Из „СЪБИТИЯТА И АЗ“

МАДОНИ ИЛИ ДАМИТЕ НА ГРАДОВЕТЕ

Спомням си, че всички претърсвахме джобовете си като обезумели.

Аз се намирах приблизително в средата на редица от шестима мъже в анфас. Срещу нас стояха пет жени и около петнайсетгодишна девойка. Никой не можеше да обясни нашето присъствие там, нито причината за обиска.

Петте жени и девойката ме гледаха нетърпеливо. Първите две носеха зимни рокли с буфани и волани и огромни кадифени шапки. Вторите три бяха облечени в летни рокли с пристегнати корсети, с дантели, на главите със сламени шапки с много широка периферия и леко повдигаха полите си, така че отчасти да се видят прасците, островърхите ботинки и тънките им чорапи на фигури. Девойката, която стоеше точно срещу мен, носеше поръбено с кожичка розово контошче и дълга зелена пола като кралицата на Гърция Амалия¹, но на главата си нямаше фес от онази епоха. Красиви разпуснати руси коси се стелеха по раменете, а защипан със скарабей и щръкнал между гърдите ѝ грееше пурпурен хибискус.

Заобикаляше ни зала от Помпей с автентични еротични фрески по стените.

Изведнъж един от нас извика:

„Мас!“

Аз отворих уста и веднага извиках, почти скандирайки:

„О, Аллах! О, Аллах е с нас!“

Въпреки това всички ние спряхме да претърсваме джобовете си и паднахме на колене, всеки един пред някоя от жените.

„Господи! Колко красота има на този свят!“, помислих си аз, вдигайки очи към девойката.

Тогава ликуваща, девойката ме изгледа със страстен поглед и запретна полите си отпред до кръста.

 

NERONE

Всеки говореше каквото му дойде наум.

Някой непрекъснато повтаряше думата „върволица“.

Друг казваше, натъртвайки:

„О, мъже атиняни!“

Трети пък настояваше да се чуе неговата фраза: „Товароразтоварачите и гладиаторите се разбунтуваха… Товароразтоварачите и гладиаторите се разбунтуваха… “.

Група обезумели хора крещяха:

„Поплий Корнелий Сципион! Сципион Африкански!“

Ликторите се обърнаха и извикаха:

„Млък!“

Хората отвърнаха:

„Лайна!“

Последвалата олелия бе оглушителна.

Изведнъж се случи нещо, което изненада огромната тълпа, заливаща от сутринта Колизеума.

Гола, с изкусно вчесани и украсени с хиацинти коси, качена върху колесница, теглена от дванайсет девственици от източните провинции, на арената излезе изправена и красива, със застинала усмивка императрица Попея. Устните и зърната на гърдите ѝ бяха обагрени с кръв, а сред мъха на Венериния ѝ хълм се белееха портокалови цветчета.

Народът крещеше и скандираше.

Изправен на моята трибуна, аз крещях:

„Аве, Попея!“

В същия миг вратата на дивите зверове се отвори и на арената се втурна втора колесница, по-голяма и по-тежка от първата. Тази колесница бе теглена от шест лъва от Атласките планини и Нубия, чиито юзди държеше Нерон с венец от рози на главата, спокоен и божествен сред стенанията и воплите на християните, пламтящи като факли посред арената!

Ентусиазираното множество надаваше възторжени възгласи и скандираше:

„Аве, Цезар! Аве, Цезар!“

Все така изправен, сега аз виках от мястото си:

„Аве, Цезар! Аве, християноборецо!“

Тогава Нерон се обърна към мен и вдигна десницата си.

В този миг без малко щях да полудея. Император Нерон – това бях аз!

 

МАДАЛЕНИЯ

На онези, които дърдорят за най-различни неща, може би ще им бъде интересно да научат и обстоятелствата около тази история.

Бях полегнал в сянката на едно орехово дърво и опитвайки се да заспя след дълъг път, си казвах: „Нани² Мадаления! Джуджета подскачат с червендалести лица, с небръсната черна брада“.

Но сънят не ме навестяваше. Само подухваше лек бриз, в който плуваха въздушните аромати. Въпреки че щурците все още не се бяха показали, си мислех, че атмосферата пулсираше от вибриращото им скрибуцане. Наблизо ромонеше поточе. Отдалеч се чуваха стъпките на приближаващото лято.

Часът бе изпълнен с премала; умората ми също бе сладостна. Както често се случва с онези, които искат да заспят, аз се въртях от единия хълбок на другия, за да открия отморяваща поза на земята, непрекъснато осланяйки се на съня. Изведнъж ми се стори, че пропадам, но не по ужасяващ начин, както става в кошмарите, а меко и с наслада, в градина на родния ми остров Андрос, където пролетно време разцъфналите лимонови дървета разпръскват аромата си толкова силно и настойчиво, че изпълват не само въздуха, а и най-херметически затворените стаи и най-дълбоките ракли и чекмеджета под длъгнестите и окръглени отвесни кипарисови греди.

Сравнението, което направих, има по-голямо значение, отколкото човек би могъл първоначално да си помисли, тъй като вече се намирах не под орех в Ламира или Страпургиес, а сякаш се бях търкулнал от една параболична крива в друга, като се озовах, струва ми се в Нимборио, крайбрежие на Андрос недалеч от пристанищната махала „Плакурес“, където както в онази другата махала „Рива“ като будни стражи на очарователното ми родно място мълчаливо бдят една до друга Ембирикеика – което ще рече къщите на рода Ембирикос, чиято стара и могъща фамилия е направлявала като морски капитан и неизменно продължава да направлява съдбините на красивия остров.

Щом спрях да се търкалям, се изправих на крака. Прав на пясъка, докато зорницата³ гаснеше приблизително както чезне погледът на жена, премаляла от сластна нега, виждах как денят лека-полека се възмогва над хоризонта. Вдясно от мен столицата на острова Хора все още спеше. Вляво пътят към Стениес, най-голямото моряшко село на острова, пустееше. Спомням си, че лимоновите дървета ухаеха много силно. Изключително силно и неописуемо прекрасно. Спомням си, че в същия миг през ум ми мина една от онези мисли, които често пъти спохождат мъжете, но които те почти никога не изповядват. Колко би било хубаво, помислих си, ако оттам минеше някое момиче или пръхкава девойка и аз я уловях и независимо дали го желаеше, или не, отнемех девствеността ѝ под светлината на Венера или в някоя градина край пътя, защото така ми се иска, разкъсвайки девствената им ципа и прониквайки дълбоко в тях, в безупречно и пълноценно насилване, докато по плетищата пропяват петли, а смокините изцеждат млякото си по смокиновите дървета…

Но никакво момиче и никаква девойка не минаваха. Тогава, пламнал от страстния си копнеж, като не знаех какво да сторя, аз извадих цигарето си и хапейки го бясно, се обърнах към морето и запалих кибритена клечка. Едва тогава забелязах, че корабът, закотвен на около двеста разтега от брега, не бе обикновен платноход, а голям шестстотинтонен клипер като онези, каквито в наши дни моряците вече не виждат из морската шир, а срещат единствено на картинка в книгите; изключително красив клипер, също като онези, обслужвали през деветнайсети век морската линия от Англия към Индиите. Платната му бяха наполовина свити. Клиперът изглеждаше така, сякаш току-що бе акостирал. Въпреки това никой не се движеше по палубата му. Само един фенер осветяваше носовата мачта както Венера небето. Не знам защо, но ми изглеждаше сякаш запъхтян, но не припряно-тревожно, а преливащ от живост, бих казал, от учестен сърдечен пулс. За миг, въпреки пълната му пустош, дори ми се стори, че той целият жужеше – от ватерлинията чак до най-високото платно, като самозабравил се екстатичен кошер. Сърцето ми туптеше силно. Изведнъж отчетливо ясно в утринната безметежност дочух три, пет, десет сластни стенания в сладострастна последователност, като онези, които дочуваш да се отронват една след друга от съседна стая в къща или в хотел, когато понякога се събудиш посред нощ. Корабът ми изглеждаше като жив. В мен напираше неустоимо желание да се приближа начаса към него. Непременно трябваше да стигна до него. Изтичах обратно в Плакурес, скочих в една от дремещите до кея лодки и започнах да греба като луд.

Оттук нататък нещата се развиха с главоломна бързина. След малко стигнах до клипера и вече натискайки по-спокойно греблата, описах кръг около кораба. Наистина този съвършено черен кораб беше прекрасен и изглеждаше сякаш отдаден на ласките на утринните води. Нещо ме тласкаше към него. Какво ли исках да сторя? Защо ли го желаех толкова силно?

Сега бях достигнал до тънкия, изгладен като наточена коса нос и размахвах греблата така, че течението да не ме повлече. Закрепил се на тази позиция, повдигнах поглед и останах като втрещен. Бях застанал лице в лице с дървената русалка на кораба, която стърчеше неизменно под носа за вечни времена с напращели щръкнали гърди, с руси коси и яркочервени устни, с големи и вторачени в хоризонта очи. Тази русалка бе ослепително красива девойка. Изведнъж сърцето ми подскочи почти до гърлото. „Господи!“, възкликнах аз удивен. Русалката дишаше! Гърдите ѝ се надигаха и отпускаха, клепките ѝ се отваряха и затваряха, а от устните ѝ се ронеха сладки стенания. Хубавата русалка не беше дървена. Беше жива и ребрата на кораба, който също дишаше и стенеше през устата ѝ, се спускаха и издуваха в пълен синхрон с развълнуваната ѝ гръд. Тогава изведнъж проумях защо толкова страстно желаех женския кораб. Исках да се кача върху него, но не като пътник, а като жребец, преди още да съм осъзнал копнежа си. Не знам защо, но се чувствах на ръба на безспорно осезаема вечност, която можеш да докоснеш с ръка и гледах ли, гледах ненаситно и с копнеж това сякаш неземно видение, което се надигаше от морето както първичният живот от смътния хаос. Дълбока тръпка пробяга по цялото ми тяло. Вече не се чувствах като човек, а като цял един богоизбран народ пред нов свят.

„Венера!“, извиках извън себе си.

Тогава се случи нещо, от което дъхът ми за малко да секне. Русалката наклони към мен глава и рече:

„Не Венера… Мадаления⁴.“

Преди да се окопитя от изненадата, погледнах надясно и наляво оребрените метални листове на носа, които излизаха от кръста на русалката. С големи ръждясали бронзови букви се четеше името на кораба. Съвършено живият кораб, който непрестанно дишаше през русалката, се казваше „Мадаления“!

Преди да се съвзема от изненадата, изведнъж се чу тропот от нозе сякаш по допреди малко съвършено пустата палуба топуркаха множество дечица, а вляво и вдясно от мен избухна многогласен неудържим смях. Десетина-дванайсет джуджета с червендалести лица и черни бради, облечени като пирати от XVII и XVIII век с черни кърпи на главите, препасани със святкащи ножове, примираха от смях над мен.

Все така смеейки се, едното от джуджетата каза:

„Много рано си се събудила днес, Мадаления.“

Също през смях друго джудже допълни:

„Нани, Мадаления, хайде нани-на…“

Докато всички се смееха, трето джудже, малко по-високо от другите, се обърна към мен и без да се смее, каза:

„Потеглихме към Индийския океан и всички ние сме корсари… Но изгубихме нашия капитан и пуснахме котва тук, на този прославен с моряците си остров, за да вземем един от вас за капитан… Ако желаеш Мадаления, ела да станеш наш водач… Само така тя ще бъде твоя.“

Аз вече бях взел решение. Зарязвайки греблата, се изкачих по стълбата на лодката и със салто, сякаш бях огромна маймуна, скочих и се озовах вкопчен в живата русалка, обвивайки я с ръце и крака.

„Вдигайте котвите!…“, заповяда малко по-високото джудже, което беше боцман на пиратския кораб. След това извика с гръмовен глас: „Днес клиперът „Мадаления“ вдига платна към Индиите… Да живее нашият нов капитан!“.

Отведнъж смеховете секнаха и веднага след това веригите затракаха. Аз целувах Мадаления като луд. Целувах я навсякъде – по гърдите, по косите, по очите. Те целите бяха влажни от сладостната соленост, но в мига, когато най-после я целунах в устата, премалата от целувката бе такава, че ръцете ми се изплъзнаха от тялото и и аз цопнах във водата.

Дотук добре. Всички ще се съгласят, и то с право, че сънувах. Но какво ще кажат онези, които четат тези редове, когато научат какво се случи по-нататък.

Когато се събудих и се надигнах изпод ореха, под който се бях изтегнал, за да се отморя, след като направих няколко крачки, все още изпълнен с очарованието на красивия сън, на първия завой на пътя видях от тревата да се възправя върху пиедестал гипсова статуя, която за пръв път виждах на това място. Тази статуя представляваше копие на Венера Милоска, точно копие, но в малко умален мащаб. Неволно си спомних възклицанието си пред живата русалка от съня и застанах срещу гипсовата статуя, която стърчеше от тревата. Изведнъж сърцето ми трепна в гърдите и останах като втрещен. На пиедестала на Венера някой бе надраскал с нож името Мадаления!

ЕРМОЛАОС МАКЕДОНЕЦА

На Нейно Кралско Височество Мария – принцеса на Гърция

По онова време бях Ермолаос, Ермолаос Македонеца със спускащ се на дипли по тялото ми хитон, с препасан на бедрото меч и с лек щит през рамо.

Нямах дълго македонско копие. Но в дясната си ръка държах дълго и здраво копие, по-голямо от всички копия на моите сънародници, по-голямо и от славата на прочутото ми село, прославило се с мъжеството на мъжете си и с ненадминатата красота на жените си.

Така че по онова време аз бях Ермолаос.

Един ден слязох от родното си място до светилището в Делфи и там на входа на свещеното пространство станах свидетел на раждането на велико, напълно здраво и изключително красиво отроче от мъжки пол, чието идване на този свят бе предсказано от всички свещенослужители, но чието раждане изплаши ужасно намиращите се там, тъй като без изключение всички прорицания предвещаваха, че ще се роди с червени, яркочервени ръце и крака.

Въпреки че младенецът бе изключително красив, неочакваният цвят на крайниците му вся тревога в душите на намиращите се наоколо. В продължение на няколко минути никой не можа да преглътне, както е нормално, слюнката си. Бледи и смразени от ужас, свидетелите на тази сцена се молеха мислено или наблюдаваха втрещени случващото се.

При окончателното изхлузване на детето от детеродните органи на майка му, стенейки, нещастната родилка помоли първия от нас да отреже пъпната връв на красивото същество, което бе износила. Но никой не се осмеляваше да се приближи и виещата от разкъсващите родилни болки жена напразно крещеше – напразно, тъй като пурпурните ръце и крака на бебето бяха ужасили околните до дъното на душата.

Тогава аз, единственият от обкръжението трезво разсъждаващ в онзи миг мъж, оголих меча си и подпирайки за миг високото си копие на стената на близката постройка, се втурнах към жената и коленичил между белите ѝ бедра, отрязах пъпната връв, която все още свързваше детето с тръпнещата утроба, от която то току-що бе излязло врещящо и красиво.

В същия миг една девойка, очевидно молителка, намираща се сред завладените от смъртна тревога зрители, сплела ръце върху ясно очертаващата се и тръпнещо полюшваща се под плата гръд, се провикна горчиво:

„О, Гордий!… Гордий!…“

Въпреки това аз вдигнах младенеца над главата си и без да знам защо, извиках гръмовно:

„Александър! Александър Македонски!“

Сега на входа на светилището цареше различна атмосфера. Втрещени, като вкаменени, намиращите се там сричаха непонятни слова. Но вик, изтръгнал се от устата на майката на младенеца, ме накара да се обърна към нея.

Родилката простираше ръце към рожбата си и повтаряше с трепетно обожание:

„Александре! Александре! Дете мое!“

Тогава хладнокръвието изведнъж ме напусна. Знаех добре, че Александър Велики щеше да се роди само след шестнайсет години. Знаех, че Филип бе едва петнайсетгодишно момче. Знаех, че Буцефал все още не се бе появил. Но въпреки това Александър Велики вече бе дошъл на този свят в ръцете ми на края на един път, а аз, Ермолаос Македонеца, застанал в абсолютна светлина на входа на Делфийското светилище, изживявах бъдещата история на мъжа, преди все още нейното преживяване да се е случило.

Смъртна тревога завладя душата ми. Не знаех какво да сторя. Дали да предам Александър на майка му? Дали да го удуша? Или да си тръгна понесъл на ръце Великия Младенец?

Дилемата бе ужасна. Във всички случаи отговорността ми бе тежка. Но боговете се смилиха над мен и от устните на Пития, която в този миг изпадна в пълен транс, откъсвайки се от този свят в задната част на постройката, върху която бе подпряно копието ми, ми заповядаха да предам красивото дете на майка му.

Така, без повече да нося каквато и да било отговорност за бъдещето на Великия Младенец и за другите хора, аз направих нещо просто. Целунах Александър Велики и го предадох на майка му с усещането, че аз, неговият сънародник, бях изпълнил дълга си на тази земя като някой, който, подписвайки многозначно писмо, го завършва като заявява почтено и откровено пред богове и хора с думи прости и неизкусни:

Това се случи и оставам за вечни времена ваш,

Ермолаос Македонеца.

 

ЮНАКЪТ ОТ ЛЕОНДУПОЛИС⁵

Не бях сигурен дали онова, което бях научил от всеобщите издайнически слухове от отвъдморските предели, бе вярно, или бе само разкрасяване на истината и не знаех дали да вярвам на онова, което разправяха, че се случило в Леондуполис от деня, в който онзи човек се появил в града. Когато обаче пристигнах там, бързо установих, че онова, което ми бяха разказали в другите страни, не само бе вярно, а дори надхвърляше истината.

Въпреки това се случваше нещо парадоксално. При все че този човек бе извършил безброй възхитителни неща, никой, ама никой от жителите на Леондуполис не знаеше името му.

Едно обаче бе сигурно – беше герой и благодетел на това място. Един ден се появил като гръм от ясно небе в центъра на града на прочутия площад със статуята на големия лъв и след като произнесъл кратко слово, траяло едва пет минути, започнал онази удивителна дейност, която днес наричат „Епос в пелени“, която било писано да промени из основи ритъма на живот на този красив, но до момента западащ град.

Всичко се случило в продължение на три дни. На края на третия ден странният човек ненадейно си тръгнал, без да си каже нито името, нито къде отива; само обещал, че един ден непременно щял да се върне.

Три месеца след заминаването на героя жителите на града издигнали голям бюст на непознатия мъж точно срещу статуята на лъва, красяща централния площад. Този бюст изобразявал героя точно такъв какъвто бил в действителност – тоест много висок здравеняк с къса брадичка и с дълго до петите наметало, с което непознатият никога не се разделял, задоволявал се в подходящия момент да изважда ръцете си от процепа на дрехата, за да извършва невероятните си величави дела.

По време на краткия, но съкрушителен „Епос в пелени“ всичко се било променило. Самият аз бях в състояние да установя това, тъй като бях посетил Леондуполис два пъти преди появата на мистериозния му благодетел и сега виждах разликата.

Градоустройственият план не се бе променил, но всичко останало бе неузнаваемо. От пепеляви и мръсни, каквито бяха някога, сега къщите бяха чисто бели и грееха на слънцето. Трамваите вече не скърцаха по завоите на булевардите. Мъжете изглеждаха по-големи здравеняци, по-яки, по-оптимисти. Жените носеха по-дълги рокли и се бяха разхубавили. Девойките се бяха отказали от едновремешните корсети и бяха придобили по-голяма кръшност, гъвкавост и грация. Интелектуалците (а в града имаше много) престанаха да бъдат бледни и да смятат за достойни за внимание единствено аналитичните и изпълнени с жални ридания произведения или само онези, съдържащи дематериализирани абстрактни понятия. Манталитетът на жителите изцяло се бе променил. Ново законодателство предоставяше съвършено обновени и действително либерални основи за организиране на обществото и за естествено развитие на живота на гражданите. Промяната, която бе настъпила във всички области без изключение, и то за толкова кратко време, бе наистина огромна. Как бе възможно човек да не знае името на героя, извършил такъв подвиг?

И въпреки това никой не го знаеше. Героят бе избягвал да го спомене, може би от скромност, може би по целесъобразност – кой знае. Въпреки това аз бях решен да го науча. Дълбоко в мен нещо ми казваше, че този човек ще да бил много известен. И така започнах да провеждам системно разследване. Но усилията ми не се увенчаха с успех и към края на третата седмица от моите настойчиви усилия бях на ръба на отчаянието.

Изведнъж Съдбата ми се усмихна.

Тъй като бях чувал, че човек не бива да очаква всичко от Съдбата, и аз ѝ се усмихнах и ѝ казах, че ако склонеше малко да ми помогне, бях разположен да продължа усилията си. Съдбата прие. Впрочем тя бе около двайсетгодишна миловидна девойка, преливаща от игриво кокетство.

Както рекохме, така и сторихме.

Аз тичах насам-натам, направляван от Съдбата, която ме тласкаше като попътен вятър навсякъде, като ме улесняваше в непосилното ми и същевременно трудно дело да изясня загадката на едно историческо събитие от първостепенно значение, героят на което си оставаше напълно неизвестен.

Накрая, след като един ден посетих без никакъв резултат всички официални лица и всички мъдреци в града, реших да се разходя сред народа. Първият ден посетих трима месари и двама стругари. На втория посетих двама лихвари, двама строители, три продавачки на цветя, един зарзаватчия, а надвечер и една сводница.

На следващия ден влязох в контакт с лица, принадлежащи към други класи – сиреч посетих една трагическа актриса, един сладкар – майстор на тулумбички, три девойки от водевилния театър, един фокусник и две проститутки.

На по следващия се влюбих в една продавачка на пощенски картички. На петия ден реших да си почина и да се занимая изключително с любовта, която осъществявах сред природата в обятията на младата продавачка.

Насладата ни бе голяма и взаимно споделена. Страстта ни също. Същата вечер се завърнахме в града.

За спомен от този ден девойката взе купчина картички от една лавица в павилиона си, избра една и ми я даде.

Картичката бе цветна и гланцирана. Изобразяваше много едър мъж с дълга доземи мантия, изправен срещу голям лъв. Веднага разпознах популярния благодетел и спасител на Леондуполис и развълнуван от жеста на младата ми приятелка, както и от избора, който тя направи, взех картичката и я целунах.

Тогава се случи нещо невъобразимо. Щом се докоснаха до мантията на спасителя на Леондуполис, устните ми, които бяха влажни, отлепиха парче от тази дреха и по такъв начин откриха краката и яките му прасци.

„Гледай ти!“, възкликнах аз и погледнах приятелката си като ударен от гръм.

Девойката се обърна към мен и попита какво става.

„Фигурата“, казвам ѝ, „продължава под мантията“.

„Ама как е възможно!“, рече, удивена, приятелката ми. „Продала съм най-малко триста такива картички и никога нищо подобно не се е случвало.“

„Ето, погледни…“, казах ѝ и като хванах крайчеца на мантията, я дръпнах нагоре.

Отдолу героят остана почти гол. Освен лъвската кожа, покриваща отчасти тялото му, не носеше нищо друго.

„Велики Боже!“, извиках аз.

„Христе и Богородице!“, възкликна девойката.

Изумлението ни бе нараснало стократно. Тръпки на силно вълнение разтърсваха телата ни. С помощта на Съдбата бяхме открили самоличността на легендарния герой от Леондуполис. Пред нас се възправяше исполински, невероятно силен и красив великият Херакъл с боздуган в ръка, а срещу него страшният Немейски лъв лежеше на земята потънал в кръв, удушен и одран.

Превод от гръцки Здравка Михайлова

 

Коментари