„МИТИСТОРИИ“

Андреас Ембирикос

ГЪЛЪБАРНИКЪТ

1

Беше застлала масата си с булчинските воали на три девойки, едната от които продължаваше да е девствена. Веднага след като я украси, тя събу копринените си чорапи и приседна. Очакваше екипажа, който щеше да докара конете ѝ. Но брат ѝ изведнъж отвори вратата и изкрещя разярен: „Диоскур! Горко на другите и на нас самите!“. Като добра сестра девойката отново се приближи към масата и разкъсвайки наниза, който висеше на врата ѝ, все още изпълнена с надежда пръсна кехлибарените зърна по килима, по мебелите и по булчинските одежди. След това извади от блузата гърдите си и се излегна върху масата.

2

Изпълнен с угризения, младежът отново отвори вратата и пристъпвайки на пръсти, се приближи към спящата си сестра. На главата си той носеше легендарния шлем, иначе бе полугол. От кръста надолу бе облечен в полата на майка си, а краката му бяха обути в сандали. Когато се увери, че момичето спи, първата му грижа бе да отвори прозореца, за да даде на тълпата да разбере, че трябва да замлъкне.

3

Всички думи, които сестра му някога му бе казвала, сега се отронваха върху килима. Някои приличаха на анемонии, други на яребици, а трети на амазонки. Младежът не бе в състояние да сдържи сълзите си. Фразата, която бе изрекъл преди малко, му се струваше корава и изопната и той неволно я сравни с прекрасните гърди на сестра си.

4

Не беше герой. (Усещането му напомняше за падане на ябълки).

5

Беше безчовечен. (Усещаше света свой, но много горчив).

6

Беше герой, но безчовечен – като човек, размазал с крак медуза.

7

Риданията му започнаха да го задушават. Усещайки дълбоко бремето на онази фраза, той се наведе и обгърна гърдите на сестра си. След това излезе навън и като затвори набързо вратата, се изгуби в тълпата.

8

Младата жена се бе пробудила от двойната му ласка. Впрочем тя не спеше истински; само се преструваше, че е в прегръдките на Морфей. Вълнението ѝ бе толкова голямо, че и мълчанието ѝ го изразяваше. Щом вратата се затвори, тя се изправи отчаяна и се приближи към прозореца. Братът и тълпата бяха изчезнали и пустотата на улицата много напомняше острото струене на утринната светлина. Тогава младата жена раздра блузата и гърдите си и се провикна от дън душа: „Колко жалко, че се казвам Амалия!“.

Сетне затвори прозореца.

 

ПАНДЕЛКАТА

На Мария Козадину

Пътят бе пуст, по-пуст и от празно чекмедже и се раздипляше като бялата панделка, която преди няколко дни малката стопанка на дома бе откраднала от майка си, отмъквайки я от едно чекмедже на тоалетката. Затворено в стаята си момичето много пъти бе пробвало панделката, така и иначе – върху косите си, около шията си, през гърдите си, като се оглеждаше в огледалото. Белият контраст на панделката върху черната рокля очароваше малката толкова много, че всяка свободна минута тя изтичваше в стаята си и отново я пробваше, мечтаейки за красиви шапки, за сини, жълти и зелени рокли с шарки и разноцветни цветя или с малки красиви, повтарящи се на равни интервали фигурки, не само върху плата, а и върху тялото ѝ, за което тя също копнееше да е по-едро, с по-налети гърди, с по-стегнати бедра, като това на майка ѝ.

Тази мания продължи приблизително седмица. Накрая на тази трепетна поетичност бе сложен край от бурно чувство на ненавист, обзело майка ѝ, щом откри кражбата. Без изобщо да се трогне от жизнерадостните експерименти на дъщеря си, тя я изгони, след като най-напред ѝ хвърли един пердах, крещейки безмилостно, толкова повишила глас, че всички членове на семейството се уплашиха да не би той да се прекърши. Въпреки това гласът не се скъса. Само дето върху стената на жилището се образува пукнатина, през която момиченцето се измъкна и търти да бяга, следвайки пътя, който се виеше пред него като панделката, която все още държеше в дясната си ръка.

Малката напредваше много бързо, тъй като пътят бе пуст, а страхът я пришпорваше. Времето минаваше. Сигурно вече бе пладне, но момичето не можеше да спре, тъй като бе извървяло целия път и изразходвало повечето си сили. Спря само за миг като поразено от гръм. Бе дочуло въздухът да се разцепва от глас, чиято плътност бе толкова разредена, че приличаше на стъклена: „Меропи! Меропи!“. Въпреки това околното пространство бе празно и така гласът ѝ се стори необясним. Може би щеше да продължи още много напред, ако не бе попаднала върху трънливи поля, върху ниви, пълни с камъняк, разраняващ нежните ѝ пети. Неспособна да продължи сред такива препятствия, тежък, несправедлив преход без път и без скамейки, накрая тя се видя принудена да спре. Вече усещаше цялото си същество като тежка капка, увиснала на ръба, готова да се търкулне. Хлипане се надигаше от гърдите ѝ към гърлото, но не свари да избухне. Ушите ѝ вече бучаха, когато се строполи върху пръстта и камъните. Падането бе светкавично, а сънят връхлитащ и непробуден.

Сега вървях по брега на нейната летаргия бързо и безпрепятствено, както разголения бриз се носи през пролетта над лекия плисък на вълните покрай брега. Многократен нежен и последователен полъх накара диплите на роклята ѝ да заплющят и развя разпуснатите ѝ като грива коси. Гальовен шепот сякаш от открито море нашепваше като прибой в ухото ѝ неопределено име, не толкова изричано за пръв път, а сякаш вече споменавано от далечно повтарящо се ехо: „Навзикая! Навзикая!“.

Главоноги мекотели и тръпнещи морски звезди попадаха в следите на заспалото момиче, за да ги стъпче с ходилата си. Финият като пудра антрацитен пясък облекчаваше раните на нозете ѝ и всяка нейна стъпка се отпечатваше толкова дълбоко, че следите по крайбрежието сигурно личат дори досега. Червенокож човек, седящ на пясъка като жрец-знахар на индианско племе, изведнъж я спря и с безмерна грижовност, способна да утоли жаждата на страна като Огнена Земя, я накара да легне на земята и превърза пламналите ѝ кървящи нозе. След това взе панделката, която тя държеше в ръка, сряза я на две равни части и завърза всяка от тях около глезените ѝ, както се връзват ремъци. Оттогава момиченцето непрестанно скита по пясъчната ивица от единия до другия край на крайбрежието и обикаля сякаш е будно, а всъщност е заспало. С всяка изминала година се разхубавява и въпреки опитите на стичащи се от четирите краища на света любопитни да го видят, никой никога не е успял да го събуди.

 

ТЕКСТОВЕТЕ

На Никос Гацос

Зад стените.

Сред потреса на обсаден град.

След размисъл в домовете домакините и прислужниците подклаждаха много пестеливо огньовете с последните дърва от складовете, прибавяйки към тях стари етажерки, кутии, различни вехтории, дори рамки от картини. Бакалниците, пазарите, хлебарниците бяха здраво залостени и заместени от някои държавни снабдители на едро, охранявани от въоръжени с картечници взводове. Оскъдните хранителни провизии се раздаваха на гладуващото население с купони и в много малки количества. С изключение на няколко военни коли и още по-малко на брой трамваи, по улиците се движеха единствено няколко автобуса, неколцина мършави пешеходци и един велосипедист.

Този човек бе на средна възраст, облечен в дрехи на обикновен гражданин. Съвършено непознат преди обсадата, той стана всеизвестен, след като измина първият месец. Въпреки че ликът му плашеше жителите, въпреки че не стана популярен дори за миг, въпреки всичко той успя да стане необходим не само в очите на народа, но и в съзнанието на властите и в известен смисъл всички го смятаха за вдъхновител на отчаяната отбрана.

Яхнал велосипедното седло, той обикаляше града, като с несравнимо хладнокръвие въртеше педалите денем и нощем дори в най-тежките моменти на бомбардировките. Никой не знаеше откъде идва. Никой не знаеше кой е. Никой не можеше да се похвали, че бе проникнал, макар и само в една гънка на мистериозността, обгръщаща и следваща го навсякъде. Проникващ с абсолютна лекота във всички квартали (както се плъзва в джоб с портфейл ръката на забързан човек, който иска да плати, или ръката на изкусен апаш), той плашеше жителите. При все това той едновременно вдъхваше нови сили в душите им и вяра на всеки един в благополучния изход от войната. Не с думи, а така, със скромния си и невъзмутим маниер, с неспирното въртене на педалите и набиране на скорост от велосипеда му, със смелото си мълчание по време на безбройните му преминавания. Никакво демонстриране на лесни умения, никакви акробатически номера или претенции за народно будителство не допринасяха за дълбокото впечатление, което той произвеждаше на жителите всеки път, когато застанеше срещу тях.

Някога, през първите дни на неговото появяване, тогава, когато започна да се прокрадва онова, което след няколко седмици се превърна в легенда, един зарзаватчия запокити по главата му кошница. Въпреки всичко най-голямата кредитна институция в града рухна. Няколко дни по-късно една старица се опита да го прободе с чадъра си. В същия момент в катедралния храм избухна пожар и го изпепели.

Оттогава на никого не мина повече през ум да напада велосипедиста или да се противопостави на преминаването му. Истината е, че той никога не бе обикнат от жителите. Но докато отначало всички го смятаха за зъл демон, малко по малко и без никой да знае защо, всички без изключение започнаха да го смятат за символ на победата и по неволя за добър дух. Дори през последната седмица населението напълно бе отъждествило съдбата си с тази на велосипедиста. Едни му поднасяха цветя, други малко храна, а трети вътрешни гуми или други приспособления за износения му велосипед. Той обаче отказваше всичко и продължаваше по пътя си денем и нощем, почивайки си приблизително по два часа в денонощието на пейка в тих кът на градската градина.

Но на третия месец от обсадата внезапно този човек за пръв път изрази желание, което бе и претенция. Една сутрин кметът го бе поканил, за да му подари от името на гражданството нов велосипед. Велосипедистът не прие подаръка, но поиска ръката на младата и красива жена на кмета.

Обиденият кмет удари мъжа. Велосипедистът падна и строполявайки се, се нарани сериозно. След малко гражданите научиха, че въпреки лекарските грижи човекът берял душа в болницата.

Същият ден кметът бе убит. Ужасените жители се молеха по домовете си, в църквите и пред болницата; молеха се берящият душа да бъде спасен.

Но нийде никаква надежда не се съзираше да заруменява хоризонта. Напротив, гъсти облаци се скупчваха над града и вечерта на същия ден, разбивайки стените, врагът нахлу в един далечен квартал, пренасяйки битката от околностите към улиците на града.

На следващия ден велосипедистът умря. Малцина успяха да оцелеят. Мъжете бяха изклани, жените и децата бяха взети в плен, градът бе опожарен, а върху руините му завоевателите основаха колоездачната писта, където днес се провеждат най-големите и най-блестящи велосипедни състезания.

 

СВЕТЛИНА ОТ ПРОЗОРЕЦ

На Йоргос Гунаропулос

Светлината нахлуваше през отворения прозорец и осветяваше лицето и тялото на девойката, която гледаше навън. Пролетта тържествуваше и всеки момент нейното присъствие и надмощие ставаше все по-осезаемо по начин такъв, че лятото бе оповестявано като вече настъпващо не само с неизменна, но и със стремглава бързина. Топлината също бе толкова силна, че цветята, изглежда, се разтваряха с огромна скорост и толкова мигновено се превръщаха от пъпки в разцъфнал цвят, че на човек му се струваше, че става въпрос за нормална, но изключително бърза функция, чиято естественост се проявява като забележимо дори с невъоръжено око явление.

Ролята на светлината бе толкова значима, че условният контур на предметите отстъпваше, размиваше се или изчезваше и вместо него формата им преливаше с многохилядно пулсиране, обемът им се материализираше и посредством цветовете определян, така да се каже, непрестанно от участието на всеки един предмет в природата чрез взаимно редуване и съприсъствие, разграничаване и съпоставяне на цветовете в цялото зрително поле. Дори сенките бяха живо оцветени в светлината и изглеждаха нереални, а всъщност бяха истински.

Благодарение на яркоцветната рокля на девойчето впечатлението за пролет ставаше още по-осезателно и в стаята, където сега обилната светлина позволяваше непрекъснатата игра на цветовете. Родството или по-скоро тъждествеността между атмосферата от едната или от другата страна на прозореца превръщаше някога затвореното пространство в един вид подразделение на природата, след като струящата в стаята светлина бе същата изпълнена с пулсиране, изпълнена с аромати, изпълнена с отблясъци, надпреварващи се възходящо и низходящо по спектъра на цветовете, както и онази отвъд прозореца, както и онази навън.

Така пролетта не бе осезаемо само сред природата явление, а навсякъде, където бе добре дошла, както например и в тази стая, чиито ярко оцветени цветя от шарката върху тапета ухаеха почти като истински градински лехи и където, след като отдръпна тежките завеси от рамката на прозореца, девойката го отвори и се загледа навън. Цветовете на стаята и на предметите, намиращи се в нея, се пречупваха в девойката, влизащи в хармония с прелестната ѝ плът, както цветовете на девойката се сливаха с листака през отворения прозорец, с цветята и лазурното небе в самоличността на обгръщащата всичко атмосфера.

Потопена в тази атмосфера девойката стоеше до прозореца и гледаше навън. Роклята ѝ от бял прозрачен муселин галеше почти цялото ѝ тяло. Крайниците ѝ тръпнеха конвулсивно от ласката, както цветовете в светлината, и въпреки че роклята ги покриваше, те се очертаваха през гънките ѝ, особено тръпнещата в окръглеността си гръд, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще разкъса плата в напора да се освободи дори от лекото стягане на ефирната рокля. Косите на девойката с червеникав оттенък все пак бяха руси и се спускаха отзад по врата като малък водопад, придържани от синя лента, която бе вързана отпред над челото на голяма фльонга. Дясната ѝ ръка бе облегната на прозореца и приличаше на шия на лебед, който протяга човка, преследвайки дребен дивеч във водоем или езеро, а лявата бе отпусната по дължината на тялото и бедрото и завършваше с тънки пръсти, които държаха недоловимо нежно синя кърпа, развяваща се като косата и полата ѝ от бриза, повяващ течение в стаята като прозрачна вода в излъскана фуния. Разкървавените почти до кръв устни на девойката бяха леко разтворени и оставяха впечатление, че дъхът ѝ всеки миг ще стане видим – че вдишваното течение от въздушна маса изведнъж ще се провиди като втечнена материя, розовееща при вдишването, а при издишване ще излезе като ято леки пухчета във виолетово, в непрекъсната последователност от редуване на материя и цветове.

Изразът, както и позата на девойката, говореха, че тя бе напълно тъждествена с годишния сезон. Очите ѝ бяха сини, една идея по-сини от ясното небе над шумящите срещу прозореца дървета, и приличаха на очите на бленуваща жена, така както съзерцаваха над пълния със слънчеви зайчета листак лазурното, пулсиращо дематериализиране на небосвода, който сластно се оглежда във влажните им глъбини.

А пред очите на девойката пролетта продължаваше своето настъпление и възход под формата на сочен разлив, съответно разливайки и разраствайки се и под кожата на девойчето – придаваща му ослепителен блясък и цветове, хармониращи с цветята, както и с градинските плодове, покрай които жужаха златисти насекоми с прозрачни криле и други по-дребни и прозрачни буби, чийто вихър от време на време бе прекъсван от жълти, сини, едноцветни или пъстроцветни пеперуди или от внезапен полет на бързо стрелкаща се, ловуваща птица.

Чувствата, изпълващи в онзи миг девойката, бяха разнородни и се развяваха като кърпата, като полата, като косите ѝ – както самата тя се развяваше, сякаш завихрена във водовъртежа на валс или сякаш си почиваше след плуване по гръб върху леко надиплена морска повърхност.

Но преобладаващото и налагащо се усещане бе равнозначно на стремително топене на злато в пламъците на пещ, на пукването на воден мехур, който, втечнен, се превръща в пощурял фонтан сред възклицания на хора с гореща кръв.

Все така застанала пред отворения прозорец, девойката продължава да гледа навън. Пролетта допълваше завоеванието си, а светлината ставаше все по-топла. Отдалеч, от дърветата и храстите в градината, от дълбините на един сезон, който паметта ѝ не изчерпваше, древният, все същият прадревен изначален копнеж, който бе познала и в най-крехка възраст – и като момиченце, и като девойче – сега дълбоко я разкъсваше и учестяваше пулса ѝ толкова, че застигащи се една друга вибрации отекваха в утробата ѝ.

„Вчера“ се бе превърнало в „днес“, а „днес“ в скоро време щеше да се превърне в „утре“, тоест още повече в „днес“! И така завинаги, до безкрай, както непрестанно се кръстосват и преплитат цветовете на въртящ се безспир калейдоскоп на безкрайна, нескончаема спирала! О, колко лазурно бе небето, колко ясно, колко високо и необгледно! Какво ли впрочем можеше да означава непоколебимото и неотвратимо или толкова проблясващо и ослепително струене на светлината? Дишането на девойката се учести. Ноздрите ѝ тръпнеха, а гръдта ѝ набъбваше, сякаш бе напът да избухне в ридания. О, да бе възможно днешният ден отсега да се превърне в утрешен. Да бе възможно бързо да стане онова, което иначе до безкрайност щеше да удължава очакването, в което тя открай време живееше, щеше да я превърне в изкристализирал во веки веков сталактит. Да можеше донякъде да се притъпи остротата на едно толкова копняно очакване. Да можеше най-после да се наруши безветрието на крайно тежкото мълчание и да можеше най-после вестта да дойде като ненадейно пристигане на бял платноход.

Но девойката вече не бе в състояние да диша и така, както съзерцаваше небето, очите ѝ се разшириха толкова, сякаш гледаше заслепена раждането на удивителен кратер. Един миг, два мига – ето женихът идва – а след това почувства умът ѝ да се изпепелява и да пропада в безметежието на пропаст, докато в пустотата на съзнанието ѝ отекваха камбани… Ето, женихът идва, значи… и девойката се строполи на пода сред пенестите вълни на прозрачната си рокля.

Така, точно на предела на припадъка, пролетта постигна своето завоевание толкова напълно и толкова безусловно, че когато не след дълго девойката дойде на себе си, лятото се бе възцарило всемогъщо и грееше в стаята, както през отворения прозорец, така и навън.

 

ВЕНЕРИН ХЪЛМ

(Келепирът)

Това се случи във времената, когато госпожите носеха кринолини, а мъжете цилиндри, а когато пътуваха или отиваха на екскурзия, си слагаха малки, ама съвсем малки каскетчета с копче на върха.

Множество пътници се припичаха или се разхождаха по палубата на парахода. Денят бе хубав. Лек бриз развяваше пътническите наметала на госпожите. В една кабина се чуваше чуруликане на канарче. Три момиченца с големи панделки и дълги букли на масури си играеха на палубата, скачайки на въже.

Всеки техен подскок бе малко пенливо сияние. Всяко тяхно възклицание – излюпване на син или пурпурен цвят. Всеки поглед – бляскав предвестник на яркостта на лятото.

Изведнъж една госпожа със зелена рокля каза на приятелката си:

„Господи, забравих да обуя гащички на дъщеря си… Трябва да изтичам да я облека… “

След това, обръщайки се към дъщеря си, тя извика:

„Йоланда… Йоланда… Ела тук.“

Преливаща от щастие, малката Йоланда все още подскачаше на въже. Превъзбудата ѝ бе толкова голяма, че не бе в състояние да чуе майка си.

Преструвайки се, че гледат в друга посока, мнозина от седящите срещу нея пътници настойчиво наблюдаваха със силно разтуптяни сърца изпъкналата розова еротична пъпка, надничаща от време на време изпод развяващата ѝ се рокличка.

Приятелката на майката на Йоланда се обърна към обезпокоената жена и я прекъсна:

„Един момент, Елвира, да ти доразкажа за жената на брат ми… Впрочем ние градските хора от време на време трябва да вдишваме малко чист въздух…Така че остави дъщеря ти да се проветри, позволи ми да ти доразкажа това, което започнах… Представи си, жената на брат ми казваше, че…“ Екскурзионното параходче приближаваше към пристанището. С изключение на наблюдаващите Йоланда, всички останали се завтекоха към страната на палубата, от която се виждаше сушата.

„О, какъв красив град!“, възклицаваха някои.

„Какъв прекрасен пясък!… Какви зелени площи!…“, казваха други. „Божия благодат!… Слънцето свети!… Денят е топъл…“, възкликна една друга приятелка на Елвира, обръщайки се към бащата на Йоланда, който стоеше до нея, далеч от съпругата си. Приближавайки устни към ухото на мъжа, приятелката каза със сластен шепот:

„Алфред, обичам те… Хайде, кажи ми нещо… Елвира не ни вижда“. „Да… да…“, отвърна бащата на момиченцето, гледайки дъщеря си със замечтан поглед и облегнал гръб върху парапета, продължи, като въздъхна:

„Наистина хубав ден. Божия благодат, а гърдите на моята малка Йоланда са започнали да набъбват. Днес за пръв път забелязвам това… Я виж само каква хубавица е станала…!“

Мъжът отново въздъхна и допълни:

„Ах!… колко бързо растат децата ни…“

Приятелката му изгледа с омраза момиченцето и изведнъж прехапа устни. Но бързо ги отпусна и каза:

„Да, Алфред, да… Дори мисля, че би било добре Елвира да не пуска дъщеря ти да излиза навън, без да носи нищо под рокличката си… “

След пет минути параходът акостира на кея. Майката на Йоланда не свари да облече нищо отдолу на дъщеря си. Стълпени на палубата, хората вече очакваха спускането на мостика. На кея приятели и роднини посрещаха пътниците със звучни възклицания.

Накрая мостикът бе поставен на мястото му и хората започнаха да слизат.

Първи от всички внимателно заслизаха Елвира и приятелката ѝ, а между тях вървеше Йоланда.

Очите на момиченцето блестяха. В дясната си ръка то държеше малка клетка, а в нея жизнерадостно канарче.

 

РОМУЛ И РЕМ, ИЛИ ХОРА НА МОРСКИ ПЪТ В МАЙЧИНИ ОБЯТИЯ

Корабът (товарен кораб) плава към крайната си цел. Умерени до силни ветрове разхлаждат горещото лятно пътуване.

Жена, седяща на пейка на палубата, потънала в съзерцание, държи бебе в обятията си.

Чувствителен и далновиден пътник, седящ в шезлонг, хвърля погледи от двете страни на палубния парапет – към младата жена с бебето, а от другата страна на парапета, все така без да изпуска майката и детето от зрителното си поле, едновременно вижда разпенената и развълнувана морска повърхност. Лъскави делфини се гмуркат и скачат над водата. Параходът се люлее по вълните. Бебето се полюшва в майчината прегръдка. Пътникът наблюдава майката и бебето, понякога нетърпелив, други път спокоен.

Хоризонтът се издига. Хоризонтът се спуска. За миг се извисява и надвисва, друг път (за миг) се скрива под линията на палубата.

Вятърът свири в мачтите в унисон със скърцането на дървените части.

Слънцето свети.

Майката съзерцава.

Изведнъж бебето се разпищява и майка му (жена с длъгнеста глава) го вдига, говори му, но не може да го успокои.

Пътникът наблюдава младата жена и бебето и в сърцето му се заражда надежда… Има гърди като портокали. Има крушообразни гърди. Има гърди, които приличат на надежди.

Бебето продължава да пищи. Майката напразно се опитва да го успокои.

Надеждата на пътника расте.

Бебето пищи все по-силно.

Накрая майка му взима решение. Изважда припряно едната си гърда и поднася зърното ѝ към детето. Бебето го захапва безмерно лакомо и с наслада започва да суче.

Изведнъж пътникът скача на крака.

Хоризонтът се издига.

Хоризонтът се спуска.

Проблясвайки, в морето подскачат делфините.

Бебето бозае като бясно. Майката гледа детето. Слънцето блести. Вятърът напява и свири. Бебето бозае с неизразима наслада.

Лека-полека пътникът се приближава изотзад. След това изведнъж се навежда над жената и изважда другата ѝ гърда.

Прозвучава възклицание. Никой не го чува. Пътникът се навежда още повече и взима в уста другото зърно. Прозвучава второ възклицание. Но пътникът продължава.

Повече не се чуват протести. А и защо ли да се чуват? Слънцето свети. Делфините скачат. Влажен воден прашец пръска от вълните. Защо ли да протестира младата жена? Защо ли да роптае? Трима души си доставят удоволствие. Никой не ги вижда.

Майката се отпуска и блажено стене.

Любовта е сладко нещо.

Животът е хубав.

 

Превод от гръцки Здравка Михайлова

Коментари