули. Нали и без това отвътре цялата съм сталактити, а отвън враждебна планина.
Една жена стои отсреща.
Бе ябълка. Восъкът отблъскваше водата, клоните чепати…
Сега очите ѝ на сова никога не се затварят, лицето ѝ от страх е наедряло.
Дори косите ѝ не трепват, течението подминава мътни вади, пукнатини разцепили устата…
Как стана тъй, че остаря, преди да е узряла?
Остави това. Ела на вечеря. Готвя храна, която да те очарова, да те премине, без да остави следи. Ще пропътуваме тънките и дебели черва, свистенето на дробовете, гладкия отвътре корем с тръгнало пъпче… Котка съм, където боли. В чиниите слагам картини, топчица лед с риба заспала. Бульон с някакъв йероглиф податлив на суета и на пара и разбира се, залез. Поканих, надявам се нямаш нищо против, жабата-чайник, повелителка на стоте билки. О, но така се страхувам, че ще сложиш пред мен едно друго момиче, ще се прокъса дрехата и… блясва някой, когото не искам да зная. Хвърлям по тебе ледени буци, а жабата във врата, на тази, която си позволяваш да водиш вместо теб, вместо теб.
Сега прищипана тук, в стаите ми, стоиш накриво. Откъде да те почна и какво да правя с всички тези записани и прочетени мисли, маски, с приведената ти глава, с този поглед отдолу, с тревогата ти да си сега в това тяло, с гастрита, освен да го оженя за моя и да си родим една язва.
Как да те сложа, като нямаш нито поставка, ни дръжка. Държах за малко ръката ти, докато пресичахме някаква линия. Беше добре. По-добре.
Пак този трепет… Къде отивам, като ти си човек и не си виновна, че провидях в теб божественото, а него искам отдавна да срещна с това, което вътре в мен още спи.
Струва ми се у теб е даден на съхранение ключа от една далечна стая, която съм обитавала и вече е време.
Настани в нея всичките си желания, за да припозная забравените, декорирай я с цялото нахалство на своите цветове и мечти, забоди в средата най-важното, което да подлюти и креслата, така че на тях никога да не може вече да се седи…
Докато танцуваш пред прозореца, убедена, че никой не те вижда, аз милвам някои изтънели места. Нищо красиво тук не е трайно.
Пророкувам от ъгъла, за да те предпазя. Ако видя да се заиграваш с моите пепелянки, те мразя. Ако пък се уплашиш и потърсиш някакви други в другия ъгъл, ще те презра.
Зная, тясно ти е, но нали затова сме дошли, да открием вратата. Вместо това ме предаваш, изритваш папагала от клетката и очакваш там семената. Впрочем запознах се с една мишка под шкафа, която ни кани на вечеря в четвъртък.
Но в мен едно зле опитомено животно още дебне, оставя следи и рисува от сутрин до вечер стрелки към прозореца.
Не ги виждаш и пак питам: толкова непоносима ли е за теб тази, която в теб живее, че си готова да я загубиш и дълго, дълго без надежда да я отвоюваш с векове.
Кога успя да я удушиш, че ти трябва фередже за алиби. Да се скриеш. Където и да е. Но ТИ си под това покривало – излез оттам и се виж…
Не е горещо тук, нито така протегнати буквите, музиката не е облягане, хората, които сега се учат да произнасят своето име, са в толкова тъпа възраст, и стрелба не се чува…
Хубава си. Ще ти отива автомат – тази мъжка играчка, черна кожена куртка… Ще ти отива една революция. Две. А деца? Но децата няма да бъдат нито начало, нито край, нито извинение в този текст. Рецитирам с дрезгав глас:
Ако не бяха гласовете им, щеше да ги няма белите чапли в утринния сняг…
А ти гледаш сериозно. Очите ти пълни с чапли. Отивам да се откача от властния порив да ти служа. Идваш, мачкаш едно цвете и искаш да заплатя сега за това, че по стъклото пак са излезли дъждовни брадавици, да ти дам от онова, което не си давала никому. Оглеждаш се в мен и се ядосваш, че не внимавам… Бързаш, слагаш началото, края. Хлъзвам се по краката ти – дълги струи, обути в черно, после по костеливите ти ръце – от глад или да могат да сграбчват. Но ще ти трябват упойващи средства, защото още съм жива, а не боравиш уверено с наркозата на любовта. Маските с райския газ все се изхлузват. Не стоя мирна.
Помня дъждовни фиорди и малки брулени къщи със свещичка, запалена на прозореца – пияните водорасли, тръгнали да се прибират.
Градините с нападали фрукти и малини без вкус. В антрето посрещат същите ябълки, услужливо прибягали в наша чест – взимат мокрите шлифери.
В малката кухня седим пред чая и гърнето с боровинки.
Още топлина ще е нужна.
Ще запалим и огън, по-късно.
Гумените ботуши, дебелите пуловери, отново шлиферите, поели вече и дъх на изгнило.
Толкова дълъг ли беше този чай, та плодовете посърнаха.
Вървим, подхвърляни от меките лапи на есента.
Стигаме изворите, където земята се е разтворила и изтича гореща. В шумата дрехите ни са още няколко почернели листа.
Избягвам да гледам, защото белотата ме ослепява. Страхът да не би тялото ти да заговори на някакъв изкорубен език. С ъгли, изтощени от наказания, от вечности, прекарани в четене, в пози, лишени от обич, въпреки неговите молби.
Но добра е водата.
В кривото огледало едната ти половина винаги с малко ти бяга, с триъгълна черна вратичка, побеляла от милиарди мехурчета.
Каква блъсканица само да влязат. Проснати във врелия гьол, подпрели с гърди небесата, сричаме необятната книга или просто прибавяме за кой ли път едно съзерцание към това, което е и без нас.
Хвърлям още дърва в огъня. Стоиш с мокри коси в краката на стария Луи XIV. Ръцете ми не мърморят рецепти, а познавам този глад след изворите, глад на хиена с полудяла опашка.
Звъни се. Преди да отворя, вече е от вътрешната страна на вратата. Тази ѝ способност остана за мен загадка. Заговаря бързо, събува ботушите, ритва ги, профучава към кухнята и нарежда блюдата, чуруликайки заклинания. Дори не знам дали до този момент са били пълни. По уханията отгатвам. Оглежда ме бързо. Пита как си, добре ли? Потупва ме по бузата. Що си гола… Откъде идват тези думи, каква мъка ги изражда, а би ни олекнало и на двете, ако… Ритва ботушите и крещи.
Всички зъби. Внезапно, когато ушите са започнали вече да свикват, спира румена, с точни сини очи, развяла рус лъч пред лицето с удавена фиба накрая… Внимателно я прищипва и с ясен глас казва:
Аз да тръгвам, че бързам.
Винаги едната ръкавица я няма.
Кърпата с възелче точка усмихната после
Полита през балкона направо,
Чакай, добре че носи ластици на чорапите, не оттук…
Добре де, и пропада в асансьора.
Остава една сенчица от ръка.
Довиждане, казвам.
И не знам.
Тръгвам към банята, защото изведнъж ми става студено, да полегна в някоя книга или просто да постоя срещу мен.