„ПИСАНИЯ, ИЛИ ЛИЧНА МИТОЛОГИЯ“

(1936-1946)

АМУР-АМУР

На Вивика¹

Някога, преди много години, по време на една екскурзия в Швейцария, се спрях да се полюбувам на мощен водопад, който се спускаше стремително по гранитна скала сред обилна растителност. По онова време, което мога да нарека период на усилени търсения, тласкан от вътрешна, почти органична потребност, се опитвах чрез стиховете, които пишех тогава, да открия по-непосредствен и пълноценен начин на изразяване. Гледката на водопада внезапно породи у мен идея. Докато гледах как водите падаха отвисоко и продължаваха бистри по пътя си, помислих колко интересно би било, ако можех и в сферата на поетичното творчество да използвам същия процес, превръщащ леенето или падането на водите в една толкова богата, очарователна и безспорна действителност, вместо да описвам този поток или някакво друго явление, събитие, някакво чувство или идея въз основа на предварително зададен проект или образец.

Тоест исках да включа в стихотворенията си всички елементи, които съзнателно или несъзнателно биват изключвани или ни убягват в общоприетата поезия. И исках да ги включа по такъв начин, че едно стихотворение да не се състои просто от една или повече субективни или обективни логично определени теми, развивани единствено в рамките на съзнателното, а да се състои от всевъзможни елементи, които ще бъдат представяни в потока на тяхното случване, независимо от всяка условна или стандартна естетическа, морална или логическа конструкция. В такъв случай, мислех си аз, би било налице динамично и тотално стихотворение, едно самородно стихотворение, стихотворение-събитие на мястото на последователни статични описания на дадени събития или чувства, описвани посредством един или друг прийом.

От деня, когато се зароди идеята, пожелах да я приложа и започнах да пиша нови стихотворения, опитвайки се да постигна това, към което се стремях. Разбира се, тези стихотворения се отличаваха с голяма еволюция и с много осезателна разлика, но при все че ми харесваха повече от предишните, те не ме удовлетворяваха по отношение на новите ми стремления. Въпреки че се различаваха по форма от другите, те не се различаваха достатъчно по същността си. Очевидно бе, че онова, което ми липсваше, бе средство съответно на преследваната цел. Но си помислих, че единственият начин да се справя с всички затруднения бе не да се отказвам, а да продължа търсенията си, и продължих да пиша с увереността, че идеята бе добра и че рано или късно щях да открия начин да я накарам да даде плод. Кой знае, може би и до днес щях да търся, ако поразяващият за мен досег със сюрреализма не ме бе накарал да прогледна. Мога да кажа, че от онзи ден нататък почти изведнъж различих къде се намира пътят и въодушевено, с истинско ликуване, се хвърлих в течението на това историческо движение. Бях чул неговия зов и го последвах. Бях чул гласа му, онзи глас, за който Бретон така вярно отбелязва в първия си манифест, че продължава да напява и в навечерието на смъртта, и над бурите.

С казаното дотук нямам предвид, че личните ми предсюрреалистични теории са били напълно подобни или тъждествени на съдържанието на сюрреализма, нито възнамерявам да заемам тук поза на техен предтеча. Разбира се, тези теории се родеят със сюрреалистичните, но като цяло сюрреализмът надхвърля първоначалните ми стремления и освен това ни дава средствата за практическо приложение на неговото съдържание, откривайки още по-широки хоризонти от онези, които аз виждах в личните си убеждения. А сега се възползвам от случая, за да изразя тук за пореден път цялото си възхищение и цялата си благодарност към Андре Бретон и другите сюрреалисти, които след Зигмунд Фройд и психоаналитиците са онези, хвърлили в наше време най-много и най-обилна светлина върху заобикалящия ни гъст мрак.

И така, един нов свят се разкри пред мен като внезапно разцъфване на неизчерпаеми чудеса. Един свят около мен и вътре в мен, безчетен и неизброим, наистина вълшебен свят, към който сюрреализмът веднъж завинаги ми даде очевидния ключ.

И ето как една фраза се превръща в корвета и отплава с попътен вятър като облак, носен от мистрал или северняк. Един отблясък звучи, една капка напоява, а един глас разцъфва. Едно дете стои изправено в смълчана горска просека и за миг пораства пред една жена. Една рокля се превръща в светло сияние. Една снимка живее, има изцяло свое собствено поведение, преплетена с живота на зрителя като жълтица, кристал или ръкавица. Ето и един вестник, който се превръща в ухаеща на благовонно миро гора или в планинско плато със заснежено било. Поезията се прелива в живота, а животът в поезията. Участието ни в което и да било явление или събитие вече съвсем не е изключено. Едно чувство, един импулс, една дума могат да се превърнат в осезаемо битие, в сияйни предмети с пулсиращ живот и собствен образ.

С това откритие и последвалото го мое присъединяване към движението на сюрреализма оставих настрана не само предишните си прийоми, но и всякакво престорено честолюбие и всякакво самохвалство от разновидността, която човек толкова често среща у някои поети и хора на изкуството, които не могат да приемат нищо друго на света освен собственото си аз, както и никакъв друг дар или принос към поезията и живота освен произлизащия от ограниченото им самолюбие и невъобразимия им нарцисизъм.

По онова време мнозина критици говореха и пишеха наплювателски за тази книга и движението, което тя представляваше. Някои от тях днес флиртуват със сюрреалистите, говорейки за някакъв „в добрия смисъл на думата“ – кой ли е той впрочем? – сюрреализъм, който самите те – съвсем до неотдавна разгласявали, че сюрреализмът е умрял и е погребан – по най-комичен начин искат да оценят. Разбира се, те запазват много резерви, твърде характерни за тяхното малодушие, именно към онова, което представлява гръбначният стълб и същността на теорията, и показват – поне повечето от тях – или че не са разбрали нищо, или пък че си поставят за цел реабилитирането на разгромения му авторитет пред лицето на публиката и на младите поети, чиито интерес към сюрреализма расте с всеки изминат ден. Очевидно се придържат към тази позиция, за да не останат нехванали се на едно хоро, което никога не са обикнали истински и на което никога не са имали куража да бъдат хороводи, тъй като са били в ариергарда, когато светът яростно се бунтуваше срещу онова, което тези господа днес² престорено ни представят като неща, радвали се до този момент на собственото им одобрение (…ако сте послушни деца, ще ви напишем хубава оценка в нашия вестник или в нашето списание), сега, когато светът, макар и смътно, започва да разбира.

Но виждам, че тази тема ме отвежда другаде, и бързо се връщам към онова, което ме интересува.

Мога да кажа, че водопадът за който говорих в началото, не секна в Швейцария. Водите му се сгромолясват от голяма височина, текат и продължават да текат. Над и в пяната на последователното падане виждам да играят големи и прозрачни сякаш кристални сфери, които облечени в пяна балерини държат в ръце. Виждам ги как искрят, подскачат и се блъскат, понякога повлечени от буйните води, понякога отклонявайки се и издигайки се като балони, които се изплъзват от ръцете на екстатични деца в градини и по площади. И ги виждам да бъдат улавяни отново от водите и отново да подскачат върху пяната, която ликува бяла като мляко, леейки се, пръскайки зрителя и околните клонки със свежестта на мокрия грим, разстилащ като облак леки пръски при падането на водите, сгромолясващи се с грохот.

И това е величието на този водопад, величието на Рио Богота. И това е неговата магия, магията на тройния скок в Йосемитската долина. И това е неговото очарование, очарованието на всички планински ручеи в Алпите, Пиринеите и Апенините. А бученето му е гласът на ангел, пропадащ навеки в хаотична пропаст. Прекършените му криле се сливат и преплитат с пяната на падането, а един орел се спуска отвисоко и чува неспирната песен на тътена, кънтящ навеки, и отеква „Аха-аха“ като ехо, което се издига от пещера или от дълбините на бездна.

При метаморфозата си водопадът изпада в транс на наслада и от стремително падаща вода се превръща в невъзпрепятствано течение, което най-напред се излива в руслото на тясно корито, а след това се разлива и извива през равнини и отвъд долината в бързо пълноводие, миещо тлъсти брегове и колкото повече се разширява, укротява се и мълчаливо прикрива мощта си в открития простор – подобен на онзи, простиращ се от сегашните чак до детските ми години, тогава, когато и аз познах Дунава и пълноводните реки.

О, красивият Бараган! Браила, Исмаилия и Пикето! Уханните поля на Влашко по време на жътва! Купите сено се издигат като златисти укрепления, заобиколени от житните моря, а сърповете проблясват толкова стремително и с такава мощ, че ако беше нощ, а не ден, щяха да ожънат дори звездите. Вършачките вършеят и отлюспват житото, а времето, втечнено, изтича и бяга, но не се изгубва. Напротив, живее и се натрупва във виденията, в спомените. Жена набързо зарязва работата си, за да роди в някой синор. Влакът прекосява равнината. Стреснато изпърхва птица. Жребец яхва кобила. Около тях момчетата и момичетата на циганите вдигат врява, а гласовете им пулсират едновременно с песента на щурците, изпълваща въздуха. Светлината е топла, а в слънчевия ден от равнината се издигат изпарения. В сянката на купа сено млада руса жена, разгърдена заради жегата, вече се е уморила да чете за приключенията на Потьомкин в Бесарабия и оставя книгата. Но още неуспяла да я отмести, погледът ѝ докосва любовта на конете и децата наоколо, които я имитират. Изправен на задните си крака, жребецът се е качил върху кобилата. След малко отново стъпва на земята, децата се пръскат и си тръгват. Младата жена затваря очи и вижда пред себе си Потьомкин. Изобщо не става нужда да го заговоря. Потьомкин се извръща и я прихваща през кръста. Тя му се отдава както кобилата е приела жребеца, а стенанията, които издава, са тъй сладостни, че щурците занемяват.

Ето как се изсипва житото в хамбарите. Ето как се натрупват виденията и спомените. Всякакви кораби плуват в пристана. Те принадлежат на толкова различни държави, че в паметта ми повече са се запечатали цветовете, отколкото формата на флаговете на всеки един поотделно. Силозите за жито и петролните сонди работят всекидневно в градове като Галац и Констанца. Куп кораби акостират и отплават. Стоя изправен на палубата на един от тях, гледам Дунава и безбрежните му хоризонти, отново заслепен както тогава, когато бях дете и за пръв път видях реката и обичните ѝ, преливащи от свобода низини.

Този кораб ме отнася в Русия, такава, каквато я познах в детството си, когато пътувах из тази страна с майка ми, чийто произход беше оттам. Събитията от онова време, както впрочем и множество други събития от различни други периоди в живота ми (между които някои имат за мен върховно значение от гледна точка на отзвука и въздействието и са изиграли огромна роля за формирането и развитието на моята душевност); виждам ги в отчетливи, но не неподвижни или напълно изолирани картини, каквито изведнъж биха се озовали в някой албум като серия снимки, подредени в хронологична последователност. Тези образи се движат, общуват помежду си, тълпят се. Имат свой modus vivendi³ и свое собствено статукво. Никой не се ограничава абсолютно в строго ограничени рамки. Връзките им не се определят от съзнателен механизъм. Притежават самостоятелност, чието структуриране не се определя от някакво волево налагане, а от автоматична и несъзнателно задвижвана енергия, изплъзваща се от контрола на съзнателната страна на личността, както се случва в миговете преди пълно пробуждане, в миговете на опиянение от съня или още по-добре, както се случва в сънищата. Един образ може идеално да съжителства с някой друг, може да се запечатва или да се наслагва върху някой предишен или следващ, без да го изличава, или може да приема върху повърхността си нов образ, без самият той да изчезва, както се случва и с наслагванията на отпечатъци върху снимките или кинолентите.

Разбира се, тези образи могат да имат логична или нелогична последователност, която по някакъв начин да представлява определена тема. Но в тази тема не е изключено да се вметне и някое друго асоциативно съпоставяне, което на пръв поглед изглежда чужд или паразитен елемент, а всъщност е относително. По такъв начин може да се получи амалгама от два или повече образа, представляваща нова композиция, аналогична на онази, която би представлявала картина на театрална творба, при която би се вклинил образ от друго театрално произведение или някакво чуждо лице, например Отело в сцената на убийството на Цезар или аз в балконската сцена от „Ромео и Жулиета“, и би участвал органично в развитието на действието. Това не се случва често в движещите се по законите на логиката поезия или изкуство, но се случва непрекъснато в чувствата, в сънищата, в нашите фантазни представи. И винаги ще се случва не в ущърб, както смятат мнозина, а в интерес на върховно обогатяване и полза за поезията и изкуствата, всеки път, когато някой поет или човек на изкуството ще е съгласен да използва онова, което по същество представлява самото случване и същност не само на поезията, но и на живота въобще.

Параходът, който ме отнася в Русия, пуска котва в Севастопол. След неколкодневен престой в този красив град на Кримския полуостров отпътувам към имението, което преди революцията от 1917 г. е принадлежало на чичовците ми. Чоргун, село в което половината от жителите са татари, а другата половина руснаци, е преплетено в паметта ми с куп спомени от детството. Дори днес, когато чуя конски тропот върху дървен мост или грохота от железните дъги на колелата на каруца върху дъсчената настилка на мост, пред очите ми изниква старият дървен мост, свързващ малката река Чорная недалеч от дома на чичо ми Димитрис, който с топла обич и безбрежна доброта ми оказваше гостоприемство, когато като дете гостувах в имението му.

Покатерил се на голям клонест орех на брега на Чорная или покачен на клоните на сливово дърво, така че едно силно тръсване бе достатъчно, за да даде богат урожай, често пъти виждах татарчетата да се отправят голи към реката край дъсчения мост, където водите бяха по-дълбоки, и да се къпят там заедно с конете, палувайки и викайки твърде изразителни думи на техния език, много от които приличаха на така потресаващо ясните нечленоразделни викове, извиращи направо като инстинктивно бликване на сперма от недрата на човека.

Две бяха склонностите, характерни най-вече за игрите на момчетата: бойната и еротичната. Едно от децата плискаше безмилостно малкото си другарче. Друго се опитваше да замеря с камъни някое от децата. Трето пък изведнъж обяздваше някой от конете и втурвайки се в реката, отстраняваше от пътя си останалите къпещи се и провиквайки се победоносно, допълваше епичното си деяние със залп от тържествуващ звънък смях и блестящи ругатни. И докато няколко момчета се боричкаха в меката пръст край реката, други, стоящи на брега, се състезаваха кое може да се изпикае по-надалеч. Други пък предизвикваха ерекция и сравняваха половите си органи в оспорвано състезание. При това някои стигаха до еякулация, до индивидуални или взаимни опипвания и галения, докато трети по-съзерцателно настроени, се оттегляха на закътани и усамотени места по брега, където търсеха облекчение, онанирайки безмълвно или посред възклицания и въздишки зад храсталаци или гъсти шубраци. По-смелите и някак по-зрели момчета предпочитаха да се справят с несгодите на действителността, за да постигнат по-пълни, по-цялостни резултати. Те зарязваха представителите на същия пол и продължаваха към друго място на брега, не много далеч от дървения мост, където водата бе по-плитка и където често пъти малки татарки с бухлати шалвари и млади полуголи циганки водеха конете на водопой. Там обаче устремът на някои от момчетата се пресичаше. Тези деца се страхуваха да пристъпят към действия, водещи до окончателен резултат, а от друга страна, не искаха да се откажат от най-съкровените си домогвания, връщайки се напълно бездейни, и в този случай търсеха изход в някакво символично половинчато решение, ограничавайки се до наперено демонстриране на члена си от разстояние, понякога поръсвайки тревата и реката с последователно бликване на бели капки. Тъкмо обратното, другите момчета, които бяха по-бойни и по-решителни, безстрашно се устремяваха напред и се опитваха да влязат в непосредствен досег с момичетата, през чиито дрипави дрешки понякога се виждаше вулвата или някоя друга прелест от тялото им – от онези, които от памтивека са ни учили виновно да прикриваме с чувство за свян. Когато си имаха работа с момчетата, които се впускаха в атака, малките татарки и циганките оставаха на място и наблюдаваха, захласнати, половите органи на децата със смесица от копнеещ интерес и страхливо любопитство. Когато обаче трябваше да се справят с по-напористите и дръзки момчета, които не се колебаеха да се нахвърлят върху тях, те си плюеха на петите като изплашени гълъбици или се разпищяваха, призовавайки на помощ родители или минувачи, които дотичваха и разпръскваха младите завоеватели с бойни викове, замеряне с камъни и ругатни. Груповото действие не улесняваше онези деца, които търсеха непосредствен контакт с момичетата. Подобен подход ставаше възможен единствено, когато някое момче излизаше на лов без другари и се случеше да срещне също сама девойка. Тогава подчинявайки се на естествения си нагон, малкият имаше големи надежди да успее и действително нерядко любовните му похождения се увенчаваха с успех, често пъти със съвсем обикновени, но винаги преливащи от страст действия, особено ако донякъде спомогнеше и относителната благосклонност на малката.

Освен тези конкретни спомени, лека-полека в Чорная се сливат и множество други емоционално заредени съпоставяния, които несъзнателно теглят към моментите, принадлежащи на моята памет и намиращи се извън нея. Тези съпоставяния са напът да превърнат малката рекичка на Чоргун в пълноводна река, която прекосява не Крим, а един произволно сътворен континент, чиито граници с обективната действителност отначало се очертават ясно, после стават неопределени, а накрая се вписват, преливат и размиват във владенията на моя субективен хинтерланд, на тази вътрешна действителност, по начин, подобен на онзи, който откриваме в сложните механизми на сънищата и фантазните представи.

Подвизите на малките татари и еротичните им приключения откриват в ума ми поле за съсредоточаване по бреговете на Амур. За избора на тази река в Сибир допринесе фактът, че името и на френски означава любов и че река Амур прекосява страни, населени от монголската раса, към която принадлежат и татарите от детските ми спомени. Но и моята любов към тези далечни страни, които за мен символизират други архетипи на любовта – Русия, майка (майка ми е половин рускиня) – изигра съществена роля при откриването на това поле, което от момента на неговото откриване вече представляваше отправна точка и точка на завръщане на куп съпоставяния, които последователно прииждат и се оттеглят в ума ми.

А Амур винаги е напоявал тази страна. Епосът на малките татари от Чоргун тук го заменя като отглас от възгласите на тези момчета, от глъчката на монголци и запорожски казаци отвъд киргизките степи. Безкрайните пусти простори, които тундрата покрива на места сред пламъците на лятото, а другаде са покрити с гъсти исполински гори, са прекосявани от малките жилави кончета на номадите и завоевателите, докато в лазурния простор се носят будни и вечно готови за нападение лешояди и орли от Алтай и Яблонските планини, опустошавайки по пътя си фауната на платата. Изведнъж остър като пронизителен писък звук разцепва въздуха. Този път той не идва от животно, ранено смъртоносно от ноктите и клюна на някоя граблива птица. Едно лале се разпуква на хоризонта и веднага след това е последвано от множество други, безбройни – толкова, че образуват облак, тласкан и направляван от посоката на вятъра. Приближава се подземен шум и се чува приглушен тътен, сякаш се задава стадо мамути или гигантски лосове от терциера. Така преминава Транссибирската железница – стоманеният властелин на Азия.

А Амур продължава да тече, напоявайки не само страните, които прекосява от Яблонските планини до устието си в Охотско море, а и целия хинтерланд, в който е навлязъл и само малка част от който се съдържа в тези страници.

И за мен винаги си остава Амур, река Амур – Еросът.

Към него винаги ще се устремяват и от него отново винаги ще извират поривите ни – и свързаните, и несвързаните със съзнателната ни воля. По бреговете му ще се сражават и ще се помиряват, ще разрушават и ще градят, ще са морни и ще се отморяват, ще ридаят и ще ликуват, ще жадуват и ще се разхлаждат онези от нас, които казват „да“, и онези от нас, които казват „не“.

Винаги съм казвал „Да“. Винаги и всякога. Амур ще тече винаги и всякога и вътре, и извън с неговия всецарствен устрем, както вчера, както и днес, както и сега, когато приижда вътре в мен, прелива и ме кара да вопия с цялата мощ на дробовете си:

„Амур! Амур!“.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

Коментари