Ясен Атанасов: е роден 1971 г. в София. Завършва Френска гимназия. Следва „Френска филология“ и после – „Културология“ в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Дипломирал се през 1997 г. Специализирал е философия в Милано и управление на културата в Париж. Водещ на колекция X (кавър на колекция „Ах, Мария“). Автор на „Книга“, Ясен Атанасов Со, С., 1993., и „Хтон“, „Петриков“, С., 1995. Понастоящем в казармата на Р. България.
Бел. гл. ред.: Един от дванайсетимата, основали през 1990 година „Ах, Мария“, списание за литература и други наслади. На редколегията: бивш „(кандидат-член)“, бивш „(бивш кандидат-член)“, бивш „Директор“ (на списанието), бивш „Президент“ (всм. на бивш издател). Публикувал в историческия бр. 1/1990 на „Ах, Мария“ и в историческия бр. 1/1995 на „Ах, Мария & приятели“.
Ясен Атанасов
ПО-ДЪЛГА ИСТОРИЯ НА ВРЕМЕТО
I. Генезис
на Мемето
А. Трети месец
къде ми е поезията имената
на гордостта
кръвен здравец жилав богданец
не остана време за всички желания
едни такива чимширени
са имената на поезията шепна ги
денем
и птичките с човчици ги закопчават
и богомолките на слънце ги поднасят нощем
нощем само ги обичам имената
в черните чаршафи сред многото луни и лилии
и радвам се на телата им
прозрачни
къде са съдържанията смислите онези
теменуги на текста над които се
навеждаш
и викаш
Воден Ясен и Амбарица и между сипеите на
Карлуково
Достойно ест
достоен си Одисеас и тези редове са за Теб
и между сипеите
крепости някакви гръцки ли
бяха римски ли
или тракийски
кой е Господарят на Балканите
Марко, казваш, Кралевичи
онзи на моята Македония
на моята Морава и
Тасос и
Самотраки
тъжен като малките гекони на опашките си
седнали наричаш
живите създания
онова момиче
което продава петунии до входа на
кафенето
стария Ангел с протрития панталон
и поглед-мастика
Философът все подскачащ в дъжда
след своето куче
и всички капчуци майсторите на рими
наричаш
а имената черносилните бронзовосините
все не могат да намерят Теб
който търсиш себе си
във водите сушите и ветровете
между тварите и треволяците
мир щастие и любов искаше
какво се получи? Железата
знаеха само онази по-старата песен
на Атланта и лястовицата
и пак започваш през зимите да бродиш
а аз из пролетите по сандали
и събирам
миризмите ароматите уханията
на жените
тях най-много обичам
малките едрите високите приказливите
минаваха пред кръчмата
погледите встрани и вляво
къдриците навирени
нослетата източени
гърдите палави
а после запяха железата
дали беше на пазара в Сараево?
пак най-старата песен
и политна сърцето на момичето
с най-старата професия
една пролетна ягода без семки и събори
чашата ми
голяма ягода за едно дайкири
не, реших, тъжно е
да наблюдаваш правенето на света
много кръв много мъка
как да започне един свят обаче
някъде в дирята на корабите и след опашките
на делфините
е светът
неназовимият
и при червеношийките и буквоядите в
черепа ми
пак е светът
обичаният
и в ковчезите прищипан от пироните пак
е светът
плачещият
стига, казваш, стига
сложи ръката си между бедрата
на едно момиче
забрави
да забравя кое?
дните с жълт кантарион вместо
усмивка
и ръжени зрънца в зъбите
или пък сивите песни на майка
виещите
виещите се всички глава обръщат
отде туй гърло мари
усмихва се
горкана, казваш
усмихва се: ти си по-голямо магаре от Марко
ушите му топлите
изгрева свързват и залеза аз
на гърба му заспивам
ще ме пази от вилите знаеш и от самовилите
тъй започва поезията
на полянката до потока
едно момиче се съблича
всички клони стават мои ръце
всички листци – очи
дебна я онова под потурите шава
мрената риба
играят в ручея рибите
висват от гърдите ѝ блестящомлечните
Христа да извикат въздигат се
да я вземе да я скърши
морна да полегне
с бедра зинали
че и аз да видя соците мастилата ехото
усмивката
на слънчевия лъч
всеки спомен завършва
със слънчев лъч, казваш
вярно е
сплитах ги нощем между мен и кревата
да ме не грабнат бесовете
и оня идиот Достоевски
все викаше Даскала пазете се
от Достоевски
жълтите му зъби пак ме преследват
аз тичам звук на флейта
по комините между прозорците
откъм „Лясковска среща“ ухание на пресен
джолан
откъм „Видинска среща“ на шкембе в масло
Катерина казва гладен си
за теб съм гладен и политаме
в полите ѝ
какъв художник съм
петната по чаршафа аленеят
стогърбата котка съзерцава
един джойнт втори джойнт трети джойнт
Гарбарек тихо плаче
мирта някаква и върбинка
тъй тежък е въздухът що да го дишам
наричай, наричай
облог е това не трънки
Катерина беше:
добре пишеш но къде са ти римите
при римляните при Кико в
гръбнаците на раците и
по сокаците
един джойнт втори джойнт трети джойнт
тихо плача
света