Из „ЛИЦА И ЕПОСИ“

ЕДИП ЦАР

На Мария Бонапарт¹

Дойде време хората да узнаят истината. Ще ви я каже един прост човек от лесовете, истинско чедо на Пан и Амадриадите².

След дълги странствания из котловината на Атина, идвайки от Беотия, Едип цар и аз, ловецът Хавриас, най-после пристигнахме в Колон. Запъхтян и натежал, слепият владетел на Тива с все още кървящи очни орбити се подпираше на рамото ми и с помощта на патерица ме следваше, стенейки от физическата и душевната си болка.

Пътуването ни трая два дни и две нощи, а сега рано-рано призори на третия ден в ослепителната светлина на Атика недалеч от нас различавах храма на Евменидите. Доколкото можех, помагах на Едип, придържайки го под мишница, но въпреки свръхчовешките усилия, които полагаше, измъченият владетел едва се влачеше.

Трябва да знаете, че това, което ще разкажа тук, всичко, което отговорно заявявам, има за цел да бъде възстановена истината, понеже определени данни относно последните мигове от живота на тиванския цар така, както са описани от историците и трагиците, са съвършено неверни. В състояние съм да докажа истината и ще я проглася гръмовно, тъй като, както ще видите, аз бях очевидец на онези драматични събития.

Едип не бе отведен в Колон от дъщеря си Антигона. Красивата му дъщеря го заведе до планината Китерон, където ме срещна на връщане от лов с трите ми кучета и ме помоли аз да отведа морно крачещия ѝ баща в Атика, и то защото, страхувайки се да не би рано или късно старецът да се самоубие, тя първа искаше да стигне в храма, за да умилостиви своевременно Евменидите, така че доколкото бе възможно да облекчи живота на царя след смъртта. Аз приех да отменя Антигона до рамото на баща ѝ и бързайки към Колон с едно от трите ми кучета, с добрия ми Мерсиас (на когото наредих да я последва, за да я закриля по пътя), красивата девойка пристигнала в покрайнините на Атина доста преди нас.

Никога няма да забравя мъчителния път на слепия изтерзан владетел, който се влачеше редом с мен. Когато, ридаейки, той ми разказа драмата, разтърсваща душата му, аз, обикновеният човек от горите, чието върховно Божество и покровител беше Пан, се опитах многократно да го утеша, като изтъквах, че не намирам факта, че е познал майка си Йокаста, за ужасяващ, и добавих, че и аз бих сторил същото и че ако се сдобиех с дъщери от тази или от някоя друга жена, щях без никакви угризения да се съвокупя и с тях, и то още от най-крехката им възраст. В подкрепа на моите аргументи споменах олимпийските богове, които почти всекидневно се отдават на такава любов. Но изтерзаният владетел отхвърляше притеснено аргументите ми, избухвайки в проклятия, като кълнеше самия себе си за случилото се в семейството му. Тогава аз отново отворих уста и повторих това, в което бях убеден.

„Драги ми, владетелю“, казах аз, „недей така… Чуй ме; истина ти казвам… Дори днес повечето хора са луди… Но не приляга на велик цар като теб да терзае ума си с толкова прости неща… Напразно си бил наказан и напусто се измъчваш… Ще дойде ден, когато кръвосмешението ще бъде смятано за също толкова естествено, колкото другите видове любов и тогава, когато вече никой няма да се страхува от баща си, няма да изпитва потребност и да го убива. Хората и любовта най-после ще бъдат свободни като нас, обикновените и здравословно живеещи горски люде…“

В този момент исках да добавя: „Само доброволните слепци не виждат това“. Но като си помислих, че слепият цар би могъл да го изтълкува като ирония, премълчах тази своя мисъл.

Въпреки това, щом Едип чу всичко, което му казах, преди да замълча, още повече се затормози и като се блъскаше в гърдите, отново избухна в проклятия срещу самия себе си.

Като видях, че това, което казах като почтен и откровен човек, не само не успокоява тревогата и болката на царя, а напротив, изостря душевното му страдание, изоставих тази тема и замълчах, тъй като нещастникът не бе в състояние да говори за нищо друго.

Накрая след дълго странстване (трябва да кажа, че не познавах местностите отвъд Китерон) пристигнахме в Колон.

Тук ми бе писано да стана свидетел на сцена, която ще си спомням с ужас и погнуса, докато съм жив. Ах!… Ако Едип бе имал сила да се вслуша в това, което му говорех! Днес той щеше да бъде жив, щастлив и в крепко здраве.

Антигона, която бе не само много красива, но и много добра девойка, обичаща баща си и братята си, ни очакваше на стълбите на храма. Едва-що ни видя, тя се завтече, радостна, към нас, а добрият ми Мерсиас бе редом с нея.

„Татко! Добри ми, Хавриас!“, възкликна тя и след като прегърна царя, който едва се държеше на нозе, добави: „Татко, успях да умилостивя Евменидите!… Ще проявят снизхождение…“.

Изпълнен с надежда и щастие, аз предадох Едип на дъщеря му и се оттеглих за малко, като казах, че искам да си почина. Истината бе, че красивите девойки на Атика, които бях срещнал по пътя, неудържимо ме привличаха. Без да страдам от никой от скрупулите на тиванския цар, бях решил да обладая една или две от тях и след като взех кучетата си, се отправих към полята.

Този лов се увенча с пълен успех. Любовният ми улов (две работещи в безкрайната маслинова гора на Атика девойки) бе бляскав и след около два часа се завърнах в Колон, грейнал от щастие.

Горко ми! Там ме очакваше отблъскваща гледка. Трите Еринии³ бяха измамили Антигона, баща ѝ и мен! Проснат на плочника под пропилеите на храма, слепият цар на Тива Едип крещеше, гърчейки се. И докато, оплаквайки, коленичила с разголена гръд, Антигона разкъсваше одеянията си, въпреки ослепителната атическа светлина, очевидно пришпорвани от несвещен бяс, гнусните Евмениди се отдаваха на отвратително и неназовимо деяние. С ужасяващи гримаси и страховити, сякаш не от този свят хрипкави крясъци Аликто и Мегера държаха злочестия клетник неподвижен, а виейки като хиена, Тисифони разкъсваше със зъби възпроизвеждащите органи на мъжа.

Тогава аз, обикновеният ловец от горите на Беотия, но добър стрелец Хавриас, превръщайки се в съвест на света, в отмъстител и възмездие, свалих с бързи движения окачения на гърба ми лък и изваждайки от колчана си три островърхи стрели, неколкократно опънах чевръсто тетивата и убих трите Евмениди.

Но за съжаление, те вече бяха скопили Едип и не след дълго той издъхна. След това последваха познатите трагедии. Но поне трите скверни създания престанаха да съществуват на този свят, а разкъсвайки труповете на Ериниите, доброто ми куче Мерсиас и другите ми две кучета ги изличаха от лицето на земята.

Толкоз по въпроса за възстановяването на истината. Защото до днес, до този момент – сиреч относно всичко, което има връзка с последните мигове на Едип цар – било по погрешка, било злонамерено, историците и поетите разказват съвсем различни неща.

 

НЕОПТОЛЕМ ПЪРВИ – ЦАР НА ЕЛИНИТЕ

(Страници от един дневник)

Днес се навършват три години откак излязох от психиатрията и за сетен път с дълбоко вълнение си припомням времената, когато бях луд! Какво приключение само! И сто години да живея, ще си спомням това време и онзи златен човек, който застана до мен с такава грижовност, с такава преданост и кураж по време на цялото ми заболяване. За щастие всичко това принадлежи на миналото и днес, празнувайки за пореден път пълното възстановяване на душевното ми здраве, прославям Бога и благодаря на човека, който се превърна в негов пратеник, за да ме спаси.

Как мога сега да не си припомня някои обстоятелства от онова време! Онова, което тогава ми направи най-неизличимо впечатление, онова, което ме разтърси най-дълбоко, бе констатацията, че хората не само се вразумяват, а и се покланят на логиката. Аз направих всичко възможно да ги убедя, че не са прави; не само с всекидневното си поведение, а и с беседи, със статии в списания и вестници, а няколко пъти (всичко на всичко три) с буйстващи атаки срещу ослепително бляскавата композиция на един мой познат скулптор, имал злощастната идея да нарече красивата статуя „Логика“. Но всички мои опити се оказаха безуспешни. Накрая ме хванаха и ме затвориха в лудница, където в продължение на години (всичко на всичко четири) продължавах безрезултатно борбата си.

С малки изключения докторите в това заведение разсъждаваха логично, но глупаво – тоест в психическо отношение се намираха на много по-ниско стъпало от много луди. Най-голямото изключение там бе човекът, който ме спаси – който впрочем не бе обикновен психиатър, а психоаналитик, и то психоаналитик с въображение, нещо, което всички негови тълкувания, както и литературните му произведения, доказват.

Когато ме докараха в лудницата, на главата си носех самовар (самоварът на майка ми) вместо шлем. Бях го закрепил с ремък под брадичката и се размотавах по улиците, държейки копие в дясната си ръка, като от време на време крещях с цяло гърло: „Диоскур! Горко на другите и на нас!“. (Бях прочел тази фраза в едно писание на моя психоаналитик, от чиито произведения се възхищавах и ги знаех наизуст). По тази причина и тъй като, без да съм съвсем наясно защо, в собствените си писания винаги под моя подпис добавях красивия псевдоним „Неоптолем“ (с който се прославих, а прославих и новогръцката словесност), още от самото начало докторите в лудницата ме назоваха с прякора „Неоптолем“. На мнение съм, че това е единственото умно нещо, което тези бедни господа сториха по време на целия ми престой в тяхното заведение.

Четири години! Четири години на принудително ограничаване на един самороден гений, дошъл на този свят, за да служи на нещастното човечество. (Изричам тази фраза, както би я изрекъл по турско време един патриот от Пелопонес: „Многострадална, Морея⁴!“.). Но ето че оздравях, оздравях напълно и още веднъж искам да ви благодаря, Господи, Боже мой, както и на теб, добри ми лекарю, които грижовно и закрилящо простряхте силните си и великодушни ръце над главата ми, над душата ми…

Човекът е най-голямата загадка на този свят. Един ден прилича на глина, на следващия волята му извайва каквото пожелае; на по-следващия отново прилича на глина, над която обаче не неговата воля, а зейналото му хаотично подобно на бездна подсъзнание упражнява абсолютна власт и дава израз и образ на човека, принуждава го да прави едно или друго, без той и хабер да има от това. Единствено геният може да предложи наистина окончателни решения. О, колко велика и чудна е тази „е н т е л е х и я“. И Бог ме благослови с тази „ентелехия“, като направи така, че в мен да се осъществи г е н и а л н о с т т а! Тъй като чувствам, че съм действително гениален. Стига някоя керемида да не падне върху главата ми. Стига някой от моите врагове или пък някоя от онези тайни или явни организации, които действат и извършват престъпления уж в името на страдащото човечество, да не ме утрепят коварно с удар с нож в гърба.

О, моя пречистена кръв! О, мое обилно и горещо семе! Вие, които ме издигнахте като тропически тайфуни до най-високите върхове на Всемира! На вас дължа всичко. Защото вие, драгоценна моя еротична Багреница, прелестен Млечен път, вие сте Бог в мен, а посредством Вас аз Го проектирам върху другите, върху малки и големи, върху щастливите, нещастните и вайкащите се хора. О, мой пулсиращ гръклян, о, навеки тръпнещ мой щръкнал член, на вас дължа всичко, защото вие сте същински и неподправен Бог, който винаги навестява онези, способни истински да повярват. Копие мое, златно мое копие, и ти, червена стомно, сърце мое, с вас изписвам словата „или с него, или върху него“⁵ от Акрокеравния⁶ до осеяната с кули Толима, от Мека, любов моя, Аллах, до платата на Азия, от Мисисипи и Мисури до Амазонка и Замбези, от дълбините на Тихия океан до необозримо високите върхове на заснежените Кордилери.

Да, да, аз съм гениален. Как е възможно да премълча, че единственият действителен напредък, който ще бъде постигнат, ще произлиза от гениалните на този свят, сред които видно място заемам и аз (отново ви благодаря, Господи мой и мой докторе), аз, някога лудият, а днес със здрав разум, но и тогава и сега все така гениален мъж, аз, Неоптолем, синът на прочутия Ахил, славата на елинизма и на исляма, на вчерашното, днешното, на утрешното и на нине и присно и во веки веков, присъствие.

Обични ми, славни татко Ахиле, скоро наближава часът, когато ще отмъстя на всеки твой враг в Делфийското светилище. Обична, сладка моя майчице, о, Гърцийо, скоро ще удари часът, когато щеш ‒ не щеш, аз, красивата ти издънка Неоптолем, ще те оплодя, пропъждайки завинаги всяко досадно попълзновение, наливайки основите на нова епоха – за доброто на Всемира и в прослава на елините.

Любими мои братя, най-после възмъжах! Чуйте ме… Всички вие… малки и големи. Казах: възмъжах. На три хиляди години съм. Сбрал съм в съкровението на душата си цялата история на Гърция и цялото наследство на елинизма. В младежките си години влязох в Троя с Троянския кон. Аз убих Приам и Астианакс⁷. Братя мои… следвайте ме. Аз съм як и могъщ… Ще ви предвождам навеки към абсолютната гръцка духовна и материална величавост.

Всемогъщи Боже! Сега го виждам. Виждам го отчетливо, с кристална яснота. Имам прозрение каква е съдбата ми и какво е моето предназначение. Разтърсва ме дълбока тръпка. О, каква велика тайна е потокът на битието! Когато преди два часа приседнах тук, за да впиша в дневника си няколко думи за днешната трета годишнина от радостното събитие, че съм изписан от психиатрията, все още не бях прозрял кое е истинското ми предназначение. Но преди малко, докато пишех, вече проумях това и все така без да спирам да пиша, съвсем очевидно направляван от божията десница, взех своето решение…

Блага вест! Братя мои, аз съм претендент за гръцкия трон. Братя мои, казвам ви го без заобикалки и без шикалкавене – аз съм вашият Владетел! Братя мои, от днес започва новото ми поприще!

Един час по-късно.

Едва-що написал горното, си помислих, че трябва да кажа две думи на човека, който ми помогна да оздравея от старата ми болест и да покажа чрез някакъв официален акт голямата си признателност. Преписвам това писмо тук в дневника си, за да намери място в държавния архив, когато му дойде времето.

От временния дворец

Докторе мой и мой благодетелю,

Днес празнувам третата годишнина от деня, в който благодарение на вас и на всемогъщия Бог превъзмогнах тежкото си заболяване. Този ден е свят за мен, тъй като не само символизира пълното ми изцеление, а и защото в същия ден – тоест днес – без никаква следа от бълнуване прозрях какво е истинското ми предназначение и отговорно и неизменно взех своето решение. Докторе мой, разсъдъкът ми е бистър, а логиката ми безупречна. Вижте, драги мой, колко…

Щом като съм Неоптолем, следователно съм син на Ахил. Щом като съм син на Ахил, следователно съм Неоптолем. Решението ми е естествено следствие от гореказаното. Докторе мой, скъпи ми приятелю, днес аз наследявам баща си на трона на Гърция, за да изкова нейната нова слава и да укрепя величието и успеха ѝ със собствените си ръце. Както ви казах, решението ми е окончателно и неотменимо.

Утре сутрин заминавам с първия автобус, за да взривя с динамит Делфийския оракул. Така ще отмъстя на Аполон за смъртта на обичния ми татко. След това незабавно се връщам в Атина, за да уредя формалностите около моето коронясване.

Докторе мой, виждате, че както в мислите, така и в действията ми властва всепроникващата логика, която вие тъй много ми помогнахте да си възвърна.

В знак на признателност за всичко, което сторихте за мен, ви назначавам, скъпи мой, вас, който бдите вечно нащрек – буден часовой и страж на най-напредничавите наблюдателници на Духа и на Империята, повтарям, назначавам ви за Протоспатарий⁸ на гръцките поети и психоаналитици и ако желаете, ви преотстъпвам Андромаха⁹.

Атина, 23 февруари 1946

НЕОПТОЛЕМ ПЪРВИ

По Божия милост Цар на Елините

 

ДЕВОЙЧЕТО ОТ ПЕНСИЛВАНИЯ

Знам, че би било по-добре да не го изричам, тъй като, освен че мнозина ме смятат за луд, изповедта ми може да има ужасни последствия. Въпреки това нещо ме подтиква да се изповядам и да изразя онова, което чувствам, а mes risques et perils¹⁰ (извинете ме за оскъдния френски, но по майчина линия имам френски произход, а английски само по бащина), същевременно поемайки цялата отговорност. И така, потапям перото си в мастилото и започвам, като си пожелавам острото ми перо да не ме мъчи повече, отколкото се полага с ужасното си чегъртане по хартията – мен, толкова измъчвания години наред любовник.

Чаршафите бяха метнати на прозорците, а вятърът ги караше да плющят, може би да се раздиплят като бяла пяна в кобалтовотосиньо – какво говоря, не в кобалтовосиньото (този цвят подхожда на друго място), а в небесносиньото, където звучат химните на ангелите… И ето че Ти отново навестяваш мислите ми… Ах! Господи, каква грешка допуснах!… Защо казвам, че сега навестяваш мислите ми, след като никога не си ги напускала, след като непрекъснато си в ума ми, след като непрестанно мисля за теб, да, да, винаги, ден и нощ, за теб, за теб, красиво и нежно девойче от далечна Пенсилвания, такова, каквото си било, когато си живяло в онези отколешни времена, дванайсетгодишно момиче, такова, каквото си било – като ангел в белите си рокли с дантела около врата и огромни фльонги отзад, а на кръста с огромни панделки в кобалтовосиньо…

Но нека не се отклонявам от темата… Чаршафите бяха прострени на прозореца и ако не бяха толкова бледи и толкова бели, ако имаха малко цвят, малко цветни ивици, може би щяха да приличат на обсипания със звезди флаг на Щатите, на знамената със сини, червени и бели ивици със звезди, с куп звезди – бих искал всичките да носиш като диадема в косите си, мой невинен ангел, с малките бели закопчани ботинки на нозете, със сините очи под златистите букли. Но чаршафите не бяха цветни. Бяха бели и бледи и следователно не прилягаха на празничните дни с общинския оркестър, с шарените захарни петлета, с танците и шествията на конници-копиеносци, а за мен съответстваха на дни на униние с мразовито слънце на хиперборейска страна, въпреки че съм южняк, от самото сърце на Юга, роден сред памуковите полета на Луизиана и откърмен с горещите негърски спиричуъли. А тези чаршафи са равнозначни в душата ми на Теб самата, на Теб, такава, в каквато ти се превърна с течение на времето, докато отначало бе млечнобяла и любезна, но същевременно гореща, преливаща от сокове и тръпки, с розови устни и бузи, понякога със златисто водно конче, друг път с птица или с магнолиев цвят в ръце, понякога с непокрита глава или с широкополата ти сламена шапка върху косите, с кадифената (кобалтово синя) панделка, която се спуска от периферията и пада от сламената капела отзад на гърба ти…

Въпреки това забравих какво исках да кажа… Но няма значение… Малко да се отпусна и всичко отново нахлува в ума ми… Всичко – тоест Ти, навеки ти, сладко мое девойче.

Та какво разказвах?… А, да… Чаршафите бяха прострени на прозореца, а вятърът ги караше да плющят – големи, бели, величествени чаршафи подобни на тържествуващи птици или на огромни бели ангелски криле…

Красиви мой ангел, защо да го крия! Любех те истински, страстно, както фанатичният бръшлян, който се катери и увива здраво около дървото, което обича, толкова плътно, че понякога може дори да го задуши.

Отначало мислех, че има някаква надежда…

Ако не нещо друго, мислех си, можеше да съществува някакво решение, решението на потайна разблудност, а в случай на необходимост изходът бе да те отвлека. Но не бе лесно да надвия колебанията си. Не бе лесно да потисна, да задуша гласа на съвестта си. Бях призван за неща, различни от тези. Трябваше да ти бъда настойник, да те напътствам, трябваше да те закрилям. В това противоречие не ми оставаше нищо друго освен далечното ти недосегаемо присъствие, твоето видение и роклите – красивите ти бели рокли с дантела покрай врата, с огромни фльонги отзад на кръста, както и белите ти ръкавици, белите ти ботинки с малки копченца и голямата ти широкопола шапка… Без ти да знаеш това, взимах всичко, които ти обличаше, и с часове го притисках, милвах го и го целувах, особено роклите ти… Какво друго ми оставаше да сторя, златни мой ангел, мое сладко момиченце! По-късно се прибавиха и чаршафите ти. Сутрин, когато камериерката ги изнасяше на прозореца на крайградския ви дом, аз изтичвах и ги подменях с моите. Така нощем спях в твоите чаршафи, а нищо неподозираща, ти спеше в моите… Какво друго можех да сторя, любов моя, без да те изнасиля, без да се отдам на блудство, без да се превърна в гибелен демон редом до ангел, редом до крехко и прелестно девойче със съвършено лъчезарен поглед, с устни като розови листенца от райските селения, докъдето от време на време със сладки стенания се извисяваше душата ти.

О, бели рокли и бели чаршафи на моя живот! Кадифени и копринени колани с фльонги и панделки неизменно в кобалтовосиньо, ботинки, уханни, прилепнали кожени ръкавици!

Призовавам тези твои одеяния, сладко мое момиченце, тъй като само благодарение на тях, макар и косвено, докосвах тялото ти. Нали разбираш, тогава, любов моя, ти бе едва дванайсетгодишна и все още не бях посмял да те докосна. Това мое изтезание продължи още цяла година. Съпротивление срещу изкушението, потискане на любовта ми. Истинско мъчение. И все пак, и все пак… Това, което казах, не е съвсем вярно. Тъй като, разбира се, това, което изпитвах, бе мъчение, но мъчение със сладостен привкус – особено когато оставахме сами заедно под дърветата в бащиното ти имение или в огромните тихи стаи на заможния ви дом.

Целият ми живот се стремеше към твоя и така, както те наблюдавах във всекидневните ти занимания или в екстатичното ти бленуване, мълчаливо тръпнещ, мъчително колебаещ се, ти ми изглеждаше като неземна девица, като малка богиня, като небесна дева…

Да, цялото ми същество се стремеше към теб. Всички мои видения, всичките ми страсти. Ти бе всичко за мен. Цялото мироздание; реките, лесовете, прерията; всичко – земята и небосклонът, и цялата вселена…

Дотогава ти все още не бе разбрала нищо. Но в началото на тринайсетата ти година един ден, когато жребчетата подскачаха покрай кафявите кобилки, аз те погледнах продължително в очите с особена настойчивост. Тогава, струва ми се, ти за пръв път разбра нещо, сладко мое девойче, нещо твърде неопределено, нещо много хаотично, и се изчерви като мак в бялата си рокля под широкополата сламена шапка с дългата, кадифена кобалтовосиня панделка. Спомням си, че държеше в ръка дребно черно птиче. В същия миг пръстите ти се разтвориха и птичето отлетя и се изгуби. Над нас в цялата им прослава небесата шумоляха сякаш от пърхане на ангелски криле. Умът ми се гмурна в световъртеж. Полето благоухаеше. Пред нас жребчетата все още подскачаха, гласовете на селяните избликваха като внезапни пророчества. Спомням си, че в онзи момент по новопостроеното трасе на първата Пенсилванска железница преминаваше влакова композиция, виеща се сред просторите на безбрежната прерия. Белите къдели пара се разпръсваха от обемистия комин гъсти и плаваха като облаци на насладата под свода на безметежно блаженство; след това се разстилаха ли, разстилаха и се простираха в небето като бели свежи чаршафи, развяващи се на слънчевата светлина, на славната светлина на нашето светило, което грее тъй топло и тъй ярко осветява тези благословени Щати.

Не зная как, но в онзи миг ми се стори, че там пред нас се случва странно природно явление, явление едновременно величаво и разтърсващо. Стори ми се, че сред тревата, недалеч от отсечения ствол на един дъб, върху който седяхме, със съскане и подземен тътен внезапно избликна висок пурпурен фонтан. Ти вдигна очи, които едва преди малко бе свела под настойчивия ми поглед, и ме изгледа поразена и смутена. Тогава разбрах, че онова, което бях помислил за външно случващо се природно явление, не се бе случило извън мен, а вътре в мен. Този водоскок избликваше от слабините ми, докато сърцето ми биеше като барабан при влизане в бой. Тогава аз, южнякът, отколешният католик от Луизиана, пожелах да изкрещя, да надам боен вик, който едновременно да бъде и молитва като онези възгласи, които бойците на исляма надават, но тъй като не знаех никой от призивните викове на правоверните на Аллах, извиках на своя литургичен език: „Слава! Слава! Алилуя!“, наведох се и за пръв път те целунах в устата.

О, колко дълбоко беше диханието ти! Колко сладостен вкусът на устните ти! При все че бе непорочна, при все че си мислеше, че те целувам както майка целува рожбата си, ти се развълнува чрезмерно. Когато откъснах устни от твоите, ти бе пребледняла. След това изведнъж отново почервеня като мак. Гърдите ти бързо се надигаха и спускаха. Дори ми се стори, че оттогава зърната ти започнаха да се развиват по-бързо, тъй като само след няколко седмици двете малки заоблености, които ти носеше до онзи ден в пазвата си, изпъкваха много по-силно, набъбнаха и заприличаха на две живи пръхкави топки, пулсиращи под роклите ти при всяко движение – две закръглени изпъкналости, които хармонираха с тръпнещата окръгленост на двете ти бедра под големите фльонги в кобалтовосиньо, неизменно пристягащи кръшния ти стан.

Ах, любов моя!… Сега си спомних, че когато те целувах, голямата ти широкопола шапка се плъзна от коленете ти, където допреди малко я държеше. След целувката аз се наведох да я вдигна, но не забелязах, че с едната си ботинка ти бе настъпила развързалата се кобалтовосиня панделка и щом дръпнах сламената капела, лентата мигом остана в тревата. Все още пазя тази фльонга в специална ракла заедно с роклите ти, с ръкавиците ти и с всички мои останали съкровища…

О, какво щастие изпитах само при онази целувка! Ден и нощ си я припомнях, бленувайки. Въпреки това изминаха още пет-шест месеца преди да те докосна отново. А чаршафите всяка сутрин плющяха на прозореца на извъградската ви къща. А аз ги подменях както и преди и на мястото на моите слагах твоите. И както обикновено притисках към гърдите си роклите ти, когато никой не ме виждаше… Накрая след пет-шест месеца изведнъж светкавично без никаква предварителна подготовка се случи сцената в гостната.

Беше се свечерило. Вятърът жално пищеше, а дъждът шибаше прозорците. Седяхме край запалената камина с бял фронтон и бели колонки, които я караха да прилича на парадния вход на господарския ви дом. Както обикновено баща ти отсъстваше в Питсбърг и това правеше още по-осезателно отсъствието на майка ти, печалното ти сирачество. Аз седях във фотьойл срещу твоя и като се преструвах, че чета „Филаделфия Сън“, те гледах как бродираш върху чаена салфетка дребни цветчета, удивително подобни на фльонгите по твоите рокли, които също бяха в кобалтовосиньо. Върху кръглата маса до теб газената лампа с високото стъклено шише и големият бял глобус осветяваха лицето ти с топла, подобна на ласка, кротка светлина. Вляво от лампата дагеротипна фотография на майка ти, представяща я в тъмен кринолин, с фини бели кожени, стигащи до лактите ръкавици, с ръце, грациозно облегнати върху колона в йонийски стил (около която се увива бръшлян), бе живо доказателство за това колко много приличаш на нея, любов моя, особено в устата и големите мечтателни очи. Ти обаче бе още по-красива от майка си и сърцето ми пламтеше… А аз те гледах – о, как само те гледах! – замислен за дългия мъчителен период, който бях преживял до теб, без да ти разкрия изпепеляващия си копнеж, премълчавайки, прикривайки чувствата си, а изкушението растеше ли, растеше в мен…

Вятърът продължаваше да пищи, а дъждът чукаше силно по прозорците. Бурята бушуваше. Изведнъж ми се стори, че се намираме на пустинно крайбрежие на Атлантическия океан, че около нас шумяха не дърветата, а великият океан, и че не седяхме в гостната на бащиния ти дом, а се намирахме върху необозримо висок фар, където сред нощния мрак любовта ми разпръскваше светлина над вълните на влажната бездна.

Вече бе почти невъзможно да приема, че бих продължил да живея, както до онзи миг, мъчително тръпнещ, мъчително отлагащ… Вече бе невъзможно да се задоволя, като прегръщам и целувам празните ти рокли, като подменям чаршафите, само със зрителна любов… Навън бе тежка зима, но камината гореше ярко и в гостната цареше прекрасен уют. Зад заглавието на „Филаделфия Сън“ под едрите главни букви се възмогваше схематично скициран слънчев диск, изстрелващ лъчите си над вестника, който съдържаше нямо, но същевременно красноречиво цялата врява на всемира – огромно изгряващо слънце, което, пробивайки печатарската хартия, пробождаше с лъчите си като с остен пламтящото ми сърце, както аз копнеех да пронижа теб…

Любов моя, има мигове, когато и най-нежната любов става жестока, освирепява, защото така го изискват нашата природа и естеството на нещата. На всички орли в Колорадо, на всички жребци за разплод на млади кобилки, на червенокожите от прериите, на бизоните от низините, на всички трескави – тоест добри – любовници им е познато това, за което говоря… Мой бели ангеле, онази вечер в топлата приемна на вашия дом, докато бурята бушуваше навън, и ти разбра това.

Разстоянието, отделящо фотьойла ти от моя, бе за мен Рубикон и аз го преминах. За миг ти ме погледна смаяна. После ужасена. След това прозвучаха писъците ти… Но аз бях прекосил реката и пред мен вече не можеше да се възправи никаква преграда… Спомням си, че в мига, когато ти се разпищя, прозвучаха пет, шест, десет остри и продължителни изсвирвания. Както всяка вечер по същото време в бурната нощ преминаваше несломимо и тържествуващо като настъпване на многохиляден табун, като настъпване на Съдбата, като „Пенсилвания експрес“.

Така, мила моя, ти позна любовната ми страст и наред с нея узна и другата ми тайна – огромната ми, невъобразимата тайна, която ти, сладко мое девойче, тъй вярно и добре запази.

Оттогава преживях приблизително четири месеца на пълно блаженство. Ден и нощ бяхме заедно и всяка вечер, когато прислужниците се оттегляха, аз идвах и те отвеждах в спалнята си. Никога не е имало по-щастливи съпрузи. Лека-полека бях победил всичките ти страхове. Първоначалното ти стъписване изчезна и при все че бе едва тринайсетгодишно девойче, ти бързо стана гореща, толкова пламенна, че и най-опитните, най-именитите жрици на Афродита биха ти завидели.

Но въпреки мерките, които взимахме, неизбежното се случи и малко по малко бременността ти започна да става все по-забележима. Отначало не знаехме какво да правим, не знаехме какво да кажем. Отчаянието ни бе толкова голямо, още повече че сега, когато то дойде, и двамата желаехме детето. Най-накрая аз намерих някакво решение. Когато наближаваше четвъртият месец, обвинихме прислужника Джейкъб, който бе изчезнал преди месец, след като преди това бе откраднал два коня от имението ви. След това конекрадство бе по-лесно да стоварим изнасилването върху гърба на прислужника. Така и сторихме, като изкусно се погрижихме липсата на всякакъв протест от твоя страна и дългото ти мълчание да бъдат приписани на непорочността ти.

Така представихме нещата. Малцината, на които бяхме принудени да разкажем тази лъжа, повярваха напълно, а най-напред от всички баща ти, сенаторът. Джейкъб не бе арестуван и така нашата лъжа продължаваше да ни осигурява алиби, без никога истината да излезе наяве. След като най-напред нехайно ме отпрати, баща ти те отведе от имението, преди бременността ти да е станала очевидна, и те настани в малката къщичка на негов неразделен приятел близо до Питсбърг заедно с възрастна доверена нему жена, която да се грижи за теб…

Приблизително пет месеца по-късно ти умря, ангелче мое, в тази къщичка с малката ни рожба, която умря заедно с теб в края на пролетта, в края на живота ми – защото оттогава вече не живея с душата си, а само механично с тялото си. Единствената радост, която ми остана, е споменът за теб и малкото реликви, които успях да събера и да отнеса със себе си, преди да замина от имението – две твои бели рокли, чифт ботинки, две дантели, чифт ръкавици, сламената ти шапка, два твои чаршафа, две дълги широки панделки в кобалтовосиньо (от онези, с които връзваше огромните фльонги отзад на кръста си) и още нещо, любов моя, нещо съвършено твое – кичур руси коси.

Оттогава изминаха двайсет и пет години. Никога не казах на никого, че съм те обикнал. Никога преди днешния ден не споменах на човешка душа, че съм бил твой любовник. Нито пък някога разкрих другата си тайна, която само ти знаеше… Но не зная дали ще живея още дълго; годините много ми натежаха, а още повече неугасващата ми болка от твоята загуба и сега, преди да си отида от този свят, искам да споделя тайните си, мой бели ангеле, златно мое девойче.

Пиша тази изповед, която е като посмъртна ода в минорно бяло и кобалтовосиньо, нине и присно и во веки веков, за да ти кажа, че все още те обичам и хората да разберат, че колкото и да съм бил виновен – ако изобщо имам някаква вина, Господи – голямата любов се среща не само в книгите, а най-вече в живота, същевременно разкривайки с няколкото думи, които ще прибавя след подписа си, и другата голяма моя тайна.

ЛУИС ВЪРНЪН

от Ню Орлийнс в Луизиана

до днес известен като Каролина Върнън, гувернантка.

П. П. Моля, когато умра да бъда погребан, обвит в савана на двата чаршафа, на които като монограм са извезани буквите А. П. редом до гроба на Алберта П… в гробището на Филаделфия, а върху белия мрамор на гроба ми да издълбаете с кобалтовосини букви:

ЛУИС ВЪРНЪН

до гроб любовник на прелестната Алберта.

 

САМЮЪЛ ХАРДИНГ

Малката червена светлинка за издигане светна и след няколко секунди плъзгащата се решетъчна врата на асансьора се отвори стремително. Потен и зачервен като ряпа, сенаторът милионер от Илинойс Самюъл Хардинг, консултант на компанията „Обединени чикагски кланици“, заместник-президент на компанията „Плавателен транспорт по езерото Мичиган“ и президент на железопътната компания „Юниън Пасифик“, влетя в малкото квадратно пространство и слизането започна безшумно и бързо.

Сърцето на възрастния мъж внезапно трепна и спомняйки си диагнозата, която кардиолозите му бяха поставили същата сутрин, за миг Самюъл се притесни. Но не беше нищо сериозно. Равномерният му пулс се възстанови и след малко сенаторът се качваше в лобито на подземния етаж на големия хотел, където бе отседнал, а то водеше към бръснарския салон, баскетболния салон и игралната зала.

През онзи ден Самюъл Хардинг за пръв път не се упъти към бара или към другите зали на приземния етаж, а към баскетболния салон, тъй като жегата бе непоносима, а там, в подземията на хотела, освен че лъхаше хлад, през онзи ден се провеждаха полуфиналите на шампионата на Съединените щати по билярд.

Никакви напитки, никакви цигари, никаква преумора, никакви силни вълнения – така бяха казали лекарите на този висок беловлас младеж. Наричаха го младеж, защото въпреки шейсет и петте си години Самюъл Хардинг бе в цветуща форма, а ясните му сини очи светеха зад кръглите златни очила. Лишаването му от толкова неща бе направо непосилно. Но сенаторът обичаше живота и изпълнен с желание да живее колкото може по-дълго, реши – поне за известно време – да се съобрази с лекарските съвети, а след това… след това Господ си знаеше работата. С предписанията на медицинските светила в джоба, решен да стори всичко възможно, за да се почувства бързо добре, утре той щеше да се завърне в своя щат, където щеше да започне лечението и почивката си.

Запътвайки се към баскетболния салон, Самюъл се приближи към изхода, но в този момент около единайсетгодишно, русо момиченце, което излизаше от залата придружавано от гувернантката си, му препречи пътя. Сърцето на Хардинг подскочи силно. Момиченцето бе ослепително красиво. Щом го подмина, засмяно и жизнерадостно, сенаторът се обърна и го изгледа като ударен от гръм. Това момиченце изумително приличаше на дъщеря му Аделаида, която загина заедно с жена му при онзи ужасен пожар, изпепелил Сан Франциско, от който като по чудо единствено той се спаси.

Все така немирно и засмяно, жизнерадостното момиченце се упъти с гувернантката си към залата с механични игри. Въпреки учестеното сърцебиене, забравяйки отведнъж всички лекарски напътствия, Самюъл Хардинг се обърна кръгом и последва девойчето като притеглен от магнит.

Истината е, че сенаторът безумно обичаше изгубената си дъщеря Аделаида. Но също толкова вярно бе, че старецът-здравеняк обичаше всяко миловидно девойче, а имаше и особена слабост към момиченцата между десет и петнайсетгодишна възраст. Възрастта съвсем не бе притъпила тази негова склонност. Тъкмо напротив, с течение на времето страстта му се засилваше. Този път, поради удивителната прилика на красивото момиченце с дъщеря му, той се опита да убеди сам себе си, че то го е заинтригувало само от бащински чувства. Но тъй като открай време си беше откровен и смел, той бързо си призна, че не само бащинско, а същевременно някакво живително еротично вълнение го тласкаше да последва стъпките на малката чаровница. Освен това, сякаш във внезапен проблясък, Самюъл проумя и нещо друго, а именно, че открай време е обичал по същия начин и собствената си дъщеря.

Хубавкото девойче бе влязло в игралната зала и сега бе застанало пред голяма маса с лек наклон, застлана със зелена чоха, и поставяше монета в метален процеп. Монетата потъна в него. Момиченцето дръпна ръчка лост, а след това изведнъж я отпусна. Задвижван от пружина, лостът катапултира топка. Зелената маса бе осеяна с препятствия под формата на дупки. Встрани до всяка дупка на тънка клечица бе окачено името на някой град в Съединените щати. Играчът печелеше само ако топката стигнеше до финала, без да попадне в зеещите на равни разстояния дупки.

Топчето се затъркаля по наклонената маса. Сенаторът бе застанал срещу момиченцето и го наблюдаваше заслепен. Топчето се удари в първата и втората клечица на препятствията, но заобиколи и двете дупки и продължи да се търкаля надолу по пътя си. Момиченцето го следеше с напрегнат поглед. До него възпитателката се подсмихваше. Самюъл Хардинг усещаше сърцето си да тупти силно и продължаваше да наблюдава заслепен красивото момиченце. То бе почти съвършено копие на неговата дъщеря Аделаида!

Топчето все така се търкаляше. Пулсът на сенатора се учестяваше. Топчето се блъсна в четвъртото препятствие, препятствието на град Чикаго, без да пропадне в дупката, премина без нежелателни събития покрай петото и продължи пътя си към финиша, от който все още го деляха десет препятствия. Всяко едно представляваше град, където има железопътна гара на компанията „Юнион Пасифик“, на която по някакво странно съвпадение Хардинг бе президент. Ако топчето успееше да стигне до края, падането му в специалната дупка, която го очакваше, щеше да задвижи съвършена миниатюрна влакова композиция на голямата компания, всеки вагон на която носеше отстрани надпис: „Тихоокеански експрес“.

Търкалящото се топче, което бе тръгнало от Ню Йорк, вече бе подминало Кливланд, Питсбърг, Индианаполис, Чикаго, Де Мойн, един град в Уайоминг, Линкълн в Небраска и навлизаше в нов ареал. Осмото препятствие бе столицата на щата Юта, седалището на мормоните Солт Лейк Сити. Топчето се удари в него, но не пропадна в дупката. Докосвайки за миг леко изпъкналото ѝ отверстие, то продължи по пътя си. Дълбока въздишка на облекчение се отрони от устните на момиченцето. Самюъл също простена дълбоко. Изпитваше усещане за единомислие с него. Възпитателката все така се подсмихваше. Момиченцето погледна за миг Хардинг и се изчерви. Но веднага отново обърна поглед към топчето, което сега приближаваше към Карсън Сити в Невада. Сърцето на сенатора биеше до пръсване.

„Копнежите ти са и мои копнежи, радостите ти са и мои радости, а грижите ти са и мои грижи, ангел мой!“, каза си Самюъл и членът му набъбна, удължи се и придоби под панталона размерите и твърдостта на пълна ерекция.

Гувернантката на малката вдигна чантата пред очите си, за да прикрие разливащата се усмивка, но продължаваше да наблюдава члена на мощния мъж, докато се очертаваше и пулсираше под панталона. Сенаторът не правеше нищо, за да прикрие състоянието си. Напротив, искаше момиченцето да види какво му бяха причинили неговите прелести. Но девойчето не забеляза нищо. Цялото му внимание бе погълнато от топчето, което все повече приближаваше към дупката на Карсън Сити и то я гледаше напрегнато. Внезапно топчето се удари в никелирания кръг на отверстието, отскочи леко навън, понечи да продължи траекторията си върху зелената маса, но скоростта му не бе достатъчна, за да преодолее малката вдлъбнатина на дупката и търкулвайки се отново назад, то окончателно и безвъзвратно падна в нея.

До този момент всеки път, когато топчето преминеше успешно препятствията, Самюъл Хардинг изпитваше заедно с момиченцето не само облекчение и радост, а и нещо подобно на ликуване, на два пъти дори си помисли: „Сигурно, съвсем сигурно е, че ще се излекувам; след два-три месеца ще бъда добре…“. Напротив, сега, когато топчето пропадна в дупката, той усети в себе си нещо като груб удар, нещо като тежък удар, нещо като безмилостен удар на съдбата. Не само върху него самия, но и върху хубавото момиченце, а сърцето му се сви от мъка, щом видя момиченцето, което, след като изпусна няколко сърцераздирателни възклицания, сега с безмълвно отчаяние гледаше как топчето замира в дупката.

Кой знае само – помисли си сенаторът – какви надежди бе възлагало това румено русокосо ангелче за изхода на играта!

Кой знае какви пожелания, какви копнежи, какви мечтания излъчваше с цялата сила на сърцето му това топче? Кой знае посредством какви знамения, посредством каква тайна символика тази игра съответстваше на Съдбата.

„Съдба! Съдба!“, каза си мислено сенаторът. „Не. Не. Съществува късмет, но нищо не става само с късмет. Има и други по-могъщи сили. Съществува воля, съществува порив, съществува Бог! Никога Съдбата на хората не е само играчка на късмета.“

Сърцето на Самюъл Хардинг биеше все по-оглушително. В душата му произхождаше нещо, което приличаше на кръговрат, на повторно задвижване на космогония и отведнъж в него разцъфна нова надежда като онези, които вярата и отчаянието пораждат. И така, както стоеше срещу момиченцето от другата страна на масата, Самюъл се наведе над зелената чоха и запита въпросително и в напрегнато очакване:

„Аделаида?“

Момиченцето го изгледа и отвърна със сълзи в очите.

„Да, господине… Аделаида се казвам… Но загубих играта…“

Дива радост накара сърцето на сенатора да запърха. О, чудо на чудесата! Момичето се казваше Аделаида! Душата на Самюъл се мяташе в него като в разбушувано море. Това момиченце бе неговата, самата негова дъщеря, любовница и съпруга! Това момиченце бе апогеят на живота му!

„Аделаида! Аделаида! Не плачи… Не тъгувай… Ще изиграем заедно една друга игра и ти ще спечелиш.“

Говорейки, сенаторът пъхна дясната ръка в елека си и след като извади всичките златни петдоларови монети, които имаше, една по една с невероятна точност, както крупиетата в игралните домове, ги пусна в дланите на Аделаида. И докато златните орли и следотърсачите на прериите падаха върху зелената маса, изпадналият в екзалтация Самюъл се провикна:

„Вземи ги, любов моя, и играй отново…“

Миловидното момиченце наблюдаваше като втрещено златния дъжд, който проблясваше пред погледа му. Сенаторът го гледаше страстно.

„Вземи ги, любов моя, и играй отново… Проиграй всичко… до дупка. Проиграй ги, докато спечелиш. Аз съм тук за теб… Аз, чичо Сам… самолично…“

В този момент съвземащата се от изненадата си гувернантка се опита да се намеси.

„Господине, ние имаме пари…“, каза тя, отваряйки чантата си.

Сенаторът я смрази със строг поглед.

„Задръжте си парите, госпожо… Моите са различни… Те са направени с кръвта ми, с душата ми… Задръжте си парите, госпожо.“

Гувернантката разбра, че все пак трябва да замълчи, че все пак трябва да отстъпи. Усещаше, че в този момент пред нея се случва нещо много голямо… Впрочем ерекцията на едрия мъж все така продължаваше.

Самюъл отново погледна момиченцето. Сега лицето на Аделаида бе озарено от неописуема радост. Всякаква следа от опечаленост бе изчезнала.

„Благодаря… много благодаря…“, каза момиченцето и веднага добави: „Но не са ли много тези пари, толкова златни долари? Играта струва само двайсет цента“.

„Не, кукличке моя… Искам да играеш с всички тях…“, каза страстно Хардинг. „Ще играеш с тях и с още толкова, ако се наложи… И само със злато… Ей така, за късмет… Ей така, за да ги профукаме заедно… Ей така, за да спечелиш, и ти ще спечелиш… Чуваш ли, малка моя Аделаида?… Казвам ти, щ е с п е ч е л и ш…“

Аделаида грееше от задоволство. С бялата си ръка взе златна монета, допря я до продълговатия процеп и след като изгледа закачливо в продължение на две-три секунди Хардинг, я пъхна решително в него. После отново дръпна силно ръчката и пак изстреля топчето.

Самюъл бе завладян от неописуемо вълнение, като гледаше момиченцето и онова, което то правеше пред него. В онзи момент му се стори, че се бе венчал за него.

Топчето пътуваше. Аделаида го следеше с възторжен поглед. Сенаторът съзерцаваше момиченцето. Малката метална сфера вече успешно бе преодоляла девет препятствия.

„Солт Лейк Сити“, възкликна момиченцето, подскачайки от радост, докато топчето оставяше подире си столицата на щата Юта.

Топчето се приближаваше към Карсън Сити, фаталния град в Невада, където се бе провалило първия път. За миг Хардинг настръхна. Малката Аделаида пребледня и ококори прекалено широко очи в напрегнато очакване. Внезапно и двамата изкрещяха в един и същи миг в пълна хармония:

„Невада! Карсън Сити!

„Преминахме!“, извика Аделаида.

„Да! Да!… Преминахме!…“, провикна се победоносно Хардинг, както сигурно са крещели Аргонавтите, оставяйки подире си Симплигадите. „Наближаваме Тихия океан!“, извика малката примряла.

„Да, остава само още една гара – Сакраменто – преди да стигнем до финиша, любов моя“, допълни Хардинг, целият тръпнещ.

Още две-три секунди и момиченцето крещеше извън себе си: „Господине! Господине! Подминахме Сакраменто!“.

„Аделаида, ти спечели! Следващата гара е Сан Франциско! Тихият океан! Най-големият океан в света!“

Потресаващо усещане завладя Самюъл. Сърцето му биеше страхотно. Сега му се струваше, че вече бе не просто човешка молекула, а огромна река при нейното устие, над която като съюзници и братя летяха най-големите, най-бляскавите орли на Колорадо. Радостта му не беше просто радост, а ликуване. Топчето бе попаднало в отверстието на финиша и без предизвестие, внезапно и стъписващо, макетът на композицията на прословутата тихоокеанска железница потегли, за да направи триумфална обиколка на масата, триумфална обиколка на Новия свят.

В същия миг без предупреждение, внезапно и сякаш поразен от гръм милионерът Самюъл Хардинг, консултант на компанията „Обединени чикагски кланици“, заместник-президент на компанията „Плавателен транспорт по езерото Мичиган“, президент на железопътната компания „Юнион пасифик“ и сенатор в конгреса от щата Илиной се строполи мъртъв, но победител, изпълнен с любов, долари и слава в краката на русокосата Аделаида, завинаги баща и любовник на момиченцето, завинаги баща и любовник на Съединените щати – на Съединените Щати на Света.

 

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ОДИСЕЙ

Каквото ще да казват някои, леността е лошо нещо. Не от морални, а от биологически съображения, по причини, надхвърлящи дори така наречената екзистенциална философия.

Трябва да обясня какво имам предвид. Усещам го. Ето тук.

Някога в покрайнините на Новия Йерусалим (или Солт Лейк Сити) живееше мормон с огненочервени коси на име Дениъл Картър. Този човек имаше три красиви жени – Пенелопа, Джорджиана и Екатерина. Дениъл бе добър и благ. Но имаше един недостатък. Беше мързелив.

През първите три години от съпружеския му живот всичко вървеше добре. На четвъртата година си взе още две жени – Рут и Елена. Измина още една година и все още всичко вървеше добре. Безгрижен и здрав, Дениъл живееше щастлив със своите жени. Но в края на петата година пожар изпепели образцовото му кожарско ателие, оставено в наследство от баща му и като изключим една къща и няколко ценни предмета, благият мормон загуби всичко. Тогава мързелът му пролича.

„Несретни Дан“, казваше му Пенелопа, която си позволяваше да бъде по-смела с него от другите жени. „Горкичкият Дан, защо не се опиташ да поработиш, защо не се захванеш с нещо… Бедността съвсем ще ни сломи… Ще умрем от глад… “

От време на време Дан продаваше някоя скъпоценност и казваше, поглаждайки малката си рижава брадичка: „Господ си знае работата. Господ си знае работата, щом е за добрите хора“.

Истината бе, че освен мързелив Даниел същевременно бе и мечтател и вярваше в един щастлив Йерусалим, който Бог Вседържец ще закриля отвисоко во веки веков.

Един ден Пенелопа отново му каза: „Слушай, Дан, от обич ти го казвам. Т р я б в а да работиш. Първите дни сигурно ще ти се види малко трудно. После обаче ще ти хареса… Ти си як и здравеняк… А си и юначага… Вземи това решение… Трябва да работиш“.

Този път Дениъл Картър бе изтръгнат от съзерцателния си унес. Наистина, помисли си той, Пенелопа има право… неговият обичен град не се казваше само Нов Йерусалим, той се казваше и Солт Лейк Сити.

„Добре“, каза той на жена си, грабвайки кръглата си широкопола шапка. „Добре, ще отида до езерото да размисля, а утре ще взема решение.“

„Ах, браво, Дан!“, възкликна просълзена първата му жена.

„Довиждане“, отговори Дениъл и пое по пътя към езерото, където най-вече обичаше да седи и да съзерцава. Докато крачеше по пътя, за пръв път в живота си отново и отново повтаряше с горчивина: „Йерусалим! Йерусалим! О, мой солен град!“.

След час Дениъл Картър седеше под едно дърво на брега на езерото, подпрял брадичка върху дланите си, потънал в размисъл какво трябва да стори.

Беше хубав пролетен ден. Винаги солените води изглеждаха сладки. Хълмовете насреща се бяха раззеленили, а върху тях се бе пръснало стадо крави. До входа на една ферма девойка доеше крава.

Недалеч от Картър, пушейки лула, мирен гражданин със сламена шапка изключително търпеливо ловеше риба.

Замислен, отначало Дениъл огледа целия пейзаж. След малко обаче погледът му бе прикован от девойката, която доеше кравата.

Сега мислите на Картър се превърнаха в съзерцание; съзерцанието се превърна във видение, а видението в екстатичен унес.

Би могъл да стане земеделец. Би могъл да прибави и тази красива девойка към колекцията си от съпруги. Лека-полека би могъл да стане едър земевладелец, същевременно апостол на мормонството по целия свят и накрая съвсем спокойно би могъл да стане и президент на Съединените щати… Защо пък не? Не е ли бил отначало и Ейбрахам Линкълн най-обикновен човек?

Но защо ли казваше „бих могъл да стана това или онова“? Той вече беше всичко това. Девойката, която доеше кравата, също стана негова жена, негова съпруга. Денят бе прелестен. Полята бяха затревени. Всичко бе ведро. Велик си, Господи, и славни са делата ти!

„Йерусалим! Йерусалим! Обичен град!“, провикна се с патос мормонът, изправяйки се на крака. „Ще настъпят нови времена! Ще дойдат нови пророци! Ще дойда да те проглася аз, Дениъл, о, Нови Йерусалим, за столица на целия свят в сърцето на Юта, на брега на красивото езеро!“

С този призив червенокосият мормон се отправи към девойката, която все още доеше кравите. Беше всемогъщ и прославен. Беше всемогъщ обновител на Вселената…

Онзи, който ловеше риба на брега на езерото недалеч от него, поклати глава и си помисли: „Още един луд… Светът е пощурял“. Виждайки, че изпадналият в екстаз мъж се приближава решително към нея, девойката заряза кравите и се затвори у дома си.

Но Дениъл не се разочарова. Той бе мормонът Картър, великият любовник и обновител на Света. Същият ден построи паянтова колиба от листа и клони и се настани в нея на брега на Соленото езеро в покрайнините на Новия Йерусалим, изразявайки отдалеч любовта си към девойката и непрестанно обогатявайки виденията си.

На третия ден успя да се приближи до девойката. На петия ден се ожени за нея. На шестия ден – може би защото тази девойка бе неговата шеста съпруга – той си спомни, че го очакваха другите – Пенелопа, Джорджиана, Екатерина, Рут и Елена. Той взе Каролина – така се казваше новата му жена – подпали набързо струпаната колиба и със свито сърце се завърна у дома.

Какво ли се беше случило с другите му жени? Дали не бяха си отишли? Дали не бяха умрели? Дали не просеха къшей хляб по улиците, докато той се бракосъчетаваше?

Вкъщи завари неочаквана гледка. Двама търговци на животни, един сарафин, един директор на клуб за хазартни игри и един вулгарен демагог се бяха настанили в дома му и след като бяха превърнали петте му жени в наложници, се забавляваха с тях срещу къшей хляб… А той, който идваше от езерото редом с новата си съпруга, за да прогласи радостната вест, че е настъпило ново време, че е решил да се хване на работа, стърчеше там на прага на дома си като рогоносец.

Тогава дълбоко в душата на Дениъл внезапно се пробуди кръвта на старите заселници, кръвта на пуританите авантюристи и пред погледа му проблясна красивият образ на архимормона Джоузеф Смит. Изведнъж Дениъл Картър се преобрази в човек на действието. Измъквайки в миг от кобурите двата пистолета с по шест куршума (модел „Смит енд Уесън“), той даде два халосни изстрела. Петимата женихи си плюха на петите, завтичайки се към отворения прозорец на стаята, докато ужасените съпруги, кършещи ръце, ги протягаха умолително към съпруга си.

Но Даниел нямаше намерение да остави петимата мъже да си отидат безнаказано и изричайки ужасни богохулства, многократно натисна спусъка на двата пистолета. Сега женихите се хвърляха един след друг през прозореца, криво-ляво се приземяваха, падайки на тревата с по един или два куршума в бедрата, докато шестте жени на мормона падаха на колене в нозете му и ги целуваха.

След една година Даниел стана търговец на мустанги. След две години стана кмет на Солт Лейк Сити, а след пет години по витрините на всички книжарници в Новия Йерусалим се появи дебела книга с име на автора и заглавие:

Даниел Картър

„ЗАВРЪЩАНЕТО НА ОДИСЕЙ

ИЛИ МОРМОНСКАТА СЛАВА“.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

 

Коментари