„ОКТАНА“ (1980)

МЪЛЧАНИЕТО

Колкото и да остават неизпълнени делата, колкото и пълна да е тишината (или трепетна все пак) и ако нулата се очертава кръгла като безмълвна отворена уста, винаги, все пак винаги тишината и непостигнатите дела ще крият огромна пълна загадка, загадка на пълнота без празноти и без отсъствие, великанска загадка (като загадката на живот во гробе) – очевидната, далносияйна, абсолютна загадка на съществуването на живота, Алфа и Омега.

 

ЕФРАТ

Вярно е, че пълната самота е тежка и че пустинята е безводна и терзае. Ала, ала, и все пак ала (както в исляма възгласът Ил Алла, този на християните „Господ ще се погрижи“ и на безбожниците възвишените мисли), никаква пот, никаква жажда не изчерпват загадъчния Ефрат, който дори в пустинята, във и отвъд мълчанието, вътре и отвъд всяка самота и всяко роптаене срещу съдбата неизменно напоява всичко, без изворът му да се вижда, също както великата неръкотворна светлина струи навсякъде довека, без източникът ѝ да бъде видим, всичко, абсолютно всичко, дори най-дребните неща, както и екстатичният незахождащ величествен Всемир с припляскващия му прибой.

 

СЛОВА

На Нанос Валаоритис

Когато понякога се завръщаме от Париж и вдишваме бриза на Сароническия залив под ласкавата светлина сред ухание на пинии, в изчистеността на митовете – на днешните и на онези отпреди потопа – като тръбене на духови инструменти или като пулсиращ звънтящ звук на тимпани се възвисяват искрящи фонтани, някакви слова, слова-пророчества, слова единения на куполообразното и кулминационното, слова със смисъл неизмерен на настоящето и бъдещето, слова: „Елелеф“¹, „Обичам те“ и „Слава във Висините“ внезапно като шпаги, които, кръстосани, се сливат или като грохот от пристигане на стремителния метрополитен в подземния тунел в Париж, и словата: „Chardon-Lagache“, „Denfert-Ro-chereau“, „Danton“, „Odeon“, „Vauban“² и „Gloria, Gloria in Excelsis“³.

 

НА УЛИЦА „ФИЛЕЛИНОН“

Conrad Russel Rooks

Един ден се, когато се спусках по улица „Филелинон“, асфалтът под краката ми бе размекнат, а от дърветата на площада в самото сърце на Атина, в самото сърце на лятото, се носеше песен на цикади.

Въпреки високите температури движението бе оживено. Неочаквано мина погребална процесия. Подире ѝ следваха пет-шест автомобила с облечени в черно жени и докато до ушите ми достигаше хлипане от сподавени ридания, за миг движението бе преустановено. Тогава неколцина от нас (непознати сред тълпата) тревожно се спогледахме, опитвайки се да отгатнем мислите си. После изведнъж като набег на застигащи се вълни движението се възобнови.

Беше юли. По улицата преминаваха автобуси, претъпкани с изпотени хора – разни мъже, някои стройни като антични статуи и мъжаги натежали, мустакати; дебели или кокалести домакини и рой девойки и ученички, с чиито стегнати бедра и напъпили гърди мнозина от тъпчещите се (всички разпалени, всички щръкнали като боздугана на Херакъл), както бе и естествено, се опитваха със зяпнала уста и бленуващ поглед да осъществят обичайния в подобни пространства досег, толкова многозначим и ритуален, като всички се преструваха, че уж неволно поради блъсканицата се докосват до закръглените прелести на благосклонните ученички и момичета, онези умишлени и екстатични докосвания в превозните средства – опипвания, притискания и отърквания.

Да, беше юли и не само улица „Филелинон“, но и пристанищното укрепление Дапия в Месолонги¹, и Маратон, и делоските фалоси пулсираха, тръпнещи под светлината, както в безводните пространства на Мексико щръкналите кактуси на пустинята пулсират в мистериозното мълчание, обгръщащо пирамидите на ацтеките.

Термометърът непрекъснато се покачваше. Това не бе уютна топлина, а зной – зноят, пораждан от прежурящия слънчев пек. Но въпреки маранята и учестеното дишане на запъхтените люде, въпреки преминаването на траурната процесия преди малко никой от минувачите, както и аз, не усещаше тежест, въпреки че улицата все още гореше. Нещо като немирна цикада ме заставяше да продължа напред с лека стремителна стъпка. Всичко около мен бе отчетливо ясно, зрително осезаемо, но същевременно почти всичко се стопяваше в маранята – хората и сградите – дотам, че дори скръбта на някои от жалеещите сякаш почти напълно се изпаряваше под отвесната светлина.

Тогава със силно разтуптяно сърце за миг спрях неподвижен сред тълпата като човек получил внезапно откровение или като някой, който вижда пред очите му да се случва чудо и цял плувнал в пот възкликнах:

„Господи! Този зной е необходим, за да съществува подобна светлина! Тази светлина е необходима, за да се превърне някой ден в обща прослава, в общочовешка прослава, в прослава на Елините, които по мое мнение първи тук на таз земя са превърнали в остен на живота страха от смъртта“.

 

СЕЗОНИТЕ

Дъждовни есенни пейзажи, изчезнали са лекуващите всяка печал цветя след внезапен листопад и постепенно заглъхване на звуците от разгара на лятото по крайбрежия и плажове, където спокойно застигащите се вълни разхлаждаха телата с искряща пяна преди превала на сезона на всяко благоморие, преди върховият месец на лятото да е преминал в небитието.

Асфалтирани пътища, водещи към зимни градове, с булеварди на вопли и отблъскващи убийства за братова чест, за проляно вино, за нещо безименно, което забравата не покрива, с черни и бели беди, проскърцващи в гредореда като въжето на обесен, когато вятърът полюлява висящи трупове – тези недосегаеми махала на съдбата на маниакалните меланхолици.

Тежка зима, настъпваща като влакова композиция под притулен от гъста ниска облачност небосвод – бърз влак, устремен натам, където някои смятат, че порозовява начална далносияйната точка, а други, че там крайната спирка кипи в кълба локомотивна пара.

Но все пак окончателен край не съществува, както няма и абсолютен закон. Понякога пролетта разцъфва в сърцето на зимата, а зимата настъпва в разгара на лятото.

При все това, за да настъпи пролет сред тежка зима, трябва да бъде възможно в сърцето на човека да настъпи ден ясен като сладка брачна песен, трябва над душата да не са надвиснали до безкрай купести облаци, купести тежки и необичайни като във великото стихотворение „Вой“ на Гинсбърг или като в „Алкатраз“ на Корсо.

И ето на, въпреки че днес препрочетох тези две стихотворения в самия край на септември тук в морната лятна Глифада, сега когато лятото свърши, сега когато октомври встъпва като император в багреница и есенните дъждове се леят и над покривите отеква застъпващият се тътен на самолетите и вдишвам ароматите на мократа земя, мислейки си: „В Атика ли се намирам, или във влажния загадъчен космополитен Лондон, в „Хайгейт“ или в „Хампстед Хийт“?“. Сега, когато в градината ни останаха малко, съвсем малко цветя и здрачът се спуска отрано на верандата ни, тук, където само преди месец щурците тръпнеха в пламенна екзалтация, а сега, сега падат мълнии и нечифтосали се, вързаните кучета вият нощем из дворовете, тази вечер, когато отново прочетох във вечерните вестници за драмите във незначителни и важни новини: (Жена се самоубила, запалвайки дрехите си.; К.П. сложил край на живота си с фишек динамит в уста), въпреки всичко това или може би по-скоро поради всичко това, ето че в тази есенна привечер, може би предвещаваща тежка зима, въпреки че препрочетох Гинзбърг и Корсо (а те и двамата дълбоко ме вълнуват), не се сещам за стихове нито на единия, нито на другия, а над виещите, свистящи ветрове на „Вой“ в тази есенна вечер на устните ми избиват воплите на вселената и виковете от Алкатраз и изричам стихове не на други поети, а крилатите като чучулига стихове на архангела Пърси Биш Шели:

Be through my lips to unawakened earth

The trumpet of a prophecy! O, Wind,

If Winter comes, can spring be far beyond?¹

 

BEAT, BEAT, BEATITUDE AND LOVE AND GLORY

He was BEAT – the root, the soul of beatlife.¹

Джак Керуак, „По пътя“

Разтворете прозорците, разтворете душите – преминава Керуак, Предводител на музите, едновременно Дионис и Аполон в тесния си панталон, често пъти небръснат, но винаги красив, без изобщо да се страхува от декаданса, с който е откърмен, защото в душата и между нозете си носи семето на нов възход.

Разтворете прозорците, разтворете душите – увенчан от светлина Керуак преминава, пиейки нектара на всекидневния живот, навсякъде, където го открива, пиейки и черпейки с нектара, който се лее по-буйно и от Ниагара, когато копнежът прелива в нас, а благословеният човек се заклева в любовта, вещаеща победа.

Разтворете прозорците, разтворете душите – Джак великият – я вижте го – преминава с автобус, прекосява с влак Съединените щати (Missouri Pacific, Union Pacific, Great Northern Railroad, Rock Island Line), там, където пасеше бизонът и някога свистяха индианските стрели, с влакове и случайни автомобили (Dodge, Hudson, Cadillac, Ford-Galaxy, Ford Thunderbird и още ще кажа с дълбоко вълнение – малка, бедна, много сладка, пророческа тенекиена Лизи) Джак великият прекосява от брега на Атлантика до бреговете на Пасифика сред градове и пустини (Denver, New York, Los Angeles, Chicago, San Francisco) в меко ясно време или когато буря бушува в откритата савана, прекосявайки огромни реки (Мисури, Потомак, Саскачеуан), Керуак преминава с bandana² на врата и ниско препасан колан, равноапостолът поет от „По пътя“, поетът на „Подземните хора“, Джак, великият, преминава с нещо от погледа и яките нозе на Уилям Коуди, по свой начин пеейки пълногласни песни, предвечни песни, родеещи се по дълбочина и смисъл с песните на Уолт Уитман, неизменно съдържащи екзалтацията на живота и свежестта на стръкчета трева.

Да, да, разтворете прозорците, разтворете душите – Керуак преминава, Предводител на музите, придавайки най-свят смисъл на думата hitchhiking, вярващ в Бога сетивно, повел след себе си хоровод от юноши и девойки с разпуснати коси, опасващ земното кълбо в Антистерии⁴ на прериите, в нестинарския танц на сладострастието, в нестинарския танц на надземната и земна разпътност (с боп, туист, рокендрол, с гласовете на негрите) и тъй, както преминава – разтворете прозорците, разтворете душите – от недрата на земята и от устните на младостта на Вселената се изтръгва и ехти чак до райските градини, чак до Райските селения като молитва, като боен зов, като гигантско блъскане на пулса на настъпващ оргазъм достига вик пронизващ и всевластен:

„BEAT, BEAT, BEATITUDE AND LOVE AND GLORY!“

Глифада, 21.11.1963

 

ВРАТАТА

Вратата се отвори и се затръшна с трясък. Намиращите се в къщичката извикаха: „Кой е?“. Като видяха, че никой не е влязъл и че не идва никакъв отговор, намиращите се в стаята заключиха: сигурно вятърът е затръшнал вратата.

Но цареше пълно безветрие. Човек би казал, че времето е спряло. Въпреки това зад затворения прозорец завесата помръдваше като було, разлюляно от повей на вятър. В стаята нещо раздвижваше в кръг до неотдавна застоялия въздух – сякаш сега там припляскваха криле на огромен щъркел, сякаш там пърхаше бял архангел, донасящ в затворената стая върху върха на огнения си меч отблясъка от небесата.

Домакинята погледна останалите като поразена от гръм. После всички заедно погледнаха вазата, намираща се върху малък перваз, и замръзнаха… Хартиените цветя, намиращи се в съда, израстваха мигновено също като градински и смиреното пространство ухаеше силно като свещен кът, като място на святост.

Глифада, 8.7.1960

 

КЪМ ДИВИЯ КОЗЕЛ

Подскочи дивият козел и се спря на един висок връх. Изпъчен и с тръпнещи ноздри се взира в полето и се вслушва, преди друг подскок да го отведе към друг връх. Очите му блестят като кристали и приличат на орлови или на очи на човек, обладан от върховен транс. Козината му е лъскава, а между задните му нозе, отзад под жилото му, при всяко негово помръдване тежки и масивни тестисите му се полюляват като величествена камбана на съвършено православие.

Долу се простира полето с мръсната си пелена и тежките окови.

Дивият козел се взира и се вслушва. От полето се надига хилядоустен вик на запъхтени хора. „Муфлоне! Муфлоне! Ела при нас, за да се възрадваш и да ни спасиш.“ Козелът се взира и се вслушва. Но никак не го е грижа за врявата и безумството на света под него. Стои непоклатим на нозете си и все така нащрек, душейки въздуха, бърчи устни както в мигове на чифтосване.

„Муфлоне! Муфлоне! Ела при нас, за да се възрадваш и да ни спасиш. Ще ти се покланяме като на Бог. Ще построим за тебе храмове. Ще бъдеш златният козел! А освен това ще ти поднасяме богата паша и всички наши най-свидни козички… Я, погледни!

И като говореха така, полските хора подкарваха към планината стадо крехки козички от най-отбрана порода.

Дивият козел стои неподвижен и все още души въздуха. После внезапно тръсва глава и от него се изтръгва мощно блеене, което отеква над и отвъд проломите като кристален смях и изведнъж с бърз скок, като грамадна стрела или като падаща звезда, скача още по-високо.

Бъди жив и здрав, Муфлоне! Защо ли да те поразят словата и гласовете на долините? Защо ли да предпочетеш полските козички? Тук имаш всичко, от което се нуждаеш – за паша и за чифтосване, и нещо повече дори, нещо което, за бога, никога не е процъфтявало в полето ‒ тук имаш Свободата!

Кристалите, събрали се и образували Кристалис¹, Дионисиос Соломос² Музагет³, Андреас, първозванният и протопсалт Калвос⁴, Периклис Янопулос⁵, с неговите гръцки въжделения, таящ дълбоко в себе си пламенната душа на Савонарола, великият делфийски наставник Архангелос Сикелианос⁶, сътворил Гръцкия Великден и възкресил (това е също Пасха) Пан, поетът от Евксински Понт⁷ Костас Варналис⁸, пламтящите къпини Никос Енгонопулос⁹ и Никитас Рандос¹⁰, Одисеас Елитис¹¹, който кръсти душата си в йонийските води на Гръцкия Архипелаг, поетът от Левкада зорница и вечерница Нанос Валаоритис, онези и малцина други, онези хванали гората, за да не ги задуши полето, прославят твоята екзалтация и гъстото ти семе, сине на Пан и на кошутата Афродита.

Бъди здрав, Муфлоне, ти, който не обичаш полята! За какво са ти притрябвали? Слънчевият диск изгрява всяка сутрин тук между рогата ти! В очите ти проблясват мълниите на Йехова и разпалената страст на Зевс, всеки път, когато с непреклонни тласъци проникваш в лоното на твоите женски и посяваш славното си и безсмъртно племе!

Бъди жив и здрав, Муфлоне, ти, който не слизаш в долините! Бъди жив и здрав, ти, който стъпваш с копита по стръмните хребети на най-високата Осанна!

Казах и се изповядах, Муфлоне, и съм пречистен от всякакъв грях.

Глифада, 12.07.1960

 

ВЕАТI¹, ИЛИ СВЕТЦИТЕ НА НЕПОКОРСТВОТО

Отговориха Седрах, Мисах и Авденаго и казаха на цар Навуходоносора: „…тия мъже не се покоряват на твоята заповед, царю, на твоите богове не служат и на златния истукан, които ти си поставил“. Тогава Навуходоносор се изпълни с ярост… И заповяда на най-силните от войската си мъже да вържат Седраха, Мисаха и Авденаго и да ги хвърлят в горящата огнена пещ… А тримата тия мъже… паднаха в горящата огнена пещ… И дигаше се пламък над пещта четиресет и девет лакти; и откъсваше се и изгаряше ония от халдейците, които достигаше около пещта. Но Ангел Господен слезе в пещта заедно с Азария и ония, които бяха с него, и изхвърли огнения пламък из пещта и направи тъй, че сред пещта се яви като че ли шумлив влажен вятър и огънят никак не се допираше до тях… Тогава тия тримата сякаш с едни уста взеха да пеят в пещта, да благославят и прославят Бога…

(Книга на пророк Даниил)

Азария, Анания и Мисаил, Керуак, Гинсбърг и Корсо, както и предхождащият ги мощен факел Андре Бретон и плеадата около него, а още преди него лебедът от Монтевидео Изидор Дюкас, Артур Рембо, Раймон Русел, Алфред Жари и някои други като Анри Мишо и освен тях и на други народи представители и далносияйни звезди като

Уилям Блейк

Шели

По и Херман Мелвил

Дейвид Торо

Хенри Милър

И онази пълноводна река подобна на царски дъб висок Уолт Уитман

Хегел

Киркегор

Лев Толстой, свято и топлодайно слънце, отец на богове и хора

Зигмунд Фройд

Ангелос Сикелианос

Аристарх на насладите и К. П. Кавафис

Маркс

Ленин

Кропоткин

Бакунин

Бьоме

Ницше

Виктор Юго

Мохамед

Исус Христос

А само преди няколко години Есенин, Маяковски, Блок (бих могъл да добавя и други) като момци да пеят и да прославят бога в пещта – всеки на собствения му език – при все че не всички са в съгласие помежду си, всички са пели песните си в пещта и до днес все още напяват с думи, които впоследствие тълкувани – не от рационалистите – имат неизменно дълбоко един и същи смисъл, както сродните – тоест от едно и също гориво – огньове все един и същи пламък дават, независимо къде пламтят.

И момците продължават ден и нощ (всички вярващи, всички ревностни, вслушайте се в душите си и ще ги чуете) честните момци продължават да напяват.

И докато пламъците на кладата, обвиващи се около телата им (о, Жана д’ Арк! о, Атанасиос Диакос²!) с червени отблясъци осветяват постройките на Вавилоните, на старите и на сегашните, и образите на Навудохоносорите, от мръсния асфалт на булевардите (lachez tout, partez sur les routes³) и от сенките на мрачните пресечки, от земните недра и от съкровените дълбини на душата, от градините с жасмините и хиацинтите и от дъното на съдовете, съдържащи смрадливи отпадъци (lachez tout, partez sur les routes), от сладостните стонове на съвокупяващите се и от блажените въздишки на онаниращите, от нечленоразделните викове на лудите и от стенанията на непоносима болка като гореща лава или като тръба на вечно присъствие, но преди всичко като семе, като семе устремено, радостно избликващо, пръскащо и възлизащо в небесата (Алилуя! Алилуя!), еротични, напети, осенените от музите сега и довека (Алилуя! Алилуя!) в ангелски съпровод, сега и навеки възпяват настъпването и потребността (Алилуя! Алилуя!) настъпването и потребността от новите Райски селения!

Написано през най-горещия летен ден в Глифада, 17.08.1963

 

ЯРЪК ФАКЕЛ НА ВЪРХОВЕН ФАРОПОКАЗАТЕЛ

I chanced to push aside a branch, and by so doing suddenly disclosed to my view a scene which even now I can recall with all the vividness of the first impression. Had a glimpse of the gardens of Paradise been revealed to me I could scarcely have been more ravished with the sight¹...

Herman Melville, Typee

Отвратени, отегчени, объркани, почти с вързани от лъжите и илюзорността на това ужасно време ръце трима-четирима приятели и аз, всички до един изпечени потомствени моряци, всички мореплаватели от крехка детска възраст, взехме решение да заминем.

Търсехме по картите, проследявахме картите с обозначени фарове, за да намерим пътя си, кои носове, кои и колко светлинни сигнали ще срещнем, кои са трудните места за преминаване в морето, преди да потеглим на нашето пътешествие, преди да хвърлим камък зад гърба си, преди да излезем в открито море, всички ние неверници, но всички зажаднели за вяра – както в сърцето на лятото нажежената земя жадува за небесна роса.

Намирахме се у дома ми недалеч от пристанището и цяла нощ с душа между зъбите се опитвахме предварително да узнаем с помощта на карти, пергели, лупи всичко, което смятахме за необходимо, (чуйте, чуйте, то не е за вярване!) предварително да отгатнем пълноценното си предназначение!

Изминаха часове наред, а ние все още търсехме трескаво, преди да се качим на кораба (бяхме потегнали такелажа на една шхуна), преди да потеглим на нашето пътешествие към този или онзи бряг, към този или онзи остров, който всички ние желаехме да бъде в Пасифика (може би защото твърде много бяхме страдали от честите войни) и където мечтаехме да ни приемат в магията на целогодишно равноденствие тихоокеанските девойки – о, Херман Мелвил! – райските дъщери, превъзходните Фейауей, надявайки се да срещнем не като китоловците, не като Ахав врагове, а тъкмо обратното – като горещи и истински приятели Царицата на океаните с мокрия перчем, бялата плаваща спермацетова планина (о, привет, привет, Моби Дик!), Белия Кит, надявайки се да открием владетелката на безбрежните дълбини и на всяка светла повърхност – Белия Кит, Бялата пенлива Афродита (Ликувай, о Припляскваща, ликувай, ликувай, о Раждаща се от морската пяна!), божествено видение, Царице Всемогъща, дъще на абсолютната невинност, на абсолютната свобода, на абсолютната наслада – кит, о кит, само ти до днес все още си съхранил нещо от зората на Земното кълбо, от зората на праисторията, нещо от силата, неподправеността и пълното единение с природата, нещо от величавостта и титаничния ритъм на онова непритворно време на бронтозаврите и тиранозаврите.

Нашите тренировки на сухо продължаваха. Сякаш бяхме каторжници, които копаят в затвора тунел за бягство към свободата и към целия външен свят.

И докато с тези неща се захващаме ние, уловените в капана, приятелите на морето и на великите пътешествия, казвайки и повтаряйки: „Довечера трябва да свършваме… Довечера… най-после!“ като награда за нашия изнурителен труд и едновременно като насърчение идва предвкусване на приключението ни и нашето въображение, вярна жрица на копнежа ни, ни отвежда далеч отвъд към южните морета сякаш подире ни духа попътен източен вятър, издувайки непрестанно платната ни като наш приятел и съюзник.

Така преди още нашето приключение да бъде изживяно, пътешествието ни блестеше в прелестна светлина като едър диамант „Кохинор“, като велик грейнал от радост океан. И докато в душите ни отекваха смехове на сирени и тритони и острите викове на сладострастие от любовните им игри, разпалвайки ни, както нещата на насладата винаги възпламеняват (о, вие морски анемони и кипящи в пенливите вълни женихи лотоси!), в онова всеобщо очарование, което се среща в райските селения на тропика, наведени над масата, ние трескаво търсехме сред цигарения дим, търсехме по картите също като обладани от някаква идея демони, като от време на време един казваше на друг: „Оттук дотам са хиляда мили… Ветровете по тези места излизат през еди-кой си месец… Провизии можем да намерим на този или онзи остров…“ и говорейки и други такива тривиални и банални неща, продължахме подготовката си.

Може би щяхме да търсим още дълго, но нощта се изнизваше и всички се нуждаехме от глътка чист въздух. Накрая аз се провикнах: „Отворете прозореца да вдъхнем малко въздух“.

От този миг нататък всичко се разви със стремителна бързина. Всички се съгласиха и един от нас тръгна към прозореца и като отвори двете му крила, от него се изтръгна вик:

„Я погледнете там! Това е като чудо! Сигурно островът на Нукухива винаги е изглеждал така!

Вдишвайки дълбоко морския бриз, всички се завтекохме към прозореца. Срещу нас иззад планинските хребети слънцето изгряваше величествено и в прослава.

Всички продължавахме да дишаме дълбоко, гледахме заслепени чудото, което всяка сутрин се обновява отново и отново, и изведнъж в утринната безметежност прозвуча сърцераздирателен вик. Един от нас крещеше, обезумял, гледайки слънцето:

„La gioia e sempre in altra riva!… La gioia e sempre in altra riva!“.² В този вик имаше безнадеждност и всички ние се спогледахме тревожно, а в стаята отново се възцари тишина, тишина, дълбока като окото на въртоп.

Не знаехме какво да правим. Да кажем „да“? Да кажем „не“ или да запазим благоразумно мълчание?

Но почти веднага тишината се разсея и аз я наруших. Величаво зарево се разля в душата ми и накрая, ликувайки, аз се провикнах:

„Не! Не! Радостта не се намира само на отсрещния бряг! Тя е тук в душите ни, в тези тук сърца, тя е навсякъде за онез, които могат да строшат оковите си, щом като и вътре в нас слънцето изгрява и показва пътя ни навсякъде, където обхожда, то – светлина от тази светлина, ярък факел на върховен фаропоказател, когото всички останали карти пропускат да отбележат на онази карта на фарове, другари, която е небето!“ Така се произнесох и всяко колебание избледня в душите ни. Моето ликуване се предаде и на другите и загледани към слънцето, всички захвърлихме пособията на капитанското умение – карти, пергели, секстанти и лупи – и като грабнахме шапките си, ние, изпечените потомствени моряци, се завтекохме към нашия кораб (казваше се „Свети Спас“) и всички, горящи в новата ни вяра, без повече да се питаме „къде“ и „как“, отвързахме дебелите корабни въжета и вдигайки платна, непоколебимо отплавахме с всеобщ възглас:

„Господи на силите, бъди с нас“.

 

ЦАР КОНГ

На Йоргос Макрис

Сън не ме спохождаше и бях излязъл по улиците на Париж, където живеех през онези години (между 1920 и 1930), тогава, когато в Европа след полунощ (в музиката) се възцариха негрите.

Сън не ме хващаше и бях излязъл по улиците, тогава, когато и аз тръпнех от очарованието на Пикасо, окъпан – какво говоря – потопен в сиянието и в отблясъците от духа на Андре Бретон.

Сън не ме ловеше и бях излязъл по улиците, завладян през онази нощ от отегчение, тъй като не бях срещнал компанията, която търсех.

Дневната глъчка отдавна бе заглъхнала и аз крачех по паважа, не желаейки да се върна у дома си, защото апартаментът ми миришеше на застояло и там вътре бе топло и цареше гореща прашна задуха.

Дишайки дълбоко, не обръщах внимание накъде вървя и продължих, повтаряйки си като заклинание думите на Андре Бретон: „Lachez toute, partez sur les routes…“ с надежда в сърцето, че може би така най-после с помощта на съдбата ще срещна нещо приятно, докато в ума ми просвятваше поразителният за мен образ на Андре Бретон.

Така довеян от Монпарнас и почти механично отнасян от стъпките си, най-после стигнах до Монмартр (там, на улица „Фонтен“ живееше Бретон), изпълнен с досадата, която споменах по-горе, аз продължих по пътя си, обикаляйки из уличките около „Плас Бланш“, както и покрай онзи площад с безброй неонови светлини, чието име е площад „Пигал“.

Над мен светеха звездите в небесата и нощта бе вълшебна, пълна с падащи звезди, изпълнена с насладата на Всемира.

Край мен се издигаха къщите – останки от епохата на Хаусман и други времена, а сред тях и множество сгради от времената на Бодлер, на Пол Верлен, на Жул Лафорг и на Рембо, сред които, за бога, истина ви казвам, дори до днес блуждаят с ореол от светлина и ясно различими съвсем живите души на тез поети.

„Lachez toute, partez sur les routes…“, изричах и повтарях аз, и продължавах, разсейвайки досадата си и задухата.

„Lachez toute, partez sur les routes…“ и от ъглите на сокаците и от дворните врати на старите постройки долиташе престорено страстен шепот: „Venez faire l’ amour, cheri… Pour un moment. Pour toute la nuit… Pour une branlette… Pour une sucette… Laisez-moi faire et vous verrez les anges… Venez, monsieur….Venez!…“¹

„Lachez toute, partez sur les routes.“, казвах си аз наум и продължавах, а по-натам, ту тук, ту там, с късите им пелерини, надиплени и старателно заметнати през раменете, бавно се разхождат полицаите, а от време на време с веригите на ускорението напяват тихо в ритъм free-wheel, неизменно и по двойки, бавно обикалящи в нощта, възседнали велосипедите си заклетите парижки agents-cyclistes². И всеки път ми се струваше, че ще чуя да се изтръгва от гърди, облечени в тъмни ризи или в прилепнали фанели, мислех си, че ще чуя да се изтръгва страстно изливащ се в нощта внезапен и проблясващ като удар с нож вик:

„Mort, mort aux vaches!“³

Изведнъж по тъмната улица, мътно осветена навсякъде другаде от редки фенери, а там, където стигнах – оживена – надписът на някакво подземно кабаре с изключителен негърски оркестър; докато минавах пред киносалон с отдавна приключила прожекция, дочух от кабарето да долитат протяжни сластни звуци от саксофон и мъжки глас – чието произношение свидетелстваше, че пеещият със сигурност бе негър – чух да се пее:

I’m singing the blues of the world,

just singing a song

just singing a song.⁴

Това бе превъзходен леко дрезгав глас, който излизаше от душата на вселената. Веднага се спрях и се заслушах, гледайки едновременно с удивление афиша на киносалона, намиращ се в съседство.

Разноцветното рекламно пано изобразяваше гигантска горила, много по-висока от изрисуваните наоколо и дървета. Правейки ѝ мили очи, в лявата си ръка огромното чудовище държеше ужасена, дребна, чак микроскопична жена, която с лекота се побираше в шепата му. Диагонално разлепен върху афиша надпис огласяваше с червени букви: „Следващата седмица“, а до него в средата на изображението с огромни черни букви в горния край на афиша бе напечатано заглавието на филма:

КИНГ-КОНГ

Носталгичната песен продължи да звучи. Накрая от сутерена се дочуха ръкопляскане и възклицания. След това изведнъж като вълнение, което се надига, усилва се и достига своя връх, в нощта избухна нажежена до червено музика, жизнерадостна, по-гореща и от хамсун^5, с думи, подобни на нечленоразделни викове, примесени с мучене, с вдишвания и издишвания на разгорещено чифтосващи се зверове.

Сега негрите пееха в хор с тимпани, цимбали и дайрета, танц, който ехтеше ясно вън от подземието, там, където стоях, на дълбока Африка кулминиращата френетичност с туптящ забързан пулс и екзалтирана оргиастична тръпка.

Тогава се случи нещо невъобразимо и то продължи часове наред. От външния свят навътре към мен течеше като велика река от подземното кабаре, от подмолите на Творението, всевластен като властелин на абсолютното „битие“, като повелител на нагона на живота, от външния свят навътре в мен се стичаше в томление, разплискващ се и скандиращ пълният ритъм на „то“-то.

Изведнъж всякаква досада и всякаква меланхолия се разсеяха в мен и изпитах безкрайна блажена радост сякаш бях не индивид, а цял народ от райските селения. Разтърси ме из основи нещо като силно земетресение и изведнъж ми се стори, че там, през мен, асфалтовата настилка на улицата се разцепи и пред очите ми като висок топъл фонтан от недрата на земята, от недрата на творението, избликна гъст и бял семенният сок на тръпнещия свят.

Музиката, пеенето и френетичният танц продължаваха. Улицата, където стоях, с всеки миг се превръщаше в безкраен храм на открито, изпълнен от там-тами. Думите, които негрите произнасяха, се лееха като водопад от устните им. Вече не си спомням нищо друго освен тона на гласовете, цвета и топлината, с която негрите изразяваха страстта си, страстта, която караше цялото околно пространство да се тресе и да вибрира като място на мистерии, като свещено място. Но смисълът и музиката на песента се врязаха неизличимо в паметта ми, както винаги, дори когато не си спомняме думите, се запечатва смисълът на някое про-рицание, на някоя значима поема или на някое тайнство, особено когато едното или другото съдържат блясъка на ангелски криле или тътена на мълнии като звън от небесни доспехи.

Да, музиката, песента и танцът продължаваха. Вълнението, което ме бе обзело, бе такова, че макар да ми се щеше да изтичам в локала, за да взема и аз участие в транса на танцуващите, известно време не можах да помръдна. В гърлото си усещах голяма буца, сякаш от душата ми се надигаше вопъл, и останах там прикован срещу изхода на подземния локал откъм страната на киносалона, загледан смаяно в гигантската горила от афиша (О, Кения! Руанда-Урунди! Уганда! Зулуланд!), загледан в черния цар.

Тогава отново се случи нещо невероятно. Докато гласовете от локала все още звучаха, сякаш отговаряше на негърските гласове като по-голям техен брат или като Месия, излизащ от пасищата на Райските селения, събаряйки с лекота сградата, от входа на киносалона с ужасяващо ръмжене се появи огромната маймуна, горилата, цар Конг с наточена полова шпага, пулсираща в съвършена ерекция и вибрираща във въздуха с неописуемо червена тръпнеща глава.

Горилата бе невъобразимо огромна – като седеметажна сграда, като титанична сграда. Главата ѝ бе обемиста канара; крайниците ѝ бяха огромни баобаби, а косматата ѝ широка гръд като гъстото Саргасово море. С дясната си ръка, която от време навреме докосваше улицата, оставяйки непокътнат само негърския локал, тя събаряше или просто с леко побутване отстраняваше камъни, цимент и греди с оглушителния грохот на геена, сякаш бе настъпил, сякаш бе връхлетял Армагедон, а (чудо на чудесата) в лявата си ръка, освобождавайки я от сюжета на филма и от оковите на всекидневната ни робия, в ръката си държеше бяла, руса, много красива жена в естествен ръст, която обаче в гигантската му длан изглеждаше микроскопична, съвсем мъничка, като женичка залъгалка, като играчка за много мънички деца. Зъбите и лицето на огромната горила изразяваха свирепост сякаш не от този свят, но очите ѝ бяха пълни с нежност и като издаваше страстно ръмжене, крачейки из развалините, великанската маймуна много внимаваше да не изпусне от ръката си женичката, да не би, падайки, тя да си строши ребрата.

Гледката бе потресаваща. Щом Кинг-Конг се появи, малцината минувачи по улицата се пръснаха, паникьосани, с подпръцкване и изстрелвайки неудържимо изпражненията на свещения си ужас, едни тук, а други по-натам, далеч от триумфиращата горила; сред тях имаше петнайсет проститутки, двама сводници, разни нощни типове, а също така, въртейки педалите с цялата сила на нозете си, agents-cyclistes профучаваха с душа между зъбите, отлитайки със страшна бързина върху лъскавите си велосипеди, профучаваха, отдалечавайки се чевръсто, дори в бягството си винаги по двойки, винаги по двамина.

Само аз стоях на мястото си като гръмнат и вибриращ като струна, опъната докрай, с увереността, че най-после велико благо е споходило света. На мястото на досадата и скуката в душата ми се настани въодушевление. Свещена тръпка ме разтърси и душата ми бе в полет. Най-после буцата в гърлото ми се стопи и онова, което бе напът да се превърне във вопъл, сега се преобрази в ликуване и като гледах как черният гигант крачи по паважа пред мен с бавната стъпка на жрец, загледан в бялата жена в шепата му, докато го гледах как върви, триумфиращ и обзет от страст, отрекох всякакво бездействие и се завтекох подир ръмжащия от страст цар, който се отдалечаваше към дъното на улицата, докато от подземния локал долитаха звуци и думи сякаш от джунглата, примесени с небесни звуци и слова (Там-там!… Алле-лу-я!…Там-там!… Алле-лу-я!)… Там-там!… Гонг-гонг!…), затичах се след звяра, пламтящ като лес, завтекох се след него, ликуващ, крещейки, викайки с цялата мощ на белите ми дробове, сякаш в душата ми отекваше огромен гонг, завтекох се след горилата, крещейки гръмовно:

„Ликувай, месия! (Алле-лу-я!… Алле-лу-я!) Ликувай, възкресени Адам!… (Там-там!… Там-там!…) Ликувай, Фалос и Пъп на Света! (Там-там!… Гонг-гонг!…) Ликувай, велико дарование на Всемира! Ликувай, о, ликувай, освободителю – Ал-ле-лу-я! – Кинг Конг!

Глифада, август 1964 г.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

 

НЕ БРАЗИЛИЯ. ОКТАНА!

Някога, когато вследствие на вяра и съвместни усилия, но и под безпрекословната повеля на могъща потребност, се създадат предусловията и се извършат не инженерни, не рационалистични, а други, съвсем различни по вид строежи в сърцето на бъдещето, в сърцето на високите плата и преди всичко в сърцата на човеците, тогава само ще съществува Новият град и ще бъде той наименуван столица на света, на единения свят и неделимия, и неразривния.

Незнайно дали тогава старата столица, която се простира на брега на океана, в нозете на отвесната скала, напомняща Джебел-ал-Тарек, незнайно дали тя ще бъде обезлюдена, дали изобщо ще съществува в онези времена, или огромна и запустяла ще остане – паметник на една жалка и злощастна епоха, печален музей, пълен с поучителни примери за отбягване. Несъмнено е обаче, че Новият град ще бъде построен, по-право ще бъде сътворен и ще стане той столица на Новия свят след години много и мъчителни, тягостни, безсмислени, възможно е дори след някакъв окончателен разгром, след ужасяващата битка на бъдния Армагедон.

Не ще се спра на повече подробности. Твърде са далече още онези времена, та да можем отнапред да ги познаваме в детайли. Това, което силно ме интересува – и ще трябва да интересува всекиго – е, че Новият град ще бъде построен, ще съществува. Но не, разбира се, от високомерни и нагли архитекти, които положително си мислят бедните, че е по техните сили животите човешки да направляват и посредством линеали, ъгломери, милиметрови листове, пергели бъдещето на света по планове амбициозни и чертежи, нарцисистично (по марксистки, по фашистки, буржоазно), задушавайки се и душещи, да предопределят.

Не, не ще бъде построен така Новият град. А ще бъде построен от всички хора, когато хората изчерпят отрицанията, и добрите, и лошите, и съзрели бляскавата светлина на антисофизма – сиреч светлината на лишената от догма, лишената от дреха истина – престанат в кръв и тежки грехове ръце и нозе да потапят и в душите си оставят, с едничко вдъхновение съгласието, дърветата едемски с всичките им плодове и без змии – опазил Бог! или Боговете! – в пълна свобода да разцъфтят.

Да, да (амин, амин), истина ви казвам. Новият град ще бъде построен и не ще бъде той на ниско място сред блатата. А ще бъде изграден по високите плата на този свят и ще се нарича не Бразилия, не Сион, Москва или Ню Йорк. А ще се нарича този град Октана.

И всеки тук справедливо би се запитал: „Но какво ще рече Октана?“.

Въпрос основателен и ще получи незабавно отговор. Но за да ви стане този отговор съвсем понятен, първо в себе веднъж добре погледнете и след това още веднъж наоколо, наляво и надясно, нагоре и надолу. После за миг затворете очи и внезапно отворете ги широко, отваряйки едновременно с това широко и душата си. Пред вас ще бъде отговорът – не понятен просто, но осезаем дори: великолепно тяло и одушевено, кипящо от живот.

И сега (амин, амин) ви казвам:

Октана, приятели, ще рече пределът на земята и небето, където едно в друго двете се простират и двете стават на едно.

Октана ще рече плам, движение, кипеж, слово сперма.

Октана ще рече ерос свободен с всичките му наслаждения.

Октана ще рече във всеки миг поезия, но не като средство на изказа само, а като занятие неспирно на духа.

Октана ще рече онзи жизнен принцип, който невъзможното сега осъществява някога, дори химерата, дори утопията, дори безсмъртието някой ден на тялото, не само на душата.

Октана ще рече „аз“ – „ти“ да стане (или обратното „ти“ – „аз“) в изстрел на страстта, в изблик избавителен, в едно всевисше единение, в едно прикосновение неимоверно, което може би именно то да представлява Божията благодат, чудото в мен и извън мен, всеки път, когато в екстаз се извършва.

Октана ще рече онуй проникновение, усетът онзи, които позволяват да чувстваш и разбираш всеки спазъм в болката на страдащия, символните думи на Иисус, съжденията на атеистите, мълниите на пророците и изцяло, в пълния им смисъл светлометните озарения на Заратустра.

Октана ще рече (без да пренебрегваме на старостта познанието), ще рече на всяка цена съхранение на детската душа във всички стадии на зрелостта, във всеки етап на живота, защото без нея и най-цветущата младост на прах се превръща и пепел и отминава, и остават на мястото ѝ скръб и безнадеждно разкаяние и груба бръчка.

Октана ще рече без условия невинност за Адам, категоричност за Адам-със-Ева.

Октана ще рече хората ангели да станат, но ангели с пол открит, конкретен.

Октана ще рече долу на земята Раят, на земята Едем, без първороден грях, отвъд идеята за злото, свобода във всичко и навред, включително в кръвосмешението.

Октана ще рече съвършено единство на дух и материя.

Октана ще рече запазване на връзката, в най-крайните дори точки на прогреса, с всеки извор, който в същността си представлява на архетипите в живота свещен първоизточник.

Октана ще рече каквото се сражава със смъртта, каквото всячески и непрестанно живота отстоява.

Октана ще рече реална свобода, не тази ужасяваща ирония да се нарича свобода нищожното пространство, оставено на хората от безчовечните закони на страхливците, слепците и идиотите.

Октана ще рече една не политически, душевно обединена световна Държава (вероятно федерация), където непокътнати ще се опазват националните отличия на всякоя общност в абсолютно, неразривно братство между нации, народи, индивиди, защото само тъй ще стане някога възможно, чрез разбирателството и добрата воля, никога с насилие, да се свърши с класите и експлоатацията на човека, да изчезнат веднъж и завинаги!

Октана ще рече навред и всякога живот в наслада.

Октана ще рече справедливост.

Октана ще рече любов.

Октана ще рече доброта навред и всякога.

Октана ще рече онова ликуване, което отвежда върху устните душата и в съответните органи устрема на спермата.

Октана, приятели, ще рече съвършено несъобразяване с всичко противящо се или препятстващо, или възпиращо настъпването на Октана.

Октана ще рече неучастие, отказ да се отговори на насилието с насилие.

Октана ще рече каквото тук се чува и на небесата, когато – велик известител – със силата на свръхвселенски мегафон Ангелът Господен проговори.

Ето накратко, но ясно, ето какво, приятели, ще рече Октана.

И сега добавям:

Всички вие, на които ви омръзна в този свят несправедлив и глупав насам-натам да ви подмятат лъжци, софисти и демагози, всички вие, изморени стражите да ви подхвърлят като измъчени играчки веднъж при Каяфа, друг път при Ана, очакващи златния час на зората, благословена и възпята, всички повярвали, всички горещи, жадуващи днешната жалка действителност да измените, очаквайки Часа, всички повярвали, всички горещи, елате, заедно нека изкрещим (сега и вовеки, сега и вовеки), като молитва, химн, покана, с една душа, с глас един да изкрещим – ОКТАНА!

Глифада, 20.8.1965 г.

Превод от гръцки Яна Букова

 

ДВА КОНЯ ОТ ДЖОРДЖО ДЕ КИРИКО

Два лирични коня, два коня възбудено изпъчени, а в душите си гъвкави, два съвършено живи коня и въпреки това сякаш изваяни, два коня с дълги гриви и с още по-дълги и пухкави опашки – единият бял (този отдясно), а другият черен (този отляво) – стоят, изпълвайки предния план (тъмният на цвят с четирите крака, вкопани в земята, а белият вдигнал единия си преден крак във въздуха) пред предизвикателно и настойчиво море, което почти докосва, почти ближе копитата им. Двата коня изглеждат стъписани и като че ли изведнъж окаменели, преди да угасне, преди да бъде прекъснат сега по необходимост сдържаният им, но все пак неизменно присъстващ устрем.

В дъното зад равнинно и може би заблатено пространство се издига хълм с антични постройки. Кой знае? Може би двата коня са си отишли доброволно от постройките на хълма. Може би са си отишли прокудени от противните им обитатели, никога не разбрали нито техните копнежи, нито красотата им. Така, както стоят там сега, те изглеждат сякаш спрели пред непреодолимо препятствие, пред препятствието, което морето поставя пред тях, пред пречката, която толкова често действителността възправя пред чрезмерните копнежи, които колкото по-неудовлетворени остават, толкова повече пораждат други, подхранват и запазват неизказана носталгия, носталгията по далечно минало или по далечно бъдеще, носталгията, пораждана от плътно обсадено настояще, носталгията, която толкова често виждаме в очите на бленуваща жена или на замечтана девойка, когато страстта издува напращялите, леки, тежки или пък още едва напъпили гърди.

Така и двете жребчета, при все че са стъписани пред неволното препятствие на морето, са изпълнени с носталгия, видима в изражението им, адекватна на исполинската преграда, която брегът, непреодолимият крепостен ров, възправя пред тях, те, целите превъзбудено възправени, целите трепет и порив, пред тях, дето биха искали (о, как само биха искали!) да препускат, да политнат, да яхват кобилки, пред тези два ангела, на които съдбата или някой завистлив бог са пожелали да попречат, възпротивявайки се, да постигнат пълно щастие в живота си.

Така тези възбуждащи, невъобразимо гъвкави коне са и завинаги ще си останат коне, ангели, жребци за разплод – носталгични и бленуващи. А сега, каквото и да се случи, те вече никога няма да се завърнат в постройките на хълма. Ще останат тук на пустия бряг, щом като е невъзможно да се върнат назад, за да живеят с лошите, глупави, безчувствени люде. Ще останат тук на пустинния бряг, щом като морето не им позволява да продължат по-нататък, както свидетелства и отрязаната глава на един друг кон, която лежи близо до тях, кон, който морето е обезглавило, защото се е опитал да го победи. Така те ще останат тук за вечни времена, коне възправени, ерекции в цял ръст, ерекции безкрайни, вкаменени пред морската шир, пред морето, за което казват, че е податливо на всичко, но при все това не иска да приеме тяхната екзалтираност, крепкост и топлото им семе.

Те ще останат тук на пустия бряг ден и нощ и когато зноят догори в безоблачните ясни дни, и когато вълнения връхлитат върху бреговете, вечно изправени, вечно напети, вечно тръпнещи и изпълнени със страст, и каквото и да говорят за тях, каквото и да сторят, винаги изправени и горди вълшебни сюрреалистични същества, те ще си останат досущ живи статуи на неугасващи копнежи – коне, жребчета, ангели во веки веков.

Атина, 8.01.1942 г.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

 

Коментари