Владимир Шумелов: П.П. живее в Търново, няма факс.
Бел. гл. ред.: Публикувал в „Ах, Мария и приятели“ бр.2/1995, автор на книгата „Двойно“, разкази & новели, Издателство „ЕЛПИС“, В. Търново, 1994, (Голямата награда за 1995 на конкурса „Южна пролет“ – Хасково).
Владимир Шумелов
СУПЕРКЪСИ НАРАТИВИ
„И взе един голям ръждясал пирон, и го изяде,
така умря той на двадесет и втората си година.“
Борис Виан
Махмурлук
– Най-доброто мезе за ракията е водата, най-тъпият фал на пияча е драйфането.
– Педераст! – приключи оня оттатък и тракна слушалката.
Това ме зарадва.
О.К.
Докато пушех „Лъки“ и зяпах безочливо наоколо, казах да ми сервират пица с „Бъдвайзер“. Келнерът донесе две и докато се осъзная, на стола до мен седна комар, важен и огромен. „К’во си ме зяпнал?!“, каза той и след като изпихме бирите, отидохме да обядваме в „Максим“.
Аз си поръчах обилен обяд, а той, кръволокът му с кръволок, се улови в бутилката отлежало френско вино и не кусна нищо. После премина на розово вино с мариновани миди. Каза, че изпосталял, докато дойде. Там, на Север, не знам с какво ги хранеха, но тук отпердаши две бутилки и гледа келнера за трета. Идеше ми да го размажа, защото кръчмата беше у мен, но си представих какво петно щеше да остави.
Комарът пи дълго и шумно. Беше преминал вече на сухиндолски регион вина. Като се изду, извади от джоба измачкано писмо и ми го подаде: „За теб е от едно приятелче, дето мелеше само бяло вино. Ненавиждам го. И не чети сега – ще повърна!“.
„О.К.!“, обещах аз, защото се изплаших.
Животът
Л.С.Д., починал скоропостижно, бе живял така:
Преди да се роди, беше обречен на нищета и живот по релсите. Докато бе малък, упование му даваха природата – надвисналата като стряха планина и съветите на майка му. После вродената му чувствителност го тласкаше към необмислени стъпки – повече от необходимото алкохол и желание за плътски измами – с всичко прекаляваше, за да угоди на незадоволеността си от живота, тази, която го съпътстваше докрай. Беше ученолюбив и донякъде (докъдето „ограниченията“ го пазеха от „лудостта“) скромен. Всъщност отрано усети, че животът изтласква такива като него извън потока на щастливците. Това насади у него разяждащата корозия – злобата. Преди да се ожени, поучи и се дипломира. Ожени се – единственото разумно нещо, което успя да свърши. Но понеже брънките от оковите не се скъсаха, не почувства облекчение, продължи постарому.
А обичаше живота…
Хаос
Заедно с хаотичните мисли, които се бунтуваха в главата ми през деня, вечер, макар и нарядко, ме спохождаше сън, не страшен, по-скоро странен. В различни форми съзнанието ми отразяваше апокалипсиса на ужасна катастрофа. Един път съвсем ясно наблюдавах гъбата на ядреното изригване и в тоя миг се почувствах страшно безсилен, неподготвен… Не бях виждал безизходицата на смъртта така ясно пред себе си. Направо се примирих. Това ме изплаши и се събудих…
Следващия път бях в огромен салон, построен високо над морето, където гледахме нещо.
Тогава ме обля топла вълна и разбрах, че става каквото ще става, а в това гъмжило никой не ще се измъкне; след това глухо бучене и подземен тътен накараха хората да изпаднат в паника, а след него силно се наклониха огромните стени на залата и части от нея започнаха да се срутват в морето – бясно и черно; след това се събудих с чувството за току-що преживяно земетресение…
Не съм се питал какво означава всичко това, но фактът, че помня само финалите – катаклизми от иначе интересните и сюжетни сънища, ме смущаваше. Споделих това с журналистката, а тя ме успокои, че психически съм нещо притеснен. За себе си го разбрах като безизходица, която при други обстоятелства би ме отвела в психото…
Отражения I
Неделната гъстота на мъглата е фантастична. Вървя по пътя за Университета, а в разстроеното ми въображение се повтаря една картина от Рила: седнали сме на триангулачния камък високо, някъде над 2000 м; в разредения въздух на тоя намръщен планински следобед плуват зрънца с големината на кус-кус… Такъв съм – страх ме е да мисля твърде рационално и макар да съм склонен към известна доза аналитизъм, не страдам от това, защото работата ми дава нужния интелектуален заряд; по природа не съм раздвижен, по-скоро отвътре напират центробежните сили на емоция, изворите на която не мога да определя.
Минавайки покрай витрините, младият човек поглежда встрани и е доволен: светът е може би мрачен и малко тъжен, но екзистенциално погледнато всичко придобива философски оттенък. Затова обичам есента, не толкова като природно състояние, а като особено настроение на духа, което обратно на външните фактори ражда оптимизъм…
Събудих се в леглото. Беше бяло и размазано. Тъмна маса се приближаваше кадрирано към мен. Ясно различих два глобуса на педя от устата си. Опитах да ги хвана. Нямаше с какво.
Отражения II
От хорския дъх прозорците се бяха изпотили и капчици вода браздяха стъклото надолу; някой нервно изтриваше част пред себе си и гледаше навън прелитащия пейзаж, сух и скучен, познат до детайли.
Младият човек до вратата си мислеше, че ако може да се обърне, ще затвори очи и ще мечтае: за екзотичните топли кътчета на Юга с палми, синя лагуна, бяла веранда, ледено дайкири, том колинс, уиски сауър, ромов сюизъл и жени – много и различни… Не, по-добре само една…
Стоп! Втори дубъл! Диалог!
– Цялата ти любов е концентрирана в секса, който вършиш толкова всеотдайно, че не може на човек да не му се доще пак…
– Нежна фейо, интелигентни харисънфордовци ли сънуваш?
От хорския дъх прозорците са изпотени. Когато слънцето не е изгряло на изток, небето е покрито с пяна от розови вълни, а тръпчивият студ на утрото се вбива в телата като игли за акупунктура…
Отражения III
Иска ми се да опиша огромен женски задник. (Има писатели, които се възхищават от женските прасци, женското коляно или сгъвката на коляното отзад и още колко потайни, пълни с чар „опорни точки“.) Като в киното: в близък план личат последните недостатъци на кожата, като през увеличително стъкло се показва тъмна следа, широка като шосе, черна и набраздена от гранична бразда; камерата се отдалечава, но планът все още е близък: вече ясно личат двете половини, които се съединяват високо горе; в средата се открива каньон, през който се пресичат черните като шосета линии; камерата неусетно разкрива все по-голям периметър, отстъпвайки, следя с ужас картината: ясно и безкомпромисно върху гладката и възбуждащо бяла кожа някой е прекарал с нажежено желязо пречупен кръст; долните му краища продължават по едни изящни в голотата си бедра – като в реклама за чорапогащи; киносалонът е с обонятелни ефекти и дъхът ми спира от миризмата на горена човешка плът… аз крещя и гледам, искам да избягам, но съм прикован и гледам…
Отражения IV
Всеки мисли, че е „нещо“, без което не може „този“ свят; ех, ако реката на живота спреше без тях… Едно момиче се стреми да влезе в полифонията на извратения хор на снобите-интелигенти (не навлизай в територия, в която си новак, в която рискуваш да си отдолу!); амбицията води до изолиране на всичко, което е общо, и решаването на частния проблем (конфликта) на разказа, в който се виждат хората, отразени като в огледало, попада в други ръце… Връщане отнякъде… Заварено положение… Нарастване на напрежението… Съмнителен покой… (Това е финалът – тъжен „щастлив край“, който съвсем не е такъв в действителност).
Ретроспекция на окото
Към детството: върлуващата банда на Крапляците, войната между къщите и блоковете, набезите към циганския квартал, бункерите, тръбата над реката, микрото, където плувахме, високата планина, извисяваща се току над градчето, жълтите тютюневи складове, Барутното и Стръмното зиме, бадемите, поляните и красивите овощни градини, тунелът и страхът, класьорите с марки и катеренето по скалистия сипей, детският садизъм в игрите с мечове и прашки, футболът, кънките, тениса, гимнастиката, прашните мазета и тавани – свърталища на бандите ни, улицата като учител и даскалото, нашите семейства и грешните увлечения, плахите опити на рока, салът по реката, първата разходка в гората с момиче – един свят през широко учудени очи…
Екстенсионал
Приятелят на г-н Н. заминал за столицата в командировка. Вечерта по стар обичай започнали да се отцепват в службата и завършили след достачасов пъб-кроул в някакъв ведомствен апартамент.
Към обяд на другия ден приятелят на г-н Н. се прибрал с влака вкъщи. Съпругата му, ококорена ревнива жаба, го попитала почти невинно, като къде му е трабантът? „И-и-и, верно бе“, рекъл той, пушейки нервно на балкона, и се упътил тутакси към София да си прибере картона.
Някъде по същото време в коридора на по-мощното училище в градчето Н. вървяла млада влюбена даскалица. Срещу нея, контролирайки се все още, движела размъкната осмокласничка. Спряла пред даскалицата, подсмръкнала навътре и се превила притеснено с думите, че, виждаш ли, како, пикае ми се… Слизайки на земята, даскалицата ѝ рекла да отиде до тоалетната, щом такова… „И-и-и, верно бе“, рекла питомката и цъфнала. Влюбената млада даскалица продължила по коридора, без да стъпва по земята, защото мислела за директора, приятен млад мъж, който днес трябвало да се върне от командировка в столицата…
„Който и да получи съобщението (къщата ти изгоря), вероятно ще помисли тъкмо за своята къща и ако е разумен, ще се опита да установи дали съждението е истинно, или неистинно дори ако той е теоретик на кодовете, който се отнася недоверчиво към понятието екстенсионал“ (У. Еко).
Край
О’Саздоу смачка фаса „Лъки Страйк“ като шошон пред вратата и почука. Тихо. После поблъска. Накрая извади парче крива тел и влезе, макар че можеше да си отвори и с поглед. Щракна със запалката, за да разсее мрака, и се изсекна, за да отхвърли острата животинска миризма.
Върху фотьойла до стената, опръскана в червено, се беше разположила царствено лъвицата от местния зоокът. Спеше, проточила лига. Навсякъде беше разхвърляла кокали. И ръкописи. Беше посдъвкала някой и друг лист, но се бе отказала. Кокали и локви кръв. Спечен мозък и косми… О’Саздоу ги посмете с метлата в ъгъла, но съвсем тихо. Хъркането на животното го тревожеше. Колко ли лишения в тая криза го бяха докарали до това морално падение. След това написа на един лист „Робърт Пири“ и го положи върху кокалите в ъгъла. Бяха оглозгани старателно. Лъвицата отвори мързеливо кръвясало око и погледна купа; след това отново захърка.
О’Саздоу си спомни един стар-стар филм за Модиляни и припряно засъбира разпилените листове хартия. Ръцете му не трепереха… Откъде ли бе влязло горкото животно? Майната му! Събираше в чанта изписаните страници и примлясваше. Нямаше да плаща и авторски права. Нямаше на кого. Оглозганите кокали мълчаха.
Мълчеше и цялата обкована и тъмна къща, когато О’Саздоу я напусна, за да се обади от агенцията на сарджънта. Развръзката бе ясна…